Парите покваряват дребния човек и извисяват големия, твърди банкерът
Ценителят харесвал Мара Белчева, но истински обичал само жена си
Когато вместо да я венцехвали със скъпа реклама, телевизията разказва за поредната банка в криза. Когато слуховете, верни или не, плъзнат по улиците като гущери, нахлуват в моловете, заглушават парфюмените разговори на чиновничките, а вечер съпрузите трудно заспиват, въртят се цяла нощ и се събуждат с въпроса: Дали не сме загубили всичко? Когато трудно спечелените бели пари за черни дни са в опасност или вече са станали чужди, а нервни тълпи вложители блокират банковите клонове с надеждата да си ги върнат, няма как някой де не подхвърли или поне да не си помисли за едно име: Буров. Настина странно защо? След като споменатият господин е починал точно преди шестдесет години, при странни обстоятелства и дори не се знае убит ли е, или естествена смърт го е проводила в по-добрия свят. И въпреки че името му дълги години, докато достроявахме социализма, бе забранено, то не потъна в забрава. За него напомнят няколко книги, множество вестникарски публикации и дори един чудесен сериал - "Жребият". Нещо повече: Атанас Буров през последните години сякаш възкръсна. Дали тези разтревожени вложители, които дни наред окупират сградата на КТБ предполагат, че в същата сграда някога е била и финансовата империя на Атанас Буров. Оттам той е печелел пари, власт, авторитет, щедри предложения, ласки и е творил биографията си. А с всичките си блестящи ходове, грешки, с възходите и паденията си, тя му отрежда място до най-големите патриоти, политици и държавници на нова България.
Някога в София.
Тежък ароматен дим се стеле в късната зимна вечер над първокласните софийските локали. Дами с дълбоки деколтета и тесни бели рамене кръстосват предизвикателно крака и всмукват нежно от тънките дълги мундщуци. Роклите им шумолят възбуждащо, готови всеки миг да се свлекат на пода. Търговци, чиновници, адвокати ги гледат страстно, като хищници, готови да захапят жертвата си. Но не бързат. Нощта е дълга, а най-хубавото тя винаги пази за накрая. Кристалните чаши звънят като камбани, чудодейното питие в тях пръска рубинени искри, светлините на лампите се отразяват в броката на красавиците и лъскавите темета на застаряващите бонвивани. На първата маса са фабрикантите, встрани от тях банкерите, а офицерите, както винаги в компанията на дебютантките в занаята, дискретно са се настанили в дъното. Всички са надменни, богати, желани. Депутатите обсъждат любовницата на министъра на правосъдието и проектозакона за просвещението. Някой говори за сделки, друг за новата си къща, но деловото е между другото. Над всичко е веселбата.
Прожекторите светват, оркестърът свири туш и на сцената вече е Стоян Миленков. Както винаги, косата му блести от брилянтина, той е усмихнат, чаровен. Слязъл току-що от сцената на Народния театър, където е бил рогоносец или просяк: тук в локала обаче той е крал. Аплаузите още повече разтягат усмивката му. Вдига двете си ръце. Тишина. Маестро. Увертюра и Миленков запява:
"Еха да бях богатско чедо,
Буров да ми беше дедо,
дубъл екста щях да пуша,
мъката си да потуша.
Или пък хавански пури,
що ги пушат хора щури,
но на тези като нас,
стига ни и някой фас.
Явно тогава пушенето не е било преследвано с днешния еврохъс. Не е било знак за лоша култура и слаба воля, а тъкмо обратното, знак за благоденствие. Следващият куплет обаче е чисто валутно-кулинарен:
" Ех да имах хилядарки,
в наши и германски марки,
всеки ден ще хапвам, гризкам,
ще ям всичко що поискам."
Песента свършва и почти всеки, дори адвокатите и политиците въздъхват замечтано: Ех, Буров да ми беше дедо. Те дори не помислят, че същият този, маститият банкер, е казал нещо, което никак, ама никак, няма да има хареса: "Не яжте много, не пийте нищо. Или пийте съвсем малко червено вино. По чашка на ден. Бъдете умерени във всичко. По-малко говорете, повече слушайте".
