Неделя,

Ако сме на едно мнение, няма да сме българи

От: Албена Атанасова -
A
A
A
  • Дори към рая не бихме тръгнали заедно – ще се изпокараме по пътя, казва прочутият режисьор Теди Москов

Стефан Москов – един от малкото автентични интелектуалци и отдавна международно признати български режисьори и въобще артисти - тези дни празнува с фамилията си серия от светли дати. За щастие на колеги и фенове Теди засега се отказа да се отдаде на ваканция, за да обиколи света със съпругата си Мая Новоселска, и все така остава отдаден на общото им изкуство. След новогодишните купони синът на двама от най-уважаваните лекари в държавата - изключителната писателка д-р Рада Москова от Младежкия театър и музикантът джазмен, европейския маестро на устната хармоника и фониатър на Софийската опера д-р Стефан Москов – продължава с маратона по сцените на родината, като в графика му вече са подредени и ангажиментите в Европа.        

- Господин Москов, как празнувате в семейството - от Бъдни вечер, рожден ден и на сина ви Иван, през Коледа, Стефанов ден - двоен, защото сте кръстен на баща си, та до Нова година? Кои бяха задължителните фамилни традиции в детството ви, имаше ли забрани?
- Стефанов ден е троен, защото съм кръстен на баща си и на дядо си по майчина линия. Бог да ги прости и двамата! В детските години слагахме елхата на неофициалния тогава празник „Рождество Христово“. Доста комшии го правеха на Нова година, за която все се чудя защо е празник!? Ако някой може да ми обясни какво честваме на 1-ви януари и какво му се радваме толкова, ще му дам парична награда. На Бъдни вечер слушахме по „Дойче Веле“ „Щиле Нахт“ /„Тиха нощ, Свята нощ“/. Заглушаваха сигнала, но се чуваше. Оттогава за мен е естествено всичко красиво да е със заглушител. Явно се е отразило и на спектаклите ми. Баща ми свиреше коледни песни на устна хармоника под светлината на свещите от елхата. Нямахме телевизор, живеехме в едностаен апартамент  и това ни помагаше да се усещаме семейство. Още звучат в ушите ми пишещата машина на майка ми и пианото на баща ми. Някои път баща ми свиреше на хармоника в банята, защото там беше най- добрата акустика. След доста години, пак на 24-ти декември - „Бъдни сутрин“ - се роди синът ми Иван. На следващия ден, 25-ти, пък е рожденият ден на тъст ми Пепи Новоселски, а и на племенницата ми. Да не си помислите, че в нашата фамилия има някаква „божественост“, ха, ха, ха?! Баба ми по бащина линия пък почина на 25-ти декември сутринта в 1968 година, докато четях „Тримата шишковци“ на  Юрий Олеша. Така и не ги дочетох „шишковците“ от някакво суеверие. Иначе Олеша ми е от любимите автори. Особено романа му „Завист“. Мотиви от него включих в спектакъл на Мая Новоселска. Но да се върнем назад! Помня вълнението, придружено с малкото страх, които изпитвах пред дядо Коледа. Аз отказвах да повярвам, че той не съществува и така продължавах детството си. То свърши не много отдавна, но бързам пак да го почна /остаряване  и вдетиняване са две страни на една монета/, защото беше великолепно. Сега ще цитирам майка ми за детството:

