„Хроники и химни” е поредната книга с поезия на Александър Секулов, а премиерата й беше преди броени дни. Изисканото издание /"Хермес"/ се появи две години след успеха на предишния сборник с лирика на автора – „Море на живите“, който му донесе националните награди в жанра „Христо Фотев“, „Николай Кънчев“, „Перото“ и „Орфеев венец“. Секулов се прочу с романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“ и „Господ слиза в Атина“, а за пиесата му „Няма ток за електрическия стол”, получила „Аскеер”, и за най-новата му драматизация, „Дебелянов и ангелите”, се чуват и пишат само суперлативи. Секулов, днес драматург на пловдивския театър, е и създател на литературния клуб Spirt & Spirit, който десет сезона представя новите заглавия на родни имена. Ето какво сподели той пред „Стандарт” в края на 2018-та.
- В новата ви книга „Хроники и химни“ казвате, че „ще живеем като варвари“- как всъщност живеем тук и сега, господин Секулов?
- Крепостта винаги се предава отвътре, дори когато пред портите няма никакъв враг. Най-често враговете се измислят, за да оправдаят поредната свинщина на жителите в крепостта. Измислянето на външна опасност винаги подменя острия вътрешен монолог, отменя вътрешната самоприсъда. В тази замяна човечеството е постигнало изумително съвършенство.
- Пишете още: „Когато властта престане да бъде изкусителна“ – какви, според вас, са отношенията между властниците на деня и нацията?
- Каквито се били винаги в границите на родината – едните се правят, че другите не съществуват. Власт и народ са безкрайно отчуждени понятия в българската история,
тъждествеността е невъзможна
От това могат да се направят трагично-апокалиптични заключения, но може да се погледне и оптимистично-стоически. Тоест, въпреки усилията на всяка власт, народът не е възможно да бъде изличен, защото реално стои извън обсега й. Безкрайното отчуждение от властта мобилизира българина в животворни граници и неописуем инат.
- Освен неописуемия инат, какво друго крепи българина и го държи жив?
- Има едно качество в нашия човек – в нищо да не отива докрай, да не се отдава на нито една идеология, винаги да има едно на ум. Да я наречем вродена подозрителност, недоверчивост. Знам много области в живота, в които тази черта му пречи, спъва го, ограничава го,
лишава го от силното избухване
Но от друга страна го предпазва да се втурва безкритично след всяка идея, дошла било от запад, било от изток. И когато съответната идея на запад или изток рухне, тогава тази здравословна дистанция се оказва дар.
- С годините променя ли се моментът, в който сте готов да творите поезия?
- Единственото, което не се променя, е учудването, когато този миг идва и захласът, че продължава. Всяка поетична книга е базкрайна изненада.
- Кои са химните, които все още не ни достигат?
- Светлите.
- Какво е най-интересното и най-изненадващото, което открихте в архивите, докато се подготвяхте за „Дебелянов и ангелите“?
- Той загива на 29 години. Без издадена книга. Някои от най-силните му стихове са намерени по случайност в маншета на един мундир. Първата му книга е издадена 4 години след смъртта му. А след 13 години при пренасянето на костите му от Демир Хисар се стичат десетки хиляди. Как става така, че „безпросветният народ, дето нищо не разбира от литература“, го припознава като своя най-близък на сърцето лирик? Как работи този подборен механизъм на народната свяст,
как се влиза в безсмъртието
по този тих начин?
- Знаели ли са в ротата и въобще военните, че между тях има гениален лирик?
- Не, знаели са неговите сатирични и хумористични работи, но не и лириката. Това е нормално.
- Имате ли отговор на вечния въпрос: било ли е възможно България да си спести смъртта на феноменалния поет?
- В това е въпросът – никой не е знаел, че е феноменален. Много рядко е поет, който разширява границата на поетическото, какъвто е Дебелянов, каквито са Христо Фотев, Коста Павлов, Биньо Иванов, Иван Методиев да получат адекватно разбиране и признание в сегашно време. Не можем да се сърдим никому – така работи времето.
Не е милостиво към онези, които го изпреварват
-Защо, според вас, в нито един от популярните жанрове досега няма „проект“ и „продукт“ за Дебелянов?
- Българското изкуство не се интересува от създателите си – художници, поети, музиканти. Не ги превръща в истории, които иска да разкаже. За сметка на това умира да възпява всякакви чобани. Тематичната нищета на съвременното изкуство е бедствие.
- Работите с Недялко Славов за превръщането на вече толкова прочулия се негов роман „Камбаната“ в спектакъл и филм. Това ли е битието на народа ни днес - престъпления, мафия, оцеляване на ръба, разкрито от писателя в историята на бившия затворник Вено, който става ангел хранител на безпомощните си съселяни?
- Народът ни е в
постоянна борба за съхраняване
да не придаваме на настоящия исторически момент изключителност, каквато няма. От тази склонност произтича изнервеноста и фрустрацията. Особеното в днешното време е, че на народа се опитват да му махнат границите, да го пуснат да се размеси в световното желе. Няма да им се получи на идеологическите инженери и химици. „Камбаната“ е честна и силна книга, чула какво казва народа. Това е рядкост в българската литература. Нормално е литературно-идеологическата шайка да й се нахвърли.
- Какво му липсва днес на българския театър и какво му е в повече?
- Българският театър се намира в съвсем нормален процес. Съхраняването на театралната мрежа след 30 години експерименти - на фона европейското състояние - е чудо. Ежедневно го чувам от колеги театрали, работещи в други земи и държави.
- Какво трябва да се случи, та през 2019-та да станем по-добри?
- Всеки да се опита да промени нещичко в себе си – навик, предрасъдък, реакция. Да проявим малко самокритика и самоирония. Социалните мрежи направиха видими цяла армия от кисели, претенциозни, незначителни милиционери - я на морала, я на естетиката, я на обществените отношения. Казано е – смирение и работа. И здраве за всички.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