През 1895 година в Русе богаташът Димитър Буров основава Българска търговска банка. И без нея със своите предприятия той е една от силните фигури в Народната партия. По това време синът му Атанас е точно на двадесет години. Роден е в Горна Оряховица на 30 януари 1875. Когато баща му създава банката, чедото вече е в Париж, следва икономика и право в Сорбоната. После отива да се доучи в Швейцария и Англия. В компанията има и други българи. Един от тях е Васил Коларов. За бъдещия комунистически лидер Буров ще рече, че е скромен политик, втора цигулка, умен, трудолюбив, спортист. Сред състудентите му е и Иванка, дъщерята на неговия кумир Христо Ботев. Воеводата, поета, автора на "Жив е той жив е" Буров нарежда дори пред Левски. Чак след тях са Бенковски и Панайот Волов.
Няма да е пресилено, ако кажем, че Атанас Буров е историята не само на България, но и на Европа до средата на двадесети век. Той познава Ленин, Плеханов. С Троцки се е срещал в София през 1912 година, където любимото дете на революцията е пребивавало като кореспондент. Първият социалист Димитър Благоев-Дядото той нарича честен човек, но добавя, че само с ум и честност история не се прави. "Аз знам всичко. За мен няма тайни ни под небето, ни под земята", казва без никакво притеснение и намек за скромност Буров.
Преминал през елитните университети в Париж, Лондон, Женева, Атанас Буров се завръща в България и отива направо на строежа на железопътната линия София - Кюстендил. Първата световна война го отвежда на фронта. Той е доброволец и за родината се бие до последно.
Осемнадесетият рожден ден на престолонаследника Борис се отбелязва с пищен прием в двореца. Там е каймакът на царството. Една млада дама прави своя дебют в светското общество. Смарайда е дъщеря на полковник Саламбашев. Тя е само на седемнадесет, но това не пречи на двадесет години по-възрастния Атанас Буров да види в нея бъдещата си съпруга. Вече маститият банкер и Майда, както я наричат всички, се сгодяват през май 1912 година и само единадесет месеца след това сключват граждански брак. Твърди се, че необузданият Буров, човекът, към който похотливо гледат повечето столични красавици, никога не е изневерявал на своята съпруга. Това може и да не е съвсем вярно, но на голямата любов и нежните отношения в семейството са свидетели всички, които са стъпвали в богаташката му къща. Ти и България сте двете ми любовници, казва той на жена си. Едната на ума и живота ми, другата на чувствата и сърцето. Това безспорно искрено откровение не пречи на естета Буров да оценява по достойнство и други нежни създания от каймака на софийското хай общество. "Най-хубавата жена, която съм виждал, е Мара Белчева. Жена за милиарди. Родена е за легло", казва той. Съблазни не липсват, но банкерът напълно отрича развода. Развеждат се само глупаците, отсича Буров и без притеснение включва в тази компания и класика Вазов.
В първите години след 9 септември 1944 година бъдещият сладкодумник Михаил Топалов-Памукчиев, по чийто разкази за стара София се захласвахме всички, е силно свързан с новата комунистическа власт. Той е сръчен стенограф. Може би затова шефът му Владимир Поптомов му възлага да интервюира няколко души, които по всичко личи скоро няма да бъдат между живите. Освен брата на цар Борис, принц Кирил, между тях е и банкерът Буров. Разговорът тръгва в Дряново, където семейството е интернирано и продължава в затвора в Пазарджик. Буров сигурно е съзнавал историческата стойност на това интервю. Той е откровен докрай, безпардонен, циничен, точен. Чак през 1990 година казаното от него ще бъде прочетено в книгата "Срещи с Буров". "Парите покваряват дребния човек и извисяват големия. Ако имаш ум и нямаш пари, ти си нищо, ако нямаш ум и имаш пари, пак си нищо. С ум и пари можеш да постигнеш всичко" - това е неговото верую.
През 1913 година банкерът влиза в правителството на Стоян Данев. Той оглавява министерство на търговията, промишлеността и труда. Банката вече е тясна за него. Дори писанията му във вестник "Мир", на който е издател, не могат да изразходват цялата му енергия. Вече министър Буров не се притеснява да каже, че: "Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, бута, жената, парите, златото. Парата е символ на властта в България, смята той. Всяка управляваща партия идва на власт да се обогати, а не да прави кефа на народа. Това е нещастието на българина. Търсим злато и златна мина във властта, а не чест и име, двете сили, двата фактора на прогреса".