Градините на рая, откъдето познанието ни изгонва

А ето защо моето детство беше великолепно: През зимата при слънчево време баща ми ми забраняваше да ходя на училище и ме пращаше на ски на Витоша с осигурено от него „медицинско“ за извинение на отсъствията. Цялата пролет прекарвах „Горе на черешата“. „Куче в чекмедже“ нямах - имах истинско куче. Ритах мач на улицата и освирквах колите, които минаваха, за да пречат. В моя квартал софийския Лозенец - рядко минаваха коли, а череши имаше във всеки двор. Само един съсед беше обвил черешата си с бодлива тел, за да не можем да се катерим по нея. Другите ни пускаха. Най-мразех да ме прибират за вечеря - бях злояд, а с настъпването на тъмнината настъпваше и „жмичката“. Играехме до късно вечер. Престъпници нямаше или от милицията ги криеха, за да бъдем спокойни. И бяхме. По едно време се появи „Жоро Павето“ и толкоз. Майка ми и баща ми като лекари - съответно на Младежкия театър и на Операта - имаха летни отпуски от по един месец, който прекарвахме на море на остров „Болшевик“. Сега е „Света Анастасия“. И тогава беше, но не официално. Една група „островитяни“ без ток и питейна вода забравяхме цивилизацията и се превръщахме в туземци. Което за времето си беше някакво своеобразно несъгласие със системата. За системата на организирано летуване в почивни станции със столова храна и с обща тоалетна и баня става въпрос. Да не си помислите нещо друго!
- Кога и кой се обръща към вас с името Стефан?
- В Германия някои артисти ми викат „Щефан“, което е забавно, звучи някак си международно и ме кара за миг да се почувствам немец. Да поема немска отговорност, не друго! Българската отговорност има по-различни характеристики. Когато преподавам в театралната академия в Хамбург, ректорът й /от руски произход/ ми вика на шега Степан Степанич, което отговаря на нашето Стефан Стефанов. Някои представления тук ги подписвам със „Стефан“ за по-значително. Слагам и „Теди“ в скоби, когато искам да се знае, че съм хем сериозен, хем лековат. Самото ми име подсказва жанрова смесица. А ако не искам да идват да ме гледат някакви „умници“, слагам само „Теди“ на афиша. С една дума - Теди е оправданието на Стефан за по- елементарните му представления.

- Какви са наблюденията ви тук и сега - поддържаме ли правилно и почтително отношение към дати и ритуали, които изначално би трябвало да обединяват или сме станали безбожници?
- Не мога да бъда отговорен за „сме“, а за „съм“.

Не съм станал безбожник

Съм в почтително отношение не толкова към дати и ритуали, колкото към паметта. Някои неща от общия ни български живот трябва да се помнят. Да не помниш е удобно. Нещо като избирателната слепота. Или престъпната ненамеса. Но вече съм ги казвал тия работи. Към някои дати винаги ще имаме спорно отношение и това ни прави българи.  Ако сме всички на едно мнение, няма да сме ние! „Позволи ми да разбирам по-добре от теб!“ и „Тоя виц го знам по друг начин“ са често срещани фрази. В театъра пък най-честата фраза е „Тази пиеса я знам по друг начин“.
- Моля, споделете ваша лична история със Стефан Данаилов и със Стоянка Мутафова.
- Светла им памет и на двамата! Със Стефан Данаилов нямам лична история освен, когато се случи да гледаме заедно един филм.  И двамата се просълзихме на финала. Друг от публиката - не! Тогава го почувствах някак си близък. Нищо повече. Не му го споделих. Не съм работил с него, само му се възхищавах като артист. Особено в театъра. Беше незабравим Бирон в „Напразните усилия на любовта“ от Шекспир в спектакъла на Леон Даниел от 70-те години на миналия век във военния театър. Преди да го гледам там, не знаех, че е еднакво силен и в комедия, и в драма. А след като студентите му го обожават, явно е силен и като учител, което значи и като човек.
Личната ми единствена среща със Стоянка Мутафова е, когато тя прояви великодушие да участва във филма ми  „Рапсодия в бяло“ срещу почти никакъв хонорар. И ме смая със способността си да импровизира по едва загатната от мене тема. Беше блестяща в уж нетипичното за нея сериозно амплоа. Възхити ме отношението й - не към мен, а към професията въобще. От нея научих, че каквото и да играеш, ако си истински актьор, нямаш право да не се развълнуваш! Не само когато започваше да играе, а и заговореше ли за нещо странично, омагьосваше всички.

