Георги Чапкънов извая портретите на старите си приятели Йордан Радичков и Никола Манев, а сега чака знак от Троян, за да започне паметник на Левски. С усмивка разказва, че Лили Иванова от раз е харесала малката пластика, която би трябвало да е нейн огледален образ. „С Лили всичко е опасно, тя е много специална. Но като гушна статуетката, беше много трогателно“, споделя големият скулптор. Скоро ще се появи книга за Чапа, в която ще има дори някои от авторските му стихове. „Малко са дрън-дрън. Спонтанни. Например „Махмурлух“: Взорът тъмен, мътни мисли, в тътен пъклен, в дъх зловонен...“, сподели той пред „Стандарт“. Изключителният художник, на когото са позирали световни артисти като Федерико Фелини и родни арт титани като Теодорий Спасов, разказа за още моменти от живота и изумителната си кариера.
- Господин Чапкънов, какво си спомняте от детството във Вълчи дол?
- Всичко си спомням. Само не мога да разбера къде отиде това време. Странна работа.
- На кого беше първият портрет, нарисуван от вас?
- Със сигурност на Сталин. Бил съм в първо отделение. Със затворени очи и досега мога да нарисувам Енгелс, Ленин и Сталин, само Червенков ми се опираше. Но никога не съм правил паметници – поръчваха ги на други: комсомолци, партийци, вождове.
- Столицата беше ли шок за вас?
- Пристигнах тук от Провадия, където родителите ми работеха в местния театър. Знаех, че ще бъда художник. И нищо друго – бях дребен, слаб, полуглух, с лош дроб. Калпав. Не ставах за летец – като баща ми. Не ми трябваше много време, за да разбера, че мечтата ми няма да се превърне в действителност. И се отдадох на рисуване. Художествената гимназия тогава се помещаваше в къща на богат българин – после я събориха, за да посторят крилото на Университета, което сега е точно срещу СБХ-то. А на мястото на СБХ-то на „Шипка“ 6 имаше тенис корт – там играехме физкултура. Та по стените в класните стаи бяха накачулени рисунки на съветски другарчета. Гледах ги и си мислех, че никога няма да ги достигна – толкова хубави ми се струваха в началото. Добре, че имаше един бате Тошко, който ме обучи за два дни и ме предупреди да не се озъртам прекалено наоколо. Но самочувствие добих чак през четвъртата година в гимназията - и осъзнах, че съм по-добър от съветските другарчета.
- Как живеехте в Академията?
- Бедняшки. Нямаше пари – каквото изкарвахме, веднага го изпивахме. Правех илюстрации за „Литературен фронт“, „Стършел“, „Вечерни новини“. Смених най-малко 30 квартири – от таван на таван. Това беше тактиката на софиянци – пускаха студенти от провинцията в празни, пусти и мръсни тавани. Ние ги превръщахме в място за живеене и не след дълго собствениците ни казваха: „Айде, махайте се!“.
- Какво се рисуваше най-много тогава?
- Винаги съм рисувал, каквото си искам. Открай време се забавлявам. Живопис, графика – трупаха се. Глина, някоя и друга теракотка, а години по-късно открих восъка. В Академията имаше клуб на студентите – там правехме изложбите. Казваха, че първата ми е много хубава. Искаха да остане в музея на Академията. Отказах – скатават ти работите по мазетата, я ги видиш повече, я не.
- Какви творения пазите от тези славни години?
- Нищо не остана. Моят състудент Иван Смолянов и брат му, Коста Смолянов, великолепен график, живееха на таван в блок, близо до едно от посолствата. Избухна пожар и всичко изгоря – техните работи и мойте. Подобни неща се случиха неведнъж - тук се загубиха, там не знам какво стана. Вече отдавна не обръщам никакво внимание колко и какво имам. В Япония направих скулптурите от целия източен зодиак – на площад в чисто нов град на един от полуостровите. Беше голям фурор – цяла Япония дойде да се снима в този парк. Всички говореха за него - докато земетресение и цунами не отнесоха всичко в океана. Край. Казах си: Боже, и ако това не е знак! Оттогава пет пари не давам за нищо. Научих доста от японците. Бил съм там дузина пъти – и не е имало случай да не тръсне. Но хората са свикнали – знаят, че ще утихне. Не се вълнуват. И аз престанах. Ако на земята има извънземни, то това са японците. Много почтени. Като кажат нещо, не е нужно да се записва. Е, има и престъпници – но са от други азиатски страни.
