Асен Блатечки, който излиза на сцената 28 дни в месеца, в началото на седмицата беше аплодиран в спектакъла на хасковския театър „Заложи на сигурно“. В комедията, която, естествено, стига до сълзи, той си партнира с Малин Кръстев и Димитър Бакалов. На 28 февруари е идеалистът Итън в „Зимата на нашето недоволство“ на Стайнбек в „Зад канала“, а на 29 февруари обира овации в „Сълза и смях“ с „Горещо“ – не само като актьор, но и като режисьор. Скоро ще поставя и в Бургас, работи и по няколко екранни проекта едновременно. Много му се иска да превърне в кино романа на своя приятел, художника Максим Тутунаров, „Най-красивата жена, която убих“ - на границата между фентъзито, романса и приключенската литература. На 6 март излиза филмът „Останалото е пепел“, в който той е банкерът Атанас Буров. По Нова телевизия пък тръгна сериалът „Ягодова луна“ – там Блатечки не само е шефът на пожарната, но и дирижира някои от епизодите.
- Господин Блатечки, какъв го играете в „Заложи на сигурно“ – една от най-новите ви роли на сцената?
- Лекар в Бърза помощ, хазартен тип. Той е сравнително успял на фона на двамата си приятели от втори клас, които са тотални неудачници. Толкова години са заедно, обединени от могъща страст – залагат на футболни мачове. И логично вечно са без пари. Във въпросната вечер отново се събират, като всеки обявява различен резултат. Комедията преминава в драма, защото тримата си казват жестоки истини за живота и за отношенията си. Авторът е сърбин – прочутият драматург Владимир Джурджевич. Режисьорът е руснак, който от дълги години живее в България – също прочутият Андрей Россинский, така че моделът си е напълно балкански. Езикът си е пиперлив, въпреки че ние сме туширали някои по-неподходящи за ушите на публиката думи. Но пиесата никак не е локална, защото хазартът си е световно заболяване.
- Някой от вас тримата има ли подобна диагноза?
- О, не, не, слава Богу. Обичам да играя от време на време, но в никакъв случай не съм комарджия.
Преди ВИТИЗ завърших курс за крупиета
- Скоро ще ви гледаме в костюма на Атанас Буров и вие със сигурност сте изчели доста за него. Обичахте ли историята в училище?
- Тя беше любимият ми предмет. Винаги ми е била страшно интересна. Имахме много готин учител в 8-ма гимназия. Беше преподавател в Университета и дойде да замества по някогашния член 64. Та той ни разказваше за събитията по супер увлекателен начин и така запали моята тръпка по историята.
- Какво научихте за своя герой?
- Изключителен интелектуалец и ерудит. Всеки народ има нужда от личности като него. Ако той беше успял да поведе нацията, може би сега щяхме да сме на съвсем друго място. Абе, световен човек. Неслучайно едното крило на Европарламента е наречено на него - при това не сме го кръстили ние. Всичко, каквото е правил Буров, е било само в името на България. Той е единственият депутат, който отива на фронта през Балканската война. Турски куршум го удря в сърцето, но рикошира в запалката му –съвсем като в уестърн. Буров я пази до края на дните си. Всъщност той цял живот се опитва да спасява България – като министър е бил против да се обвързваме както със Съветския съюз, така и с Германия. Бунтувал се е срещу простотията, свинщината и невежеството в тази страна. Затова му е било много трудно да се пребори с националния манталитет. Като човек с дипломи от Сорбоната, бая се е тормозил от тукашното невежество. Никога не се е вписал в цялото. Дори няма гроб. След като умира в затвора в Пазарджик, жена му и дъщеря му успяват да открият къде е захвърлен – в края на Арменските гробища, където е мястото на затворниците. Когато на другия ден отиват отново, за да сложат надпис върху кръста, от гроба вече няма и следа – изравнен е със земята. Годината е 1954-а, а наследниците му по-късно се разпиляват по света. Само мога да предполагам колко обидени, омерзени и смачкани в чувствата си са били. Но всичко това се знае. Най-вече се знае, че
държавата периодично унищожава интелигенцията
и по-първите си хора – още от началните векове на България. Умните и начетените всъщност са единствената заплаха за властниците. Но всеки народ заслужава политиците си – те няма как да са по-различни от него. Когато народът е прост, се управлява лесно.
- Виждате ли поне малко от Буров в някой от политиците на така наречения преход през последните 30 години?
- Не. И това е твърде жалко за тях.
- Какво ви беше най-трудно при създаването на образа?
- Много исках да не го принизявам по никакъв начин. Неговите изказвания са умни, стойностни, мъжкарски, високи... Въпреки че се повлиях от някои писания. Четох, че е бил краен циник в непосредствения си изказ във всекидневието. Може би наистина е използвал нецензурни думи в края на живота си, когато е отхвърлен от всички и е психологически мотивиран да говори по подобен начин. Склонен съм да вярвам, че е било така, защото повечето от най-ярките умове изповядват философията на цинизма. Но от екрана не би звучало добре. Не бих си позволил да псувам, докато съм в образа на Буров.
- Но по принцип не е ли малко лицемерно – когато оценяваме кино или театър, се правим на много извисени, а веднага след финала започваме да одумваме и да ругаем...
