Андрей Даниел е нарисувал „Места за срещи“ в Париж: места модерни, специални, дългоочаквани, абстрактни, задочни – между „вчера“, „днес“ и „утре“, между творци и предците им. До първи декември в столичната галерия „Нюанс“ ценителите ще се наслаждават на прекрасната експозиция с 14 непоказани живописни платна на големия художник, изпълнени с образи, пейзажи и натюрморти, които пренасят в безкрайния празник на духа през различни времена. Между картините има и етюди от София – с места за буквални и имагинерни срещи, с всичко, което е в делничното обръщение пред очите на твореца. Идеите за създаването на повечето сюжети за изложбата обаче са се зародили през последното пребиваване на професора в „Сите дез арт“ във френската столица. Той с лекота преминава между епохите в историята на изкуството, което е неизбежно в Града на музите и светлината. „Разбира се, заглавието отново е опит за метафора. Защото тези срещи са въображаеми - в други, наричани от някои „духовни“ пространства. В тях опредметените фантазии са реалности, открити и напипани от наши предтечи и съществуващи за нас - като истинските дървета, треви или планини. Париж е прекрасно място за срещи – с хора, с история, със самия себе си. Когато си на толкова обживяно и интересно място, то възбужда ума и паметта. Повечето от мойте важни срещи в Париж са задочни, а не реални, но те имат много сериозна стойност. Защото са от онези срещи, за които казваме, че България ги е пропуснала през годините, в които или сме отсъствали, или сме се разминали, или някой ни е забранявал да видим това, което ни се е искало. Затова в „Нюанс“ има картини, посветени на художници, които харесвам – Пикасо, Дюшан, Майол“, разказва Андрей Даниел. Сред най-любимите му локации е квартал Маре, но художникът допълва, че където и да попадне в Париж, винаги се оказва в сладкия плен на асоциациите. „Но това не съм го открил аз, целият свят се стича в този град. Всички изкуства са свързани с него. Попаднеш ли в Париж, се мъчиш да завържеш скъсаните нишки, да усетиш какво са откривали другите в него. Там получаваш усещане за принадлежност към света. Било е важно за мен да бъда в Париж“.
Блиц
Професорът: От многото шум не чуваме себе си
- Господин Даниел, имате ли любимо място в София за съкровен диалог с „аз“-а си?
- На всеки от нас все по-трудно му се отдава да се срещне със самия себе си. Шумът наоколо е много силен. Не можем да чуем мислите си, не можем да проведем логично разсъждение от начало до край. Разни „фактори“ ни внушават други неща. Хората ходят объркани и дезориентирани. И това явно е удобно за някои.
- Чува ли се гласът на артистите, има ли свободно пространство за тях?
- Артистите винаги имат място. Друга тема е, че всеки от тях разбира различно своята роля. Аз вярвам, че хората на изкуството сме силни в анализа и в хрониката. Не мисля, че от една картина или от един спектакъл би започнала промяна в обществено-политическите условия. Не става. Но от натрупвания на опит, впечатления, спомени за различни времена, от културното съприкосновение с различните пластове хората се променят вътрешно и започват да взимат други решения. И едва тогава би могло нещо да се случи. Стана ясно, че бързата революция слепи ги ражда. А на бавната революция й викат еволюция.
- Какво коментираше по темата баща ви - великият театрал и интелектуалец Леон Даниел?
- Той не смяташе себе си за революционер. Приемаше ролята на анализатор. В това му беше и талантът, в това му беше и геният – умееше да изведе причините и да проследи следствията. Да направи логична картина на случващото се. А покрай всичко да предвиди и другото, което ще се случи.
- Но въпреки всичко, което Леон Даниел е дал на бг театъра, вече е сред забравените...
- Защото в момента народът се държи доста националистично и е естествено да го забрави – баща ми се казва Леон Даниел, а не Иван Иванов.
- А дали е така: в България има стотици хиляди евреи и арменци...
- Факт. Крайно време е България да се усети като мултикултурна страна, да приеме всички с отворено сърце. Ако това стане, нещата може би ще тръгнат. Тогава може би отново ще чуете за Леон Даниел. Но има хора, които придават страшен смисъл на понятието „българщина“.
- Получавали ли сте предложение да влезете в политиката?
- Не. Защото не съм давал повод. Няма с какво да ме изкушат.
- Движи ли се напред животът на художниците у нас?
- Той е неизменна част от живота на обществото. А движение напред има само от младост към старост. Всичко, което се случва, се е случвало винаги – но с нови хора. Кой може да каже дали нещата се получават по-добре? Живея в професията си от 50 години. Видях разни промени, разни събития. Мога да сравня. Обществото е объркано. Хората на изкуството – също. Но съм щастлив, че младите продължават да мечтаят и да искат да станат художници. Те живеят с надеждите си – казвам го като преподавател в Академията. Защото хората на изкуството успяват да се спасят и да спасят другите, които поемат енергията на творбите им. Актуалната тема на деня в България е как да се спасим – от тази каша, от тази глупост, в която сме затънали.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