- Как стана така, че вие - дивият балкански субект – се превърнахте в звезда в Страната на изгряващото слънце?
- Морският капитан Веселин Казаков, който отговаряше за целия наш източен флот – много начетен и високо културен човек, комунистите нямаше как да го прескочат - един ден попаднал на обява: най-големият музей в Япония за скулптури на открито прави конкурс за реалистична и абстрактна творба, съответно на името на Роден и на Хенри Мур. Приятелите започнаха да ме кандърдисват, а аз – не, та не. Един ден пиехме на маса в ресторанта на руския център с Митьо Киров, Слона, Йоната Левиев – а в съседство Досьо Досев и брат му, известният галерист Веско Досев. По едно време Веско, който слушаше как отново ме навиват, взе думата: „Защо не щеш, бе, Чапкънче? Човекът чак от Токио идва, за да те убеди - може ли такова нещо?!“ На всичкото отгоре се оказа, че Веско Казаков вече е платил и таксата за участие в конкурса – нямаше връщане назад. И спечелих. На следващата година – пак спечелих. Станахме приятели с главния архитект на Япония. Абе, харесахме се с японците. Но там не е за нас!
- Защо?
- Не сме добри хора.
- Искал ли сте да останете някъде по света през дълголетната ви възходяща кариера?
- Не. Никога не съм се блазнил от подобна възможност. Най-добре е тук да си оставя кокалите.
- В Петрич има три ваши работи. Бил ли сте при Ванга?
- Не. Там имаше страшни опашки от хора с проблеми. А аз какво да я питам? Разговарях с мъж и жена от Прага, които бяха дошли, за да разберат от Ванга къде им е момчето – заминало и ни вест, ни кост. Полудели хората – и айде при Ванга. А тя им казала: Веднага да се прибирате – той вече си е в къщи.
- Как се запознахте с Фелини?
- Д-р Каранов, бащата на Косьо Каранов от телевизията, в онази епоха се ожени за тунизийката Фатима – млада, красива, миньонче. По едно време заминаха за Италия. А тя много отракана – знае един куп езици. Разтропана колкото си искаш. Бяхме близки приятели. Един ден ми казва: „Абе, Чапе, в Рим срещу нас има много известна галерия – „Виктория“. Защо да не направиш изложба в нея?“. Оказа се, че се намира на прочутата улица „Маргута“ – с ателиетата на художниците, с къщата на Федерико Фелини и Джулиета Мазина. Бях забравил за тая работа, когато Фатима доведе в София собственика на галерията Тоди - да пием по една ракия. Дойде той, видя разни мои работи и веднага поиска да се задействаме. Добре, ама аз нещо не се съгласих. И за да ме убеди, че трябва да приема, Фатима обеща: „Тоди ще те запознае с най-големите хора на Италия“. И взе да изрежда, а аз – нищо. По едно време Тоди изтърси: „И с Фелини – врата до врата сме“. Така се навих. От дума на дума минаха две години – ходя аз в Рим, никакъв Фелини. Тоди наистина вдигаше голяма аларма - с кого ли не не ме запозна, а Фелини все го няма. Заведе ме в къщата на чичото на Марчело Мастрояни – голям скулптор. Страшен дъжд валеше, едвам се добрахме до нея – на брега на Тибър, почти до водата. Влязохме в палацото, нещо уникално – със 7-метрови тавани. Оказа се, че самият гений Микеланджело е живял там.
- Вие сте станали половин италианец, докато сте чакали звездния си миг с великия кинаджия...