- Ами да, лицемерно си е. Затова много харесвам сърбите. Уникален народ – каквото им е на душата, това им е и на устата. Разбира се, харесвам ги и заради много други неща. Те принципно са едно към едно – както си говорят в живота, така си говорят и на екрана, и на сцената, и в политиката. Големи мъжкари. Още си спомням какъв
ужасен срам брах
когато давахме коридор на НАТО към Сърбия, а майки с деца защитаваха мостовете им. Убеден съм, че със сърбите сме един и същи народ. И винаги, когато се запознавам със сърбин, се извинявам за това, което се случваше тогава от нашата страна на границата. И той винаги ми отговаря: „Глупости, брат ми, не се извинявай –ние знаем, че не бяхте вие, а политиците ви“. Сърбите са широко скроени. Всички ние – от тук до Словения през Албания, сме с едни и същи корени. Веднъж питах мой приятел сърбин, Драган, отдавна женен за българка: „Знаете ли вашето племе от къде е дошло? Ние имаме родова памет – знаем кои сме още от времето на хан Кубрат“. Той ми отговори: „У нас не се говори за това. Точно в годините на вашия Симеон Велики сме имали цар, обявил границата си на три морета – като България от онази епоха“.
- Как мислите – дали Стефан Данаилов би ви писал шестица за превъплъщението ви в Буров?
- Знам ли. Надявам се. През последните години сякаш започна да ме признава, да ми засвидетелства респект. При първите снимки на „Стъклен дом“ си го подкара, както той си знаеше – като учител към ученик. Аз обаче го срязах много бързо. После, във „Фамилията“, взе да ми прави забележка при един каданс 120 кадъра в секунда – движех се с широки крачки, за да постигна ефекта, а той ме питаше: „Защо ходиш така?“ Заведох го при монитора да му покажа какво се получава, а той ми рече „Извинявай“. Винаги имаше уважение към този, който е добър в това, което прави.
- И в „Останалото е пепел“, и в „Ягодова луна“ става дума за чест и достойнство – тяхната липса ли е големият проблем на обществото ни?
- Не е единственият, разбира се. Когато срещнеш хора като пожарникарите, които са основните герои в сериала, си даваш сметка, че сме забравили какво вършат тези хора. Виж, мъжете от поколението на моя баща бяха рицари -истински
рицари, които защитаваха по-слабите
Бяха готови да се сбият с всеки, който обижда или посяга. Та тези момчета, с които общувах покрай снимките и които са в основата на сценария, са мъжкари. Като че ли са от друго време. Изуми ме, че между тях има както младежи, така и 50-60-годишни. Като машини са –стават и тръгват. Хвърлят се в пламъците, спасяват хора. Но се подлагат на убийствени тренировки – катерят се по стълби и по сгради. Изключително много ме впечатлиха.
- Успяхте ли да усвоите някои от уменията им?
- О, не, не, това са доста трудни дейности. Научих само най-лесното – как се слага оборудването, къде какво се включва. С нас почти постоянно беше един от най-добрите пожарникари – съвсем момче. И го питах: „Кажи ми какво точно върши вашият шеф – наблюдава ви отстрани ли, контролира ли ви, управлява ви от кабинета си ли... А момчето ми отвърна: „Ти луд ли си? Ако има пожар, той влиза пръв в огъня. И ако реши, че има нужда от помощ, едва тогава вика мен и колегите“. Човекът, за когото говорим, след няколко години сигурно ще пенсионира, но продължава да е винаги на чело. Но не мога да кажа защо извън пожарната няма повече хора като него. Може би защото на смелите, мислещите и образованите в един момент тук им писва. И напускат: просто могат да успеят, където и да отидат - защото са знаещи и нормални.
Наскоро ми попадна интервю на гениалния Тодор Колев, който казва: Единственото, което не мога да си простя, е, че нямах силата и мъжеството да емигрирам навреме. Беше видял човешкия живот в Канада и правеше сравнение с тукашния.
- Ще хукнете ли отново по света с Калин Врачански с вашия хит „Емигранти“?
- На 15 април би трябвало да започне турнето ни в САЩ и Канада – със специални работни визи, разбира се. За втори път тръгваме към Северна Америка. Но
хората са еднакви
навсякъде. Просто някои съществуват по-спокойно, защото държавите им са по-подредени. Българите пък са абсолютно еднакви, където и да сме играли пред тях. Особено връстниците ми. Много от тях обясняваха, че ще работят за пенсия в Щатите, а след това ще се приберат. Виж, по-възрастните от онази предишната, истинската емиграция, са по-особени. Разговарях с един от тях в Канада – избягал през 1968-а, през граници, през лагери. И досега не смее да се върне в България. В Америка пък общувах с хора, които са се спасили даже преди това – през 50-те. Всъщност те вече не приличаха на българи.
- Какво ви се играе в киното?
- Индже. Едва ли някъде има толкова брутален сюжет – войвода, който хвърля бебето си върху сабята, за да демонстрира своята твърдост. За
да не помислят водените от него мъже, че се е размекнал и мисли за семейството си, а не за битките. А той е обичал и жена си, и детето си. С тази история бихме могли да впечатлим света.
- Някога съжалявате ли, че не станахте художник, каквито са били юношеските ви мераци?
- Не. Пък и да си художник, е особено състояние на духа.
- Имате ли време за рисуване?
- Не.
- Майка ви в кои роли ви харесваше най-много?
- О, във всички – за нея бях гениален. Докато баща ми беше съвсем директен – като истински пич ми казваше къде ме одобрява и къде не. Това е по-правилната стратегия. Похвали ме за Сихизмундо в „Животът е сън“ – Иван Добчев го направи в бургаския театър, но го показахме и в София. Малко след това татко си отиде.
- Намалихте ли цигарите?
- От две години съм само с електронни. Но синът ми протестира и срещу тях.
- Не снимахте ли Борил в някой от филмите ви напоследък?
- Не. Като порасне, сам ще реши дали иска или не.
- А дъщеря ви Катерина не се ли изкушава?
- Не. Снимали сме я като малка, но за щастие сега избра архитектурата. Много е добра с рисуването и с математиката.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