Политикът Буров не прави компромиси с демократичните принципи. През 1920 година той хвърля много сили, за да обедини десните. Напразно. Шест години по-късно като външен министър в правителствата на Андрей Ляпчев успява да издейства стабилизационен заем, да намали репарационния дълг и вноските, които трябва да платим на победителите в Първата световна война.
Антанас Буров е депутат в десет народни събрания, бил е председател на парламента, министър в четири различни правителства. Фатално за него обаче се оказва последното. Той ще бъде на поста си само шест дни, но те ще бележат с жестока диря целия му по-нататъшен живот.
На 2 септември 1944 година банкерът е назначен за министър без портфейл в кабинета на Константин Муравиев. Наивно е дори да се помисли, че този му ход е продиктуван от някакъв стремеж към власт. Буров има идея да създаде консервативен антифашистки фронт. Търси спасителен план за България. На 6 септември подписва декларация, в която се настоява за излизане от войната, сближаване със СССР, изтегляне на войските от Сърбия и образуване на правителство, което да се ползва с доверието на целия народ. Намеренията са благородни, но вече е късно. Червената армия е на границата ни. Английският военен аташе му предлага съдействие, за да избяга. Отказва. Четири дни по-късно вече е под домашен арест, а през декември 1944 г. Народният съд го осъжда на 1 година строг тъмничен затвор. След 12 месеца в затвора на свобода той остава твърда опозиция на комунистическия режим, обявява се категорично срещу смъртната присъда на Никола Петков. Такова поведение не се прощава. През 1948 година банката и домът му са национализирани. Семейството е интернирано в Дряново. Правят кукли, за да се прехранват. Следва нов процес. Обвинението е в шпионаж и други все големи прегрешения. Този път съдиите са безпощадни: 20 години зад решетките. "Господа съдии, тази глава е достатъчно стара, ако тя ще спаси България, аз ви я подарявам , казва пред трибунала. Тогава той е на 76. Три години по късно на 15 май 1954 година се разнася новината, че Атанас Буров е починал от сърдечна недостатъчност в затвора. Майда и дъщеря му Недялка тръгват за Пазарджик, за да разберат истината. Случайно научават, че в края на арменските гробища са заринати затворници. На мястото наистина има пресен общ гроб. Слагат кръст и цветя. На другата сутрин могилата я няма. Булдозер я е изравнил. Днес и Недялка, и синът на банкера Стефан, не са между живите. Две внучки - Елена и Магдалена, едната в САЩ, другата в Шотландия, продължават рода. През 1992 година присъдата на Атанас Буров е отменена, а през 2000 г. е обявен за почетен гражданин на Горна Оряховица. Нали оттук е тръгнал в земния си път.
Исак Гозес
каре
Тъй рече мъдрецът
Яворов е най-великият поет на света. Той по-надарен от Гьоте и Шилер, от Байрон и Пушкин. В Париж, когато са били на специализация с Елин Пелин, са на два полюса. Пелинко, шопчето Пелинко, си е кътало сантимите, събирало си парички да си купи костюмче, кими калеврици, кими книжка. А Яворов изучава тънкия занаят. Той е поет. Той не пести. Не е имало случай Яворов да пожелае жена и тя да му откаже.
Развеждат се само глупаците. Истински умният мъж си хойка, ходи по чужди жени и девойки, плаща честно, обилно и ги има.
На всеки 40 години България започва от А и Б, от нулата. Бедна, гладна и немощна.
Ние, банкерите, не търпим излишни чиновници. Ние даваме пари само на хора, които работят и не говорят. По време на работа в банката не се яде, не се пие кафе, не се говори.
За да получиш после, трябва да дадеш сега, но първо ти трябва да дадеш, запомни това.
На българина всичко трябва да се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо, защото като забогатее, той се забравя, удря го на грабеж, разгул, разврат, почва да става злобен, завистлив и губи човешкия си образ.
В историята влизат само онези хора, които са живели без заплата и не са били на щатна държавна работа.
Простите банкери и народи са прости, защото не умеят да ценят парата.
Из книгата "Срещи с Буров" от Михаил Топалов-Памукчиев
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