- И още как. За тая пуста изложба при Тоди правех скулптурки от восък във Флоренция и Рим, но ги леехме в Пистоя. Със Снежа, жена ми, бяхме няколко пъти по месец в Италия. Тя беше много добър човек – отгледа мен, децата, внуците и си отиде, горката. И всеки път в Италия питах: „Къде е Фелини, все пак съм дошъл заради него?“ И всеки път се оказваше, че е някъде – я в Холивуд, я в Швейцария. А визите тогава бяха за точно определен срок – 20 или 30 дни. Пускаха ме да излизам на Запад веднъж на две години – и толкоз. Такива покани са ми провалили! Искаха ме на много места. Тъй и не прокопсах. Преко сили две ателиета и едно жилище съм направил. Та със Снежа не ни хващаше сън, докато чакахме вест от Фелини. Цяла нощ само това говорехме – как ще го срещнем, какво ще му кажем. Обожавах го – и него, и филмите му. Имах късмет, че бях гледал всичките, макар че само аз знам как - с фалшиви билети, с приятели, с връзки. И един ден Тоди се обади в Пистоя: „Фелини се връща, прибирайте се в Рим“. Е, тогава въобще не заспахме със Снежа. И на сутринта тръгнахме – първо автобус, после влак. Бях купил бамбуков статив и топка глина, за да съм готов. И пак се започна едно чакане – от кръчма на кръчма, от ядене на пиене. В края на първия ден се скапах. Мислех си: Толкова съм въртоглав, откъде-накъде Фелини ще намери време за мен? Самият той рисуваше прекрасно - голям чешит, много специален, а с негови приятели художници дори направихме обща изложба. Докато го чакахме в Рим, вече бяхме съвсем гроги, аз направо се сдрусах. А офисите на галерията са точно срещу прозорците на Фелини. Тоди през 3-4 минути въртеше едно телефонино и мърмореше: „Ей, го на, не отговаря. Уморен е от полета.“ Отговори чак на следващата заран. Докато разговаряха, чух Тоди да му обяснява: „Само за три часа, поне за един, е, хубаво, де – все пак за половин, добре, де – за 15 минути“. Берекет версин – колкото-толкова. Поне ще се запознаем. Тоди затвори телефона и изрече знаменателната фраза: „Фелини е от най-великите хора в света – но, Чапи, и ти си велик, ама той все още не го знае“. След малко Фелини се появи с белия си шлифер. Той върви срещу мен, аз – срещу него. Като наближи, каза: „Ти си Чапи“. Заговорих му на френски – знам го като циганин, но и той точно толкова го знаеше, така че всичко беше идеално. Нямахме нужда от преводачи. Отидохме при глината, а аз викам на Снежа: „Бързо му дай кончето от Пистоя“. После тя донесе още три-четири скулптурки, а той започна да ги гали. „Това са мои работи под твое влияние“, обясних му аз. Така минаха 15 минути. И му рекох: „Това е, Федерико, 15 минути – край“. А той ми отвърна: „Давай, Чапи, ще ти позирам, колкото трябва“. Беше невероятно. Никога не съм вярвал, че тъй ще стане. Можехме да свършим много неща с него, но това остана единственото ни общуване. Умориха го в Щвейцария.
- Общували сте и с Марчело Мастрояни...
- Видяхме се във Флоренция. Той знаеше, че се каня да му правя портрет. Беше наясно и нямаше нищо против да ми позира. Три дни ядохме и пихме в имението му. Само тримата: аз, моята съпруга и той. Около него нямаше никаква жена – нито италианската му съпруга, нито Катрин Деньов. Говорихме за абсолютно всичко, беше много хубаво. Марчело беше все така готин, но остарял. И реших: няма да го правя, не искам да го показвам сдрусан пред хората. Исках да извая онзи, другият, предишният Мастрояни. Но вече го нямаше. Край. Аз си замълчах и той си замълча. Разминахме се във времето.
- Казахте, че сте автор на малко декадентски стихове, а любовни строфи писал сте ли?
- Не. Винаги съм гледал да се оправям „телесно“, а не с думи. Като не могат другото, някои се оправят със стихове.
- Фаталист ли сте?
- Суеверен съм от малък. Баба ми – майката на баща ми – беше много специална. Гагаузка – християнка, която говори турски. И до днес съжалявам, че не го научих този език – знам доста думи, ама не е достатъчно. Когато вкъщи искаха да скрият нещо от мен, всички веднага минаваха на турски. Та тази моя баба постоянно беше убедена, че навсякъде около нас има таласъми. Малко по малко започнах да внимавам с кой крак стъпвам на пода, когато сутрин ставам от леглото, с кой крак прекрачвам прага, когато излизам от вкъщи, кого срещам първи на улицата.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
