София. Филмите за освобождението на България от турско робство вече не са културни, а забравени събития. Според статистиката броят им е около петнадесет. Чудо ще е, ако се появят по някоя телевизия около трети март. На големия екран това не може да се случи. В киносалоните ги гонят още от фоайето. Вътре "Вълкът от Уолстрийт" шмърка и изследва формите на поредната си изгора. Опълченците са безсилни пред тази мощ. Въпреки Шипка.
Днешният тийнейджър, а дори и неговият баща, трябва да имат доста развинтено въображение и способност да фантазират, за да си представят как е изглеждала България през 1952 година. Тогава радиоапаратите дори в градовете се броят на пръсти, часовниците красят ръцете само на по-първите другари, а думата "телевизор" не била позната и на най-вещите специалисти по българския език. По това време не диджеи, а живи гайди, кавали, акордеони и цигулки са озвучавали селските хора и градските вечеринки - нямало е модни бутици, лъскави молове и стайлинг. Но е имало нещо, което днес в национален мащаб е успешно затрито - кино.
Дали в училищни стаи с бумтяща печка, в новопостроените читалищни салони, в най-отдалечените селца и градчета поне веднъж в седмицата върти вълшебните си ленти. Пъстри афиши информирали за представлението дни преди него и пораждали коментари и трепетно очакване. Вечерта мало и голямо се изсипвало в салона.
През споменатата 1952-а вълнението на киноманите, към които се числели поне деветдесет на сто от българите, надминало точката на кипене. По екраните вървял
"Под игото"
Тогава, за разлика от сега, по-голямата част от народа познавала Библията, родена в главата и сърцето на гения Вазов, четял я и истински я съпреживявал. Но да я покажеш на кино е колкото славно, толкова и рисковано. В подобна ситуация възторгът и разочарованието са на една ръка разстояние. Режисьорът Дако Даковски се заема с отговорното дело. Под неговата палка чорбаджи Марко подвиква на дечурлигата, Боримечката гърми с черешовото топче, а Колчо Слепеца припява тъжния си рефрен. За ролята на Бойчо Огнянов е избран млад красавец от Ямбол -Мирослав Миндов. В училището децата са вперили възторжен поглед в него. Между тях е и момиченце в цървули, което скоро ще стане една от най-големите световни звезди, раждани в България - Силви Вартан. Тридесетина години по-късно, щом видяла филма, бившата съпруга на Джони Холидей се зарадвала точно толкова, колкото във времето, когато са я снимали.
В "Под игото" своят, макар и съвсем скромен дебют, прави и студент от ВИТИЗ. Той се появява в масовите сцени. Гледа отстрани как Боримечката краде възлюбената си Сийка, но в крайна сметка не се запомня с нищо. Бъдещето обаче му е приготвило планини от аплаузи и слава. Защото този невзрачен бургазлия е Георги Колоянчев. Не такава е съдбата на Мирослав Миндов. Властта го харесва. Поверява му високи постове, но това го отдалечава от сцената и екрана, за което той съжалява и до днес.
През 1987 година по повод вековния юбилей от излизането на романа "Под игото" е екранизиран отново - в девет серии. Режисьори са Янко и Нина Янкови, а ролите са поверени на Андрей Слабаков, Елена Маринова, Георги Георгиев-Гец и пак на Георги Калоянчев.
Актьорът канара Петко Карлуковски има щастието само три години след "Под игото" отново да нарами Черешовото топче и да викне така, че цяла Копривщица да го чуе. През 1955 година българските и руските кинематографисти се съюзяват, за да създадат друго епично платно:
"Героите на Шипка"
То връща към драматичната 1877 година. Русия обявява война на Турция и печели победа след победа. След разгрома край Плевен и връх Шипка пътят на царската армия към Истанбул е открит. Западът е в паника, силно притеснен от огромната мощ на русите. Атаката е спряна, но е постигната друга много важна цел: България е свободна. Режисьор на "Героите на Шипка" е Сергей Василев. Музиката е на Николай Крючков и Филип Кутев. Премиерата е на 25 април 1955 година и продължава 137 минути. От българска страна освен Карлуковски участват Апостол Карамитев, Стефан Пейчев. Дако Даковски е Султан Абдул Хамид. Най-добрият рецитатор на "Опълченците на Шипка" Константин Кисимов е Сюлейман паша.
Филмът е сниман с изключителен ентусиазъм. Сцените с боевете на историческия връх са от най-масовите и силни в родното кино. Досущ както разказва поетът, киноопълченците грабват телата и "трупове мъртви" хвърчат из екрана. Целта или в случая резултатът оправдава средствата. "Героите на Шипка" печели награда за режисура и е номиниран за "Златната палма" на кинофестивала в Кан. Определен е за най-добрия в историческата тематика. Той е филмът, събрал най-много зрители за всички времена, откакто съществува родното производство - 5 868 397 души само в България.