На Стояна й личеше, че е замесена от друго тесто

Тук бих говорил дълго за потомствената интелигенция,  но няма да е сега.
- Да се страхуваме ли, че местата на големите актьори, които си тръгват един по един - почти незабележимо за медиите ни напусна и Васил Димитров - ще останат безнадеждно празни в арт пространството?
- Това е едната възможност. Другата е да се стараем да ги запълним. Как ще се случи не знам. Нямам самочувствието, че мога да помогна за нещо подобно. Жалко, но времето вече не се нуждае от такива актьори. В днешните филми и ТВ програми от актьора се изисква предимно да произнася шумно къси реплики и да се пули, за да реагира на постъпка на партньор или да оцени събитие.  
- Защо, според вас, българските творци във времето не успяват да се обединят срещу издънките на властта?
- Абстрахирайки се от Божественото значение на думата „творец“, човешкото й значение означава нещо себично, суетно и сега ще цитирам Чехов: „Артистите са капризни, самолюбиви, полуобразовани и самонадеяни. Не се търпят един друг и всеки е готов да продаде душата си на дявола, само за да попречи на колегата си да получи по добра роля от неговата“. Какво да очакваме от такива хора?! Режисьорите не сме по-различни. Напротив „представителна извадка“ на гореспоменатите сме. Та как да се обединим!? Ние, дори към рая да ни призоват, не бихме тръгнали заедно. Или ще се изпокараме по пътя.
- До къде стигнахте с "Редки тъпанари 2", които могат да се превърнат и в "Редки тъпанари 3", "Редки тъпанари 4" - и така до безкрайност. Обречени ли сме на тъпанарщината?
- Айнщайн е казал… Няма да мога да го цитирам точно, но е нещо такова: „Две неща ми дават представа за безкрайността. Едното е вселената, другото - човешката глупост“. Защо да слагам край на заниманията ми с безкрайността? Дори оттук нататък в спектаклите си вместо „глупост“ ще използвам „безкрайност“.
Вместо „тъп си като пън“, ще казвам „безкраен си като пън“. А за „умен“ ще използвам „кратък“. „Той четеше много. Беше кратък човек.“ Това май звучи в мой стил. Останах верен на себе си, въпреки че се увлякох в цитати… Иначе идеята да се продължи битието на „тъпанарите“ е на Явор Бахаров. Останалата част от групата също е съгласна. Но да се работи с популярни актьори е хем сладко, хем опасно. Току-виж им излязъл друг по-важен ангажимент и край! Въпреки всичко аз се готвя за „втора серия“. Извадих от интернет наказателния кодекс и се спрях на някои „театрални“ алинеи от него. Разработвам ги в ситуации-изпитания за моите крими тъпаци. Смятам още докато пиша сценария, да го чета на Роберт Янакиев, Явор Бахаров, Александър Сано и Мая Новоселска. Няма как те да не го обогатят още преди да почнем репетиции. Горкият Йосиф Шамли не може вече да участва. Светла му памет! Русенският театър отново ще ни приюти през април догодина, така че донякъде ми е спокойно с този ангажимент.  Има малък риск от това, че вече сме се поопознали и сме си поомръзнали, но „си заслужава риска“.
- Какъв е вашият смях напоследък - тъжен, саркастичен, ироничен, самоироничен, примирен...?
