Болка и слава: думи, от които боли и цветове, които носят блясък. Това е традиционното въздействие на филмите на Педро Алмодовар, който и този път ни поднася нещо не толкова лесно за преглъщане.
Зад привидно лекия сюжет се крият дълбоки връзки – както с житейски, така и с казуси от света на изкуството. Животът на един режисьор, отношенията с майка му, с мъжете, личният му акт на творене: това са част от линиите във филма. Разбира се, не трябва да забравяме и съблазнителното присъствие на Антонио Бандерас в образа на прегрешилия актьор, както и силната роля на Пенелопе Круз като майката на главния герой.
Дали този филм е личен и дали той е по-автобиографичен от предишните филми на Алмодовар? Със сигурност е един от най-личните.
Майката заявява, че не харесва автофикция и обратно на това синът й – режисьорът Салвадор – се обръща към собствения си живот в името на едно честно, автобиографично произведение. Всъщност не само едно. В същото време Салвадор е вид алтер его на Алмодовар. И това се оказва възможно най-славната и болезнена драма, която киноманите са виждали.
„Опитах се да отгатна каква част от историята във филма е базирана на живота на режисьора. Предположих, че хероинът е част от художествената измислица и че в действителност замества друга зависимост от реалния живот на режисьора. При всички положения налучкването се оказа неблагодарна работа. Човек трябва просто да се отпусне и да се наслади на филма“, казва Майкъл Керигън, IMDB потребител.
„Има заемки от реалността, но не само от моята реалност. Не използвах само моите спомени, но и тези на сестрите ми, на брат ми, на мои приятели. Филмът не е огледална реалност, но определено моят животът е главният източник на историята“, казва Алмодовар в интервю за Inews.co.uk.
Пенелопе Круз споделя в същото издание откритието си, че Алмодовар истински уважава и почита жените, именно заради опита му с тях в лицето на майка си, сестрите и съседките си. „Той често ги споменава, разказва как са го оформили. Видях майка му – тя е уникална личност“, казва звездата.
А ето какво заявява Антонио Бандерас по въпроса пред Variety: „Не всичко, което се случва във филма, се е случило на Педро. Знам, че има неща, които много му се е искало да каже, но така и не ги е казвал; неща, които би искал да направи, но никога не е правил. Филмът е автофикция. Знам това, защото сме приятели от 1980-та, а това са почти 40 години.”
Няколко теми за размисъл поставя филмът „Болка и слава“:
• Плътското – може ли да бъде кауза? Вероятно е възможно мигрената да предизвика създаването на навика да взимаме хероин, но допустимо ли е това? Впрочем филмът не поставя въпроса за морала. Той просто нашепва – с вакханалия от цветове – колко примамливо е да се оставим в ръцете на плътските наслади. И как някои други болки – като неприемането, раздялата и тъгата – могат да ни тласнат към тях.
• В крайна сметка изкуството е средство за борба с отвращението – като усещане в живота. Невероятно е как нещо толкова субективно като отвращението може да се превърне в жизнена, а оттам и в творческа концепция. Също както отчаянието, творецът би трябвало да избягва отвращението и мракът да замъгляват сетивата му. Най-малкото защото той носи отговорност.
• Изкуството като изповед – доколко можем да се крием зад собствения си лиризъм? Има ли право артистът да оголва душата си на листа е въпрос, по който публиката е перманентно раздвоена. Задоволяване на болно его или най-честно и истинно докосване до смисъла е обръщането към себе си и собствените възприятия?
• И не на последно място: изкуството е емоция, в пъти по-велика и по-истинска от суетата. Трябва да преживеем тази емоция напълно „чисти“. От дрога, угризения и предразсъдъци.
Филмът „Болка и слава“, за който Бандерас получи наградата за най-добра мъжка роля от тазгодишния фестивал в Кан, ще можем да гледаме в рамките на Киномания тази есен.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