На 2 май 1976 година по повод вековния юбилей от Априлското въстание премиера има още един филм, заснет по значимо литературно произведение:
"Записки по българските въстания"
Автори на сценария са братята Веселин и Георги Браневи, режисьори са Борислав Шаралиев, Мария Русева и Веселин Бранев. Истинска плеяда млади актьори създават незабравимите образи на въстаниците - Стоян Стоев е Захари Стоянов, Радко Дишлиев е Георги Бенковски, Антоний Генов е Панайот Волов, Илия Караиванов е Георги Икономов. Днес никой от тях не е жив. Носят се слухове, че турска врачка ги е прокълнала. Умират, преди да навършат 60 - при това оттеглили се от сцената, въпреки че могат да й дадат още много.
Тези дни от Канада дойде още една тъжна вест, която ни връща към филма. На 81 от този свят си отиде един от мощните двигатели на "Записките" - Веселин Бранев. Живи са обаче спомените на Георги Мамалев. Той е още студент, когато го избират за ролята на Стефан Стамболов. Според режисьора Борислав Шаралиев младокът има силна физически прилика с държавника. Днес Мамалев не без гордост казва: "Аз съм първият актьор, изиграл Стамболов в киното". Години наред заради своето русофобство някогашният министър-председател е гонен от екрана. Във времето на вечната и нерушима българо-съветска дружба не е той персонажът, от който хората трябва да вземат пример. Според Мамалев обаче Стамболов е българинът, направил най-много за европейското развитие на страната ни.
Снимките на "Записките" са правени в киноцентъра "Бояна", Пловдив, около Асеновград, Копривщица. Мамалев си спомня как при пронизващ студ трябва да пресичат ледена река. Актьорите, млади и въодушевени, не се поколебали за миг. Никой не обръщал внимание на трудностите. Днес някогашният Стамболов е убеден, че Радко Дишлиев, Антоний Генов и Стоян Стоев са били превъзходни. Те настина си бяха повярвали, вживяваха се в ролите си - бяха впечатляващи.
Огромен зрителски интерес следва филма от първата до последната серия. Прави се и киноверсия. Подвигът на "Апостолите" кара зрителите да пълнат салоните. "От Бенковски, Волов, Захари Стоянов и останалите трябва да се учим и днес. А за да се родят толкова мащабни и скъпи продукции в наше време, зад тях трябва да застане държавата", твърди Мамалев.
Есента на 2013 година. Режисьорът Никола Корабов пристига в руската столица като гост на ХХХV международен московски кинофестивал. И колкото изненадан, толкова и радостен е той, когато вижда, че пред кинотеатър "Октябрь" го посрещат стари приятели: актрисата Людмила Савелиева и операторът Вадим Юсов. Минути по-късно на екрана възкръсва историята на руската баронеса
Юлия Вревская
която тримата са създавали заедно преди 35 години.
Снимките на филма започват пред 1977-а в навечерието на стогодишнината от освобождението на България от турско робство. Балерината Людмила Савелиева е знатната дама, до нея е Стефан Данаилов като Карабелов, Емилия Радева е неговата майка, старият въстаник пък е Коста Цонев. Те са само част от огромния актьорски състав, който застава пред камерата на Юсов. Единият от авторите на музиката е Тончо Русев.
Историята се случва през 1878 година. В навечерието на руско-турската война младата красива баронеса Юлия Вревская се завръща от Париж в Санкт Петербург. В столицата на любовта тя се е срещала в Виктор Юго, отклонила е страстните предложения на Тургенев. Художникът Верешчагин я запознава с българина Карабелов. Това се оказва фатално. Вече никой не може да укроти пламналата между двамата любов. Никой освен смъртта. Карабелов умира, а Юлия тръгва да освобождава България.
"Не съм учудена, че тази баронеса, придворна дама на Нейно величество и аристократка, със собствени средства организира влак на милосърдието и работи като болнична сестра", споделя за героинята си Людмила Савелиева, която наричат още руската Одри Хепбърн.
Вревская измъква ранени от бойното поле край Плевен, върши най-черната работа в лазарета, а когато всички руснаци заминават, за да посрещнат Коледа в родината си, остава, за да се грижи за ранените. Пътува за Бяла, където се разболява от тиф. Коварната болест я довършва за дни. Умира на 24 януари 1876 само на 37. Погребана е в същото малко градче, чиято болница днес носи нейното име.
Според Корабов "Юлия Вревская" е поредният му труден филм. Тогавашните власти и у нас, и в СССР не искали да приемат факта, че богата баронеса може да бъде главна героиня на толкова мащабно платно. И въпреки това възможността да заснеме "Юлия Вревская" големият режисьор брои за уникален подарък от съдбата.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