- Примиреният смях ми прилича по нещо на угодническия. Не го практикувам. Сарказъм  проявявам предимно в разговори по телевизията. Самоиронията е нещо, на което още се уча, колкото и да се пъча, че я притежавам. Вижте колко съм честен! /или се правя на интересен/ Гледам смехът ми винаги да е ведър.
- Публиката отново аплодира "Едно малко радио": страхотният моноспектакъл, в който Мая Новоселска за пореден път е брилянтна клоунеса - припомнете, моля, как и защо създадохте това уникално зрелище, с което можем да отсрамим БГ културата из Европа...
- Не се интересувайте „как“, нито „защо“ го създадохме! Гледайте го! А българската култура няма нужда от отсрамване по света. Там отиват блестящите ни неща. /Имаме такива/. Има нужда от отсрамване у нас, защото тук, а не в чужбина се вихрят жалките ни спектакли, концерти и тям подобни с пълното съдействие на държавата. А при чалгата - и на публиката!? Спектакълът на Мая е хубав наистина. Който не го е гледал, да побърза! Който пак му се гледа, да заповяда! Играе се в „Сити Марк арт център“.
- Какво най-често ви питат студентите ви в Пловдив - свикнаха ли вече на доста островатия ви стил? Кога им се карате?
- Карам им се, когато не показват това, което могат. Само ако е по причина на мързел, съм краен в езика си. Още първия ден им обясних, че мръсни думи няма, има мръсни хора /любим цитат от Ярослав Хашек/ и ругая на воля. Колкото до това какво ме питат - каквото и да ме питат, аз отговарям каквото си искам. Какво искам? Искам да ги науча /доколкото мога/, че: Всяка роля - и най-голямата, и най- малката - е „орган“, обслужващ тялото на спектакъла.  Всички „органи от това тяло“ работят едновременно. Всички функции на тия органи са взаимно свързани и не трябва се подреждат по важност. Те са заедно във въпросното тяло. Нали, ако едно тяло тича, мозъкът не може да изостава от сърцето, а червото да избързва?  Първата година направихме „Крал Юбю“ в специална версия, така че всичките 16 души да могат да участват. Сега работим върху така наречения /погрешно/ импровизационен театър, при който текст, персонажи, сюжет, визия и костюми за спектакъла се изграждат едновременно в процеса на репетициите. Този театър не би трябвало да се нарича импровизационен /понятие, натоварвано с негативен смисъл от „разбирачите“/, а естествен! Това е най-естественият начин да се създаде представление! Другото е нещо като свързване на цифрички с линийки по ред на номерата  или запълване на фигурки с цветове. Или като четене и изпълняване на инструкции. И най- важното: Театърът не е нищо друго, освен едно чудесно съавторство! Без съавторство просто не се получава. Освен че репетирам с тях, им показвам важни /според мен/ филми, следя реакциите им, мъча се да уловя какво би ги развълнувало, какво - не. /Изучавам ги, не ги обучавам./ В момента нагазваме в италианския неореализъм. И тъй като по-горе стана въпрос за паметта, ще ги запозная и с другите видове реализъм. Социалистическият, например. Класическият ми е скучен и не води към провокации.

