Стойо Вартоломеев - филолог по диплома, издател по призвание и знак на съдбата – периодично се изкушава да бъде и редактор на една-две книги, които излизат със знака на създаденото от него преди повече от четвърт век издателство „Хермес“. Последните романи, за които е поел отговорност, са „Чудовището“ на Владимир Зарев и „Анхедония“ на Димо Райков.
- Господин Вартоломеев, мислите ли, че скоро ще се стигне до намаляването на ДДС за книгите?
- Този театър вече сме го гледали. Преди повече от 15 години от Асоциация „Българска книга“ организирахме протест пред министерския съвет. Донесохме купища томове, с които издигнахме истинска Берлинска стена. В крайна сметка вдигнахме толкова голям шум, че ни поканиха да дадем пресконференция. Но ни поканиха от опозицията. Тогава на власт беше червената партия. И ние, издателите, започнахме да говорим как се прави в Европа. В един момент ме дръпна влиятелен приятел от управляващите и ми обясни, че ДДС-то няма как да бъде намалено, след като предложението идва от опозицията. „Може да се случи, само ако ние го предложим. Но пък ние нямаме политическо решение“, уточни той. Мисля, че днес се разиграва същият спектакъл – и отново ще липсва политическо решение
- Защо сте така настроен – Бойко Борисов обещава, а в тази държава нищо не става без личната му благословия...
- Аргументите на управляващите преди 15, 10 и 5 години винаги са едни и същи – независимо кой е на власт: Издателите ви лъжат, че ще свалят цените на книгите. Моята уважаема съгражданка Менда Стоянова каза, че дори да се намали ДДС-то, нито книгите, нито хлябът ще поевтинеят и че единствената полза ще бъде за съответните производители, а не за потребителите. Нека госпожа Стоянова да се поинтересува какво печелят издателите - тя е опитен икономист и веднага ще разбере, че книгоиздаването е от най-несигурните бизнеси в България. И най-прозрачният – няма никакви игри. Освен 20-те процента за ДДС, плащаме авторски права за всички книги, които издаваме – не по-малко от 10-15 процента. Когато правим дарения на читалища и библиотеки, законът ни задължава да начисляваме ДДС. Няколко пъти обръщам внимание – даряваме, а ни санкционират. В същото време читателите в България непрекъснато намаляват. Всички знаят къде са 2 милиона активни сънародници – те липсват не само на близките си в България, но и на нас, издателите. Защото биха купували книги за себе си и за децата си. Единствената ни полза от това, че сме толкова публичен сектор, е че по-малко нечисти ръце посягат към него. При нас мръсни пари не вървят. И още нещо – рядко се говори за Закона за депозитните бройки: всеки издател прави дарение на Националната библиотека от 6 до 12 копия от всяко ново заглавие. За „Хермес“ това означава 25-30 000 лева на година. Има ли друг бизнес, който е задължен по този начин към държавата? Докато този закон съществува, социализмът няма да си тръгне от България. А цялото това говорене около печалбите ни, е политическа демагогия. Бих посъветвал министър Горанов, който е много образован човек, да поговори с колегите си от Европа - какви са били техните аргументи, за да направят диференцираните ставки от 4 до 7 процента. Не е моя работа да обяснявам какви са плюсовете и минусите. Само напомням на управляващите, че словото в неговия номинален смисъл е паметта на нацията. Книгите и учебниците, културата и образованието са духовната надстройка на икономическата база. Срам за българските политици, че повече от 20 години не могат да разберат азбучната истина. Образованите гарантират развитието на обществото - а не тези, които висят на държавата за социални помощи. Културните личности създават принадената стойност. Ние, филолозите, отдавна го знаем. Дали не е време и икономистите да го осъзнаят?
- Дали пък не са го осъзнали... Минаха прекалено много години - става малко подозрително.
- Понякога си мисля дали всичко това не е умишлено, дали не е опит да се задържи образователния ценз, да се ограничи нивото на културата, та хората да бъдат управлявани по-лесно... Но пък подобна версия ми изглежда прекалено варварска. А ние, издателите, сме тихи, сдържани и възпитани хора. Не вдигаме самоцелни скандали. Не висим пред министерството на културата или пред Народното събание. Все пак правим култура. Няма да запалим книги пред Парламента, за да дойдат телевизии от цял свят и да гръмнат с репортажи, че в България горят словото. Не бихме стигнали до там.
- Вечният въпрос напоследък: Обича ли българинът да чете?
- Да. Той е любознателен човек. Нацията все още съществува, благодарение на тази любознателност – тя ни е съхранила през различните исторически епохи. Когато писатели от чужбина гостуват на издателството, им организираме срещи с публиката. И те често остават доста изненадани. Казват: „Вие имате по-висок културен стандарт“. Но голяма част от по-възрастната генерация, която поддържа силния си афинитет към четенето, е с много ниски доходи – нима човек с 250-300 лева пенсия може да се оправя с всички разходи? И затова държавата би трябвало да влезе в ролята си на регулатор и да осигури необходимите средства за библиотеките и читалищата. Книгата е обществено необходим продукт. Не бива да има дискриминация. Фондовете са от соца. От време на време подхвърлят някоя и друга троха от бюджета. Сега отново се чакат поредните обещани няколко милиона, които все не стигат. А без стратегия няма да стане. Издателите плащаме 20 процента ДДС, но защо поне 10 от тях не се върнат обратно като субсидия за библиотеките, за да купят книги? Няма адекватна концепция.
- В какъв момент от живота събрахте смелост, за да се хвърлите в частния бизнес?
- Работех като редактор в „Христо Г. Данов“, когато усетих, че корабът започва да се клати и че всичко се разпада. Смениха стария директор на издателството, който беше партийна номенклатура, но пък се оказа, че новият не е пригоден за подобна дейнност. Така че си пуснах молбата за напускане. Но година преди това бях започнал да продавам книги – поради простата причина, че парите вкъщи не стигаха. Взимах 7-8 заглавия и отивах на пешеходния мост над Марица, където слагах малка масичка. Бях първият, който въобще продаваше нещо на улицата. За онова време това беше много унизително – особено за човек с висше образование. Между 6 и 8 привечер – когато хората се прибираха от работа – заемах позиция пред големия супер маркет в „Тракия“. Така че имам закалката на уличния маркетинг. Хората, които купуват книги, са много интересни – говори им се, споделят и лични неща. Някои дори ме разпитваха защо не открия еди-коя си книга, обяснявайки, че са емоционално свързани с нея. Така правех необходимите изводи.
- Вие ли сте от първите частници в Пловдив?
- Да. Адвокатът, който регистрира фирмата ми, беше бъдещият президент Петър Стоянов. В „Христо Г. Данов“ преди 10 ноември издадохме неговата книга „Сериозно за развода“. Когато му се обадих: „Пешо, тук съм решил нещо – идвам за помощ“, той ме прекъсна учудено: „И ти ли се развеждаш?!“. Успокоих го, че нямам подобно намерение и той се засмя: „А това ли било, идвай“.
- Колко ви беше трудно в началото?
- Безкрайно. Първите три книги бяха езотерични. Публиката през 90-те още не беше свикнала с темата. Самият аз не бях наясно с нея, но се съветвах с моя приятел д-р Янчев, който беше много навътре с езотериката. Той е и кръстникът на издателството. Но заглавията не вървяха. Оказа се, че дължа на печатницата във Велико Търново много пари – към 35 000 сегашни лева. Тогава можеше да се издължиш, след като продадеш продукцията. Но не успявах да я продам – и се озовах пред фалит. Беше 1991-а. Тръгнах да търся кредити, но жилището ми вече беше ипотекирано. Банките раздаваха куфарчета с банкноти, но не на такива като мен. Изпаднах в пълна дупка. Д-р Янчев ми рече: „Виждам, че си много мрачен – идвай да те водя при Елка. Много известна гледачка е, съветва бизнесмени“. Отчаяният човек се хваща за всичко. Отидохме, тя направи кафе, извади карти и ги зареди все от сорта на „Тъмни облаци са надвиснали над съдбата ти“. Направо ме довърши – прибрах се вкъщи още по-депресиран. През нощта сънувах баба ми, която ме е отгледала. Родителите ми от сутрин до вечер бяха на работа и с нея бяхме постоянно заедно. Беше готова на всичко за мен. Вечер не можех да заспя без любимата си котка и баба обикаляше махалата да я търси. Въобще имахме много силна връзка. Та сънувам, че я нося на ръце, а тя ми внушава: „Длъжен си да продължиш - това, което си го намислил, ще стане“. Беше толкова разтърсващо като емоция, че се събудих. И видях нейния профил, проектиран върху стената - знак от Съдбата да не се отказвам. Само трябваше да го разчета правилно.
- Как пробихте?
- Месец и половина преди пророческата сюрреалистична случка бях разработил идеята за 31 любовни забравени романа. Пълна лудост, защото не знаех дали издателството изобщо ще оцелее. Само 15 дни след съня излезе първата книга - „Молитвената броеница“. За 3 дни целият тираж от 15 000 беше продаден – едно от онези леки, романтични, морални, искрени и хубаво написани четива, излизали в списанията от 20-те и и 30-те години. Събрах доста пари. Отидох в печатницата и започнах да се издължавам. Там ме запитаха: „А сега какво правим?“. „Още 15 000 от първата и 30 000 от втората“, отвърнах им аз. След 10 дни натоварих камиона с хилядите книги, които бяха изкупени само за седмица. Разплатих се напълно и оттогава започна историята. За година и половина бяха продадени тиражите на всички 31 забравени любовни романа – над 4 милиона екземпляра. Този епизод някога ще влезе в учебниците по книгоиздаване, защото няма подобен аналог в бранша. Но рекламата беше като на кока-кола – клипове, шоу „Невада“, хиляди долара за масовизирането на издателството.
- По-добрите български романи – по-рано ли се пишеха или сега?
- Каня се да пускаме поредица с модерна класика и затова проучвам. По-голяма част от литературата, създавана от 50-те до 90-те, вече е погребана. Но има книги, които прескочиха времето. Неслучайно направихме бум с „Калуня каля“ на Георги Божинов. Ами Блага Димитрова? Когато отидох при Йордан Василев да му искам правата за 7 от нейните творби, той беше учуден: „Абе, Стойо, кой ще купува Блага?“. „А, бай Йордане, дори млади хора разпитват мойте книжари за романите й“, обясних му аз. Ами Владимир Зарев, който пише „Битието“ само на 32 в разгара на социализма? Непрекъснато я преиздаваме. Така че времето е най-добрият приятел на писателя, но и най-голям негов враг. Сега също се пише интересна проза – културно и модерно. Но министерството на културата няма практика да поема чрез програми поне половината от разходите за превод на български книги.
- Ще споменете ли имена от личната ви класация?
- Не. Аз съм издател, а не критик. Имаме чудесни разказвачи – но и автори, които нашумяват чрез медиите. Не съм сигурен, че те са най-добрите. По-скоро твърдя, че те не са най-добрите съвременни български писатели. Като издател заобикалям псевдомодернизма. Може да има добри писатели в жанра, но държа на класическия тип повествование. Ето сега пускаме втори тираж на „Чудовището“ на Зарев. Владо още не може да повярва. Въобще издаваме книги с човешки истории – Емил Андреев, Александър Секулов, Недялко Славов... Дори турските сериали, които често осмиваме, залагат на отношенията – и затова са толкова успешни.
- Какво виждате, докато обикаляте из България?
- Аз съм човек с позитивно мислене. При едно от поредните ми пътувания бях толкова вдъхновен от багрите в природата, че замислих блог и книга. България видимо се променя – правя сравнение, защото през последните 25 години не съм се спрял. Докато тогава страната беше обезлюдена, сега трафикът е голям, динамиката е впечатляваща. Полята и лозята вече са подредени – като по света, индустриалните зони са организирани. Но „сега“ и „веднага“ няма как да стане. Пропуснатите десетилетия не могат да се наваксат бързо – законите на времето са неумолими. Големите въпроси са как повече българи да останат в България и дали е възможно поне половината от тези, които са навън, да се завърнат у дома.
- Какво четете, за да разпуснете?
- Първо беше езотериката, после – психологията, сега съм почитател на книги като „Тънкото изкуство да не ти пука“. Тя е тотална опозиция, пълно отрицание на всички книги за позитивно мислене – включително и на тези, които сме издавали: Хорхе Букай, тибетските... Успехът й е невероятен, има пореден тираж. Какво казва авторът Марк Менсън: Човекът е създаден така, че няма как да бъде съвършен – винаги има нещо, което не му стига и това го прави нещастен. Отдайте се на удоволствието да живеете тук и сега, радвайте се и на малкото, което сте постигнали.
- Вие на какво се радвате?
- Всяка сутрин ставам в пет и половина и посрещам изгрева на слънцето. В шест без петнайсет вече съм в градината, за да посрещна първите му лъчи – те идват точно към очите ми, сякаш огненото кълбо ги изпраща специално за мен. Не съм Дъновист, въпреки че сме издали 15 от книгите му и споделям много от възгледите на Учителя. Този миг е върховен – тишина, спокойствие, птички. Шумът е убийствен за съвременния човек. Както и стресът. Отивайки на работа през първите години, имах чувството, че излизам на тепих – за да боря тежки проблеми. Не че сега ги няма, но с времето се промених. А понеже живея на 15 километра от Пловдив, всеки ден минавам с колата през голямото кръстовище, на което имам предимство. Но ако не го дам на този отдясно, той няма как да мине. И задължително го пускам – следва махване с ръка за благодарност. Та в началото на деня на това се радвам – на слънцето и на жеста, изпълнен с бърза признателност. Всички живеем заедно на тази земя.
С Владо Зарев С Жозе Родригеш душ Сантуш
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
