След паметника на цар Самуил със светещите очи в София, който предизвика сериозен дебат, Добрич има пеещ монумент. Статуята е на генерал Иван Колев, командващ българската кавалерия при освобождаването на Добрич от румънска окупация през Първата световна война. От два дни тя поздравява посетителите с „Шуми Марица". Именно старият химн звучал и по време на битката от преди век. Сега той гръмва чрез фотоклетка в копитото на коня, когато някой застане пред фигурата. Авторът и в двата случая е Александър Хайтов, който навремето сътвори и паметник на Иван Срацимир във Видин с три светещи кръста в цветовете на българското знаме. Точно преди месец пък в Монтана кацна пилот с криле от бронз. Бюстът на подполковник Богдан Илиев, летец изтребител, един от героите в защитата на София при бомбардировките през март 1944-та, също е дело на Хайтов.
И сега, както обикновени се случва, споровете "за" и "против" пеещия монумент се разгоряха постфактум - след като творбата вече зае своето място в градската среда. Привържениците й казват, че е много нужна. За повечето хора в града важното е, че век по-късно все пак има паметник на генерала, комуто до голяма степен се дължи освобождаването на Добруджа. Притесненията - да не се стигне до гавра с мултимедийната добавка към монумента. Има и директни обвинения, че историята се подменя с кич. Каквото и както да се обсъжда обаче, за Александър Хайтов се говори, а това е добра реклама, макар че той е човек, който не изпитва нужда от подобни трикове.
„Старите паметници са скучни. Днес всичко наоколо е бъкано с електроника. Хората до такава степен са свикнали с нея, че другото не им е интересно. Като пластика работите ми са си съвсем добре. Това, че има нещо като допълнение, не ги разваля. Ако някой не иска да гледа очите на Самуил, да не ходи. Нощта не е време за дефиле около паметници", защитава естетиката си авторът.
Ексцентричните идеи на скулптора нямат край. Той има и "говорещ" паметник - на баща му Николай Хайтов, като въпроизвежда стар документален запис на писателя. За пореден път Хайтов младши - така, както винаги е правил и старши, отстоява мнението си на патриот. Александър е известен с острия си език и чепатия си характер - по което също прилича на Хайтов. Освен това е работохолик и малко отшелник. Затова някои не го долюбват, но като мъжкар от класа на него много не му пука от тази работа. Смята, че част от критиките срещу работата му са „поръчкови": „Едно време се интернационализирахме, сега се глобализираме - а то е едно и също. Никой не иска да има патриотизъм, да има гордо вдигнати глави", каза той пред bTV.
Преди години Александър прави скулптурата "Майка България", така както я вижда в онзи момент - ошушкана и нещастна. Една американка я вижда на изложба и възкликва: „Ама това е много грозно". "Не нещо друго, страшно или тъжно, а грозно. В изкуството подобна дума няма. Може да е спорно, да речем, или скандално. Но толкова им разбира акълът. „Майка България" е женска фигура без крака, без глава, с деформация в пластиката. Има две ръце, с тях държи дете без крака и ръце... Поредната българска трагедия. Тази скулптура я купи един от шефовете на „Проктър и Гембъл" за Източна Европа от една изложба. Така че в момента тя се намира в някоя колекция в Европа", разказва творецът.
През 80-те години на миналия век Николай Хайтов защити тезата, че гробът на Левски е бил в църквата "Света Петка Самарджийска". Твърденията му предизвикаха бурни спорове в научните среди. "От 1984-а до 2002-а вкъщи се говореше само за това", казва сега Александър. След смъртта на баща си той поема завета и продължава да поддържа версията, че гробът на Апостола е в малката църква под ЦУМ.
През 90-те скулпторът подкрепяше Симеон Сакскобургготски, а монархическите му пристрастия са от край време. После се разочарова, но не и от Борис Трети, когото смята за изключителен държавник. Известно е, че бащата на Симеон е погребан в Рилския манастир. След смъртта му гробът се превръща в място за поклонение, а това не се харесва на властта. И през 1946 г. изваждат тялото и го карат във Врана, за да могат роднините да го препогребат. До него поставят стъкленица със сърцето му и издигат отгоре каменен параклис. Една нощ, вече при управлението на Вълко Червенков, параклисът е взривен, а тялото изхвърлено. Събарянето е станало в края на 1954-та. През лятото на 1990-та Александър успява да открие мястото с помощта на мъжете, погребали царя за втори път. Три години по-късно стъкленицата със сърцето е препогребана в Рилския манастир, където и до днес поклонниците на Борис III му отдават почит.
През 1991-ва Хайтов прави и голяма изложба за него на "Шипка" 6. Поръчва и позлатени монети с лика на цар Борис. Школата на Хайтов-старши и тук си казва думата, макар че бащата никога не е налагал мнението си. Учили са се от личния му пример. Та Александър е изровил от Централния държавен архив нотариалните актове на всички имоти на Симеон Сакскобургготски. И днес смята, че главният ни проблем по отношение на историята е, че липсва държавна родолюбива политика за нея.
62-годишният ваятел и брат му Здравец са синове на Николай Хайтов от втората му жена, зъболекарката Таня Чобанска. Най-хубавите спомени от детството им са от Яврово, където е родният дом на писателя. Със Зравец тичали на воля по поляните, докато баща им удрял по клавишите на пишещата машина. После Александър учи в Художествената гимназия. В Академията завършва скулптура в класа на професор Димитър Даскалов. Ученик е и на професорите Величко Минеков и Секул Крумов. В началото Хайтов е учител в Художествената гимназия в Смолян и участва в общи изложби. Девет години е директор на софийската бронзолеярна на съюза на художниците. Негови творби са в десетки държавни, общински и частнии колекции в България, не са малко и меценатите му в странство. При последните избори за Народно събрание беше в софийската листа на Патриотичния фронт.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