Натурализмът ме отблъсква

Въпреки че имам великолепен асистент /блестящият уличен клоун и актьор Кени/, трудно ще ми бъде да съчетая преподавателската си дейност в Пловдив с тази в Хамбург. Там провеждам кратки интензивни курсове по клоунада всяка година.  Най-трудното, но и най-желаното от мен, ще бъде да събера двата класа - немския и българския - и да направим някаква щура колективна импровизация, въпреки че в Германия биха я нарекли надменно „мулти-култи“! Кой знае какъв театрален „мелез“ би се родил?! Валери Петров: „Всички гледат породата. Търсят расови белези. А пък има в природата удивителни мелези.“
- Кой е следващият от любимите ви италиански режисьори от неореализма, провокирал въображението ви със сюжет и герои?
- Федерико Фелини! Досега не съм посмял „да го пипна“. Догодина стават 100 години от рождението му. Владо Трифонов „ме запали“ да направя спектакъл по този повод. Обмислям дали да бъде по живота на Маестрото или да преработя някой от филмите му за сцена. За жалост, опасявам се, че ще трябва да сложа „цици“ или „дупе“ в заглавието на проекта, за да привлека публика, че и спонсори! Фелини е обичал женските телеса и не би трябвало „да ми се разсърди“. „Аз, Фелини“ или „Как се прави филм“, или дори „Аз съм голям лъжец“ не са заглавия-примамки, каквото беше „Редки тъпанари“ например. „Случайността е другото име на Бог“ /твърдение на Фелини/ пък е многозначително. Ивайло Христов - поне на думи - се съгласи да изиграе Фелини, а Мая Новоселска - Джулиета Мазина. Остава да събера още актьори от техния ранг /това ще ми бъде трудно/ и нещата се надявам да тръгнат от само себе си. А тръгнат ли нещата от само себе си, достатъчно ще е и аз да тръгна край тях. Обикновено така се получават добрите спектакли. Ако някой казва друго - лъже. Трудно ми беше да намеря театър, който да приюти това събитие, ако стане събитие. Дано стане...! /Ще стане/. Народният театър ми отказа, защото програмата му била пълна. Военният пък ме прие, въпреки че програмата му била пълна. Става въпрос за ноември догодина, ако е рекъл Господ… Или ако е рекъл Фелини - нали е  при Него!
- Как се справяте с целия си безумен график - остава ли ви време за внучките?
- Не и когато са двете наведнъж. Една по една-става. Ако Мая обаче не поема основната тежест, аз съм безпомощен. Никога не съм можел да си играя с момиченца. Още от най-ранно детство.
- Писането на мемоари се превръща в поредния национален спорт - вие ще се наканите ли?
- Бих си измислил живот, за да го опиша. Но нечий интересен живот може да бъде описан скучно, а нечий скучен - интересно. Трябва да се внимава. Чувал съм, че Чарли Чаплин е ползвал писателската помощ на Греъм Грин за своята автобиография. „Легенда за Сан Микеле“ е блестяща уж автобиография на Аксел Мунте. В това „уж“ му е цаката. Някаква мистификация около моя живот бих се опитал да напиша. Дори се опитах вече, но не се получи. В момент на изчакване съм. По-скоро бих направил документално-игрален филм за създаването на трупата на театър „Ла Страда“ и после на ТВ шоуто „Улицата“. И за България в тия времена.

От къде дойдохме. Къде отидохме

Как се събрахме и съответно разделихме. Ще припомня старта ни от кукления театър. Как вместо да се оставят да бъдат движени, куклите раздвижиха доста от нещата в България. Всичко това би обединило мощната фигура на Юлия Огнянова - учителката ми и ни… Театър „Ла Страда“! Смело мога да го нарека моят театър, въпреки че го създаде Пламен Тимев-Ганди, а директор му беше Стефан Янков. Освен театър, беше и най-посещаваният джаз клуб на София. В „Ла Страда“ са работили режисьорите Сашо Морфов, Камен Донев, Съни Сънински, Борислав Чакринов и Коко Стефанов /сега обучава артисти в Мюнхен/. Да не говорим за Юлия Огнянова! Там бяха и някои от най-значимите днес артисти. Всеки би казал, разказал, показал по нещо, а аз бих го украсил художествено, но със съгласието на останалите. Все пак останаха.. хме.. х! Тъпо е, ако няма на кого да разчиташ, но се свиква… Не съм свикнал и нямам намерение да свиквам.

Аз съм щастлив човек

Блестящи актьори са давали всичко от себе си, само и само за да изпълнят това, което искам от тях. Освен това всичките ми детски мечти се сбъднаха: Имам вече телевизор.
Програмата му е такава, че може да записва предавания, които съм пропуснал. За това най- много си мечтаех като малък.
Някои от тия предавания са мои предавания.
И недетските ми мечти се сбъднаха:
Мога да си влизам през задния вход на който театър си искам, да си пия кафето и да си говоря с който актьор си искам, за каквото си поискам, стига да поискам… Част от някакъв театрален свят съм, разбирате ли? Познавам му търбуха. Изпитал съм и най-великото удоволствие на света! Удоволствието от измислянето! Споделял съм го с другите. И измислянето, и удоволствието. Това е още по-голямо удоволствие. Някои от представленията ми бяха първи. Не като качество, а като вид театър. Имам великолепни приятели! Чудесно семейство! А да знаете какво ми предстои...?! Не ме интересува! Това пък е най-голямото удоволствие!

 

Коментари

Сортирай по: Новите първо

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички