Здравка Евтимова е родена в гр. Перник. Завършва английска филология. Авторка е на кратки разкази, публикувани в 32 страни по света, носителка на национални и международни награди.
През 2015 г. разказът на Здравка Евтимова "Кръв от къртица" е включен в учебниците по английски език за гимназиалния курс в Дания. От 1 януари 2019 г. същият разказ е включен в антология от препоръчани разкази за обучение по литература в прогимназиите на САЩ.
Разказът на Здравка Евтимова "Рядко" е включен в антологията "Най-добра европейска проза 2015 г.").
Здравка Евтимова печели наградата "Балканика 2014" за най-добра книга от балкански писател със сборника си "Пернишки разкази".
През 2015 г. писателката печели националната награда "Блага Димитрова" за произведение на морално-етична тема, писано от жена.
Здравка Евтимова живее в Перник. Омъжена е. Има двама сина, дъщеря и внуци. Говори и пише на английски, френски, немски и руски език.
- Ако се предадеш на тъгата, то не е не трябвало да се раждаш българин
- Първите будители са учителките в детската градина
- Гневът не носи маска, той казва истината
- Момчетата с татуси не са мутри, ако протегнат ръка, за да помогнат на слаба жена
- Пожелавам на младите да създадат нещо, което да намери най-краткото разстояние до човешката душа, казва Здравка Евтимова в специалноинтервю за вестник СТАНДАРТ
- Г-жо Евтимова, будителите от миналото са писатели, политици общественици. Как да разпознаем днешните?
- На първо място са учителите в детските градини, които посрещат малчуганите, плачещи за мама и тате. Хващат децата за ръка и ги успокояват. Може би само в България има обичай класната да посреща учениците в първи клас и да ги прегръща.
Това дълбоко ме впечатлява. Обединението на знанието с таланта и голямото сърце, което влагаш, това е будителят.
След това са всички учители в прогимназията, в гимназиалния курс, професорите в университетите, хората по библиотеките и по музеите. А и всеки един човек в България, който отвъд себе си вижда болката и щастието на другите хора и иска да отвори очите им.
Будителят вижда отвъд хляба на масата, той вижда утре. Вижда това дете, което днес е на една година и се учи да ходи, как майка му се навежда да му помогне. Будителят не възприема навеждането в раболепна поза пред по-силния, пред мощния на деня.
Будителят дава кураж на обезверените.
В тези времена изпълнени с предизвикателства, това са хората които виждат България и българите в една достойна светлина. Много е трудно да се направи, но пътят започва оттам - да си представим, че това дете, което днес е на три години, утре ще бъде учен, който ще прослави себе си и родния си град пред света. Или ако стане държавник, няма да е привлечено от това да увеличи банковата си сметка. Този човек, който днес се е родил, ще е утрешната България. За мен тя ще е по-светла, защото човешките същества мечтаят да видят децата си в едно мирно и почтено общество и това правят будителите.
Будител е да останеш изправен с убеждението, че действаш и работиш за мир и човечност.
- Казвате, че Димчо Дебелянов е изворът, който никога не Ви оставя сама. Наричате Яворов факела, който запалва българския дух. За Вас Левски е човекът, научил българите да пишат с дела. Кой е будителят, който най-силно провокира перото ви?
- Винаги съм си мислела, че дори и да е сбъркал в своето минало, човек не трябва да се оставя на мисълта за тази грешка. Миналото не е присъда. Нашето минало е изпъстрено с много светли образи. Така, че в различни периоди от моя живот, аз съм се обръщала към различни, прекрасни хора на духа. Най-често до мен са били разказите на Йордан Йовков. Когато се чувствам много слаба, аз си помислям за "Песента на колелетата". Ако се отдадеш на отчаянието, ако се предадеш на тъгата, то не е не трябвало да се раждаш българин. Йовков ме е научил, че тъгата е първата стъпка към нещо щастливо.
Няма ли я тъгата, как ще усетим "Песента на колелетата", на надеждата?
Димитър Талев е другият светъл будител за мен.
Защото не бяга от трудното, не бяга от грозното и от страшното. Талев ми дава усещането, че лошотията е временен етап е нашия живот. Точно това прави и будителят.
Днес ти може да си много гневен, да си обидил някого. Но ти си жив, а животът означава да потърсиш човека, когото си обидил и да му се извиниш. Пътувам с влак из цяла България.
Виждам млади момчета, такива на които бихме казали: "Я, виж каква мутра". Но той не е мутра, защото помага на възрастни хора, като им сваля куфарите. Момчета с татуси, но ръцете им са протегнати към слабата жена или възрастния мъж, за да ги облекчат.
- Тоест, има надежда.
- Не само надежда. То е абсолютно убеждение за мен, че колкото и лошо да е, няма да се съсипем. Колкото е по-трудно, толкова по-голяма свобода имаме да се борим с трудността.
- В последно време цялата материалност ни е захлупила така, че като че ли натискаме бутона "delete" за националната памет. Днес вместо да си говорим за разказите за будителите, по-скоро чуваме офертите за Хелоуин. Имате ли притеснение, че можем да се превърнем в безродници?
- Не, за мен такава опасност не съществува. Това са като два ръкава на една и съща река. Реката не пресъхва. Това, че се говори за Хелоуин не ме плаши. Нека децата да развиват фантазията си, нека пишат фентъзи. Наскоро журирах творби на младежи. Имаме много талантливи деца, нека да мислят и за Хелоуин. Едното не пречи на другото, напротив. Аз смятам, че когато имаш свободата да плуваш в единия ръкав на реката, ти виждаш малки щуки или пиявици, които могат да те ухапят. Но ти можеш да отидеш в другия ръкав и да ги сравниш двата.
В никакъв случай едното не затваря очите за силата на другото. Това помага за изграждането на личността.
Наскоро бях на тържество в 51-во училище в София. Не можете да си представите колко вълнуващо беше. Деца от пети клас рецитираха "На прощаване". Понякога бъркаха текста. Виждах ги как треперят като листенца и как учителите ги успокояват.
Нищо не пречи детенцето, което рецитира "Аз съм българче" на Иван Вазов да си направи костюм за Хелоуин.
- Стефан Цанев бе отбелязал, че образованието и културата са двата кита върху, които трябва да се развива държавата. Вие казвате как образованието трябва да е скелетът, а културата - мускулите. Непрекъснато говорим за спад в образованието, Вие приемате ли тази теза?
- Аз водя "Творческо писане" в Софийския университет. Мога с две ръце на сърцето си да кажа, че това са не само знаещи, но и много талантливи млади хора. Давам им тема, без да съм ги подготвила предварително. Имат 40 минути да пишат. Но те не искат да си тръгват, стоят по три астрономически часа. Просто обичат това, което правят. Друг е въпросът, че някои не знаят къде се поставя пълен и непълен член, запетайки и т.н.
Но нека превърнем неграмотността във временно явление. Рузвелт казва: "Неграмотността на един човек нарушава способността на цялото общество да се чувства сигурно".
- Така е!
- И аз така мисля. Затова трябва да подхождаме с голямо уважение към учителите. Те се изправят пред хора, които са длъжни да обучават. Кои са лостовете в ръцете на учителите, за да има дисциплина? За мен дисциплината е средството народът да се събуди и това да не е насилствено наложена дисциплина, а такава, която се ражда вътре в човека.
- Как се ражда?
- Когато човек знае, че спазвайки такава дисциплина, пред него са отворени не един, а три пътища за реализация. Като се каже на този човек, че в САЩ, Великобритания, за да учиш на високо ниво по математика, например, се плаща. А в България този курс е безплатен.
Казвам си, хора, вие разполагате не само с експертизата на българския учител, но и с неговата дълбока загриженост за вас. Учителят се радва. Аз имам приятели учители, била съм учител три години - най-щастливите в пернишката езикова гимназия "Симеон Радев".
- Слава, Богу, възнагражденията на учителите се променят в последните години. Но не само те са важни.
- Ученикът не бива да бъде разглеждан като средство, за да влезе определена сума в бюджета на училището. Ученикът трябва да знае много точно своята отговорност - да не бъде шумен в час, ако нещо не го интересува нещо.
- Наскоро имахме дискусия в Етрополе, част от кампанията ни за демографското развитие. Там Христо Стоичков обясни как обучава децата в своята школа. И той казва: "При мен има желязна дисциплина, защото няма как да бъдеш добър спортист и да бъдеш двойкаджия. За да бъдеш добър спортист, трябва да си отличник, да имаш дисциплина. Тя е най-важна".
- Така е, до дисциплината трябва да бъде създадена не само от учителите, а още от родителите. Нека талантливото дете вземе предвид и таланта на своите съученици. И в никакъв случай да не пречи на развитието им. Ако не го интересува дадена дисциплина, да се прехвърли там, където е фокусиран неговият талант, за да учи с интерес. Ако не го интересува например математика, да не пречи на онези, които желаят да блестят в тази сфера. Тоест за мен изходът е да се създават специализирани курсове.
Когато бях в пернишката езикова гимназия, имах едно момче - Петър. Трябваше да пишат есе по "Самотният бегач на дълги разстояния" на Алън Силитоу. Той е за едно момче от училище за млади престъпници. Той е много добър спортист. И участва в състезание наравно с деца от нормалните училища. Той е със 100 метра напред, пристига на финала пред останалите участници, но спира, обръща се с гръб към финала и ги оставя да го надминат. Казва - това беше война между мен и тях, като под тях разбира цялата образователна система, която го е сложила при престъпниците, която вместо да му създаде отвращение към престъпността, го прави още по голям престъпник. Този Петър не беше чело "Самотният бегач на дълги разстояния"
- Не беше гледал и филма...
- Нищо не беше гледал. Но беше написал едно хубаво есе на английски с доста грешки, за едно момиче - Десислава от техния клас. Есето казваше какво е тя за него. Издаваше какво вижда сърцето на това момче. Поправих му граматиката и му казах: "Петре, бихте ли прочели "Самотният бегач на дълги разстояния"". Аз им говорех на Вие, смятам, че така е редно, това е важно. Попитах го: "Бихте ли прочели на съучениците си това есе, защото е много силно"? Не! А те се бяха скарали с Деси. Отидох при нея: "Деси, бихте ли прочели това"? Не! Но аз настоях. Деси го прочете и се разплака.
- Какво се случи после?
- Петър и Десислава днес са за семейство и си имат син - Здравко. Много ми е хубаво!
Не трябва да съсипваш човек, който в момента не е чел нещо. Остави му шанса да го прочете. И аз му казах: "Петре, граматиката ви е за 4, но като съдържание есето е за 10. Ако трябва да го оценявам по обективните критерии си е за чиста двойка, защото не сте чели произведението. Прочетете го".
Той го прочете. Накрая написа едно есе, което беше ужасно слабо, горкото есе. Но аз видях, че в това момче има нещо хубаво. Той завърши машинно инженерство в Перник. Сега има верига магазини, железарии.
Мисълта ми е, че когато човек усети нещо силно в другия, не бива да то стъпква, защото формално не отговаря на изискванията. Виж силата на човека, кажи му я.
- Гледах едно ваше интервю, в което Ви питаха за злобата, за завистта, за отровата в хората. Вие казахте: "Ами, виждали ли сте катафалка с багажник". Наистина на оня свят не можеш да си занесеш богатството си. Отиваш си само с това, с което си помогнал на другия.
Съграждането е в основата на нашата кампания "Чудесата на България". Ние се гордеем, че сме третата по големина съкровищница в Европа. Имаме над 50,000 артефакти от седем исторически епохи. Кое според вас е най-ценното в тази голяма културна съкровищница на България? Крепостите, кирилицата, тракийските съкровища? Кое за Вас е най-съкровено, белег на нашата национална идентичност?
- На първо място това са наистина историческите паметници, отразяващи отделните исторически периоди в развитието на нашата страна. Но най-главното за мен е сплавта, както Вие казахте, между артефактите и таланта на българските учени археолози. Наскоро бях в Каварна. Там имаше една археологическа експедиция, млади студенти по археология - едно камъче като видят, събират се и го обсаждат.
- И се вълнуват, че са го намерили
- Младите хора искат от едно малко камъче да съградят двореца, да си го представят и да го покажат на света. Това е безценното.
- Абсолютно. Благодаря Ви за този отговор, защото и ние, развивайки 15 години кампанията "Чудесата на България", стигнахме до големия извод, че най-голямото ни богатство са нашите талантливи деца, които ще пренесат съкровищницата на България от миналото в бъдещето. Така преди три години, ние започнахме да правим Бранд България с идеята, че България има нужда от нов наратив, нов разказ за културата и туризма и то през погледа на всичките тези талантливи деца, но и през призмата на иновациите, които от друга страна ще могат да представят пред света това богато културно наследство. Вие сте майстор на късия разказ, какво съдържание би имал Вашият разказ за България?
- Първо искам да кажа, че има много млади майстори на разказа в България. България е мястото, където се раждат красиви разкази всеки ден. Много имена има - Деян Енев, Йорданка Белева, Бимбалов.
Аз бих написала такъв разказ, който да накара хората да пишат разкази за България, за хубавото у нас, за техния роден Червен бряг, Белене, Силистра, Каварна... Какво казва Екзюпери? "Ако искате да накарате някой да произведе кораб, на първо място не събирайте хора да отсекат гората, за да направят дъски за кораба. Внушите му огромна обич към безкрайността на морето, към силата на морския вятър, към хоризонта, който всъщност е ново начало и другото име на безкрайността".
Бих написала разказ, с който всеки един под българското небе, на всяка възраст, да усети онази огромна сила и обич към мястото, където живее, към малкото село, към малката река, която минава там. Това казвам на моите студенти - не наричайте героите в разказите си Стивън или Керълайн. Хората навън ще искат да знаят тук, в България, какво става. Джек Лондон казва: "За да наречем едно произведение безсмъртно, то трябва да обезсмърти епохата и мястото, където се създават нещата". Имам една любима мисъл на Уинстън Хю Одън, един английски поет: "Има незаслужено забравени книги, но няма незаслужено запомнени книги". Аз искам българин да напише книга, която да е заслужено запомнена. И тя да описва какво става тук - в Казанлък, в Стара Загора, в Ивайловград или в Смолян. Това е страхотното!
- Няколко пъти споменахме реката. Каква е реката България според вас?
- Говорейки съвсем метафорично, имайки предвид тази огромна суша, виждаме, че като дебит тази река намалява. Ние желаем да се раждат повече малки, здрави и хубави деца в нашата страна. Това е гаранцията, че нашата река, макар и древна, ще бъде все така пълноводна.
Но най-важно за мен е, че българската река не се бои от никакви препятствия. Представете си река Струма, която прокопава планината, за да мине оттам, от където иска. Или пък река Ерма, която прокопава планината, за да направи ждрелото. Това е българската река, независимо камък ли ще е, гранит ли - няма спиране. Бавно, много упорито, без злоба, без много да парадира, тя си проправя път през най-твърдия камък. И какво остава след нея? Неимоверна красота! Тя не унищожава камъка, тя изтръгва красота от него. Това сме ние българите. Колкото и да се оплюваме, колкото и си казваме, че сме Ганьовци. Не, не сме Ганьовци, все повече ставаме Алекоконстантиновци. И за да се случи това, трябва да се борим с неграмотността, която започва да ни завладяла, както гъбичките завладяват кожата. Да използваме много силно лекарство, за да ограничим тази неграмотност.
- Това е лекарството на онази луничави жени, които имат еликсира?
- Не, това лекарство не помага, защото еликсирът на луничавите жени е срещу насилието.
- Така е.
- Неграмотността е нещо много по-страшно от насилието. Това е желанието за духовно самоубийство. Човек, който не учи и си остава неграмотен всъщност загърбва най-силното нещо, което Бог му е дала - интелекта. Човекът, който не учи съзнателно, държи интелекта си заровен под пластове пепел. Затова лекарството против неграмотността е само борба и желание да се учи. Науката е единственото средство срещу неграмотността. Да, трудно е, но привлекателно. Истинското винаги е трудно, но винаги е вечно.
Когато плуваме, се научаваме да бъдем добри плувци, няма страшно. Като плуваш дълго време няма да те е страх от горчивината, ще знаеш, че от нея първо ще събереш сила и второ гняв, за да се отървеш от лошото.
- Прекрасен съвет за всички, които се чудят какво да правят с гнева си и които по някакъв начин се чувстват в безизходица.
Вплетохме безкрайността като нишка в нашия разговор. Намираме се в края на октомври, месецът, който дава началото на безкрайността. Какво е това начало, как бихте го изтълкували? Дали всъщност то е безкрайност на бездуховността или символиката на безкрайността, която прониква в нас и отваря път към духовното развитие?
- За мен безкрайността е изход.
- Защо изход?
- Бездуховност - някои хора, дори големи групи може да са попаднали в нейната клопка, тоест на всичко да слагат цена, навсякъде да виждат етикет. Но когато човек вижда етикета, в неговото съзнание веднага сработва математика, той не остава глух и сляп пред този етикет. Той казва дали аз мога да си го позволя. Тоест бездуховността има и една полезна страна - тя те кара да направиш калкулация. Калкулацията обаче винаги те отвежда до човек, който може да свърши работата. Ако отидете на лекар, ще намалите болката си. Когато отидем при монтьор, ще отидем при такъв, който за тази цена може да оправи или да съсипе допълнително нашия автомобил. Тоест тази бездуховност в крайна сметка ти показва, че не е твоето място да спираш при нея, защото ти виждаш етикетите. А човек не иска на неговото чело да залепите етикет от 50 стотинки. Така човек сам излиза от състоянието на бездуховност, затова безкрайността за мен е точно противоположното на бездуховността. Ние можем да изберем посоката сами, което означава, че не трябва да хленчим. Непрекъснато мрънкащите, на които все друг е виновен, искат да останат в бездуховността.
- Говорим си за младите таланти. Какво ще им пожелаете? Как ще ги окуражите?
- На първо място искам да им пожелая стабилното здраве да е основата на целия им живот. Второ не приемайте нито ласкателствата, нито злостните критики като нещо меродавно. Обикновено, когато ви ласкаят, то е, за да си измият ръцете и да кажат много си добър, прекрасен си и дотук. Аз не приемам такива ласкателства, за мен да поощриш човека, означава да кажеш: "Аз работя с този издател, ти пишеш хубаво - опитай!" Не значи, че ще те публикуват, но аз ще кажа, че съм открил нещо красиво при теб. Това е истинската похвала. А злостната критика е нещо много добре дошло. То показва, че не си оставил човека равнодушен, ти си го жегнал и затова те критикува. Аз предпочитам такава критика. Гневът не носи маска. Гневът ти казва истината. Аз ценя истината над всичко. И тук на хората искам да кажа, ако нямате литературни награди или каквито и да било награди, помислете си за Емили Дикинсън. Тя е написала повече от 1800 стихотворения. Приживе само 10 са били публикувани и то във вестници, посветени на добива на царевици и увеличаване на млеконадоя. Никой не я е знаел. А е имала съвременници, спечелили огромни литературни награди.
Наградите ме радват - като всеки човек. Но важното е да бъдеш и Емили Дикинсън. След като тя си отива, сестра й намира в чувал нейните стихове и тогава те виждат бял свят. Намират пътя към сърцата на хората и доказват, че най-краткото разстояние между човешките сърца е именно хубавата силна литература. Това искам да пожелая на младите, да създадат нещо, което да намери най-краткото разстояние до човешките сърца.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
