Тя е от хората, които срещнеш ли веднъж, не можеш никога да забравиш. Омагьосва те с поглед и душа и пленява с онази непресторена искреност, която имат само децата. Тя е от хората, които влизат в сърцето и остават там завинаги. Тя е просто Тони - гордостта на Бургас, любимката на бургазлии. Приижда като морска вълна и отминава, но задължително се връща. Сърцето й тупти с ритъма на песента, а в кръвта й кипи театъра.
Заговори ли за сцената, в очите й светват пламъци. От няколко години Тони Димитрова живее двойнствен живот с две големи любови - музиката и театъра. Ако трябва да избира между тях? Не може, мисията е невъзможна!
- Тони, напоследък все по-често ви виждаме в новото амплоа на актриса. Има ли опасност театралната сцена да ви отнеме от музикалната?
- Не, за Бога, няма да се случи. Не бих се отказала от музиката, от пеенето. Но пък театърът е тайната ми любов, още от детството. Да играя на сцена беше моя несбъдната мечта. Сега вече реалност. Участвам в постановката "Фалстаф или веселите съпруги", която е четвърта поред. Имам късмета да съм на сцената с изключителни и ужасно талантливи актьори, които ми помагат и ме подкрепят. Слушам ги, изпълнявам и накрая нещата се получават. Когато поема ангажимент към театъра, винаги го съобразявам със свободното си време и с планираните участия. Но е имало случаи преди време, когато играх в "Диагнозата Едит Пиаф", да отказвам участия, защото не мога всичко наведнъж.
- Защо точно театър?
- Ами защото това е любов. Когато бях малка играех в училищни театрални състави. Спомням си, бях в 6 или 7 клас, и живеехме тогава в Сливен. Записах се на театрален кръжок, водеше го бургаският актьор Стоян Памуков. Той ми даде да играя главната роля и ме запали завинаги по театъра. Но така и никога не добих смелост да отида при актьор за частни уроци, да ме подготви. Не събрах смелост да кандидатствам във ВИТИЗ.
Затова си избрах една механична професия, която да не минава през сърцето ми,
за да ми е по-лесно. Просто станах машинописка в чиновническа канцелария. По онова време това си беше много желана работа за жена. Между другото бях много добра машинописка, най-бързата и дори ме направиха отговорник на отдела.
- А музиката как те спечели?
- Като дете се учех да свиря на китара. Често ми казваха, че мога да пея. Честно казано, певица не се виждах да стана. Възпитана съм в семейство с доста патриархални традиции. Баща ми беше полковник и за него пеенето не беше никак престижно. Но мина доста време и се случи така, че една самодейна група ме харесаха за певица. Взеха ме, ходехме от време на време да пеем по предприятия и заводи. Тогава го приемах изцяло като хоби в извънработно време. А и честно казано по онова време не бях съвсем сигурна, че искам да се занимавам основно с пеене. Тогава обаче, един от колегите от групата си намери работа като музикант в един ресторант и ме повика да пея там. Така изминаха 2-3 години, в които аз денем бях машинописка в общината, а вечер ходех да пея по заведенията. Но ритъмът стана много интензивен и в един момент катастрофирахме на пътя, беше 1990-91 г. Казах си, че така повече не мога да продължавам и да се изтезавам. Дадох си сметка, че трябва да взема решение какво ще работя в бъдеще. Взех си едногодишен отпуск от общината и си дадох срок за размисъл. В края на тази година бях взела решение да напусна чиновническата си работа и вече осъзнах, че искам да пея.
- Значи трудно решение?
- Да. Но имаше и нещо друго, което ме амбицира. Точно когато ми изтичаше едногодишната отпуска, в службата бяха започнали съкращения. Една от моите колежки в отдела беше в списъка, а жената имаше семейство, деца. Щеше да остане без работа, а времената тогава, както и сега, бяха много трудни. Прецених, че ако напусна, ще освободя едно място и тя ще запази работата си, защото няма да има нужда от съкращения. Това също оказа влияние върху решението ми да се отдам на музиката. Дори когато подавах молбата си за напускане изтъкнах точно този мотив - че напускам, за да остане другата колежка. Спомням си, че тогава юрисконсултката беше смаяна и ми каза "Ти си луда". Между другото, тази колежка, за която говоря, и до днес работи в общината.
- Кой ти отвори път за театъра?
- През годините, когато бях вече на музикалната сцена и името ми стана разпознаваемо, аз не спирах да говоря за театъра. И един ден, преди десетина години, по телефона ми се обади Велко Кънев - един голям актьор и човек с голямо сърце. Каза, че с Борислав Чакринов, директорът на бургаския театър, чули в мое изказване да говоря, че театърът ми е слабост. И ме покани да пробваме да играя в една пиеса - "Паднал от Марс". Аз буквално пощръклях от щастие, все едно бях на седмото небе. Веднага се съгласи. Но в същото време бях и много притеснена - как ще стане, дали ще стане, ще се справя лиЕ..Но Велко Кънев, а и много други актьори бяха до мен и ме учеха. Това така ще го кажеш, това така ще направиш. Спомням си, че дори веднъж съвсем неволно обидих Велко. На репетиция той играе моята роля, за да ми покаже как. И казва - ето по този начин трябва да го кажеш. И аз го гледам онемяла пред таланта му и с възхищение казвам: "Как го направи това, бе Велко". А всъщност прозвуча двусмислено, но после се разбрахме и се смяхме. Имам невероятни спомени с него. Малко преди да ни напусне, аз имах концерт в НДК. Поканих го, но той не успя да дойде, защото не беше добре.
Изпрати ми sms, още го помня: "Аз се оправям, ти изживей своя миг".
Скоро след това си отиде.
- Ако трябва да избираш между театъра и музиката, какво ще се случи?
- Не мога! Опитвам се да имам две паралелни любови, искам да живея и с двете. Дано не ми се налага да правя този избор. Това не е просто работа или занимание - това наистина е страст. Всеки актьор от театъра ми дава по нещо от себе си, всеки ми помага. Аз се старая много и не крия, че ми коства усилия и време. Наистина давам всичко от себе си.
- А какво получаваш насреща?
- Какво получавам ли - трудно е да се опише, то трябва да се изживее, за да го разбереш. В замяна получавам нечовешки емоции, убийствена страст, невероятен изгарящ огън. С една дума - щастие! Аз наистина съм един много щастлив човек и съм благодарна за това. Щастлива съм не само заради това, което изживявам, но и заради чудесата, които стават в живота ми.
- Кои са те?
- Първото чудо, което ми се случи, е дъщеря ми. Второто - любовта в човешки план. Третото чудо е пеенето и Стефан Диомов - те вървят ръка за ръка. А четвъртото - театърът и петото - чудесните приятели, които имам по всички краища на света. Те са ми особено скъпи и се радвам, че ги имам в живота си.
- След театъра, какво следва? Да не ни изненадаш и на големия екран?
- Не, не! Няма такава опасност. Но имам малка изненада, ще я споделя за първи път. Ще участвам в следващия сезон на култовия сериал "Столичани в повече". Вече направихме снимките и скоро ще видим какво се е получило. Всички от продукцията са невероятни професионалисти и за мен беше удоволствие да се превърна в част от екипа. За съжаление не мога да кажа повече за ролята, нито за сценария - нямам право. Беше ми много интересно, защото за първи път снимам нещо подобно. Преди време имах предложение да се явя на кастинг за "Революция Z". Не са ме канили за роля, а само за кастинг - да ме прослушат ставам ли или не. Но аз така и не успях да отида. Тогава дъщеря ми Магдалена беше ученичка в 7 клас, чакаха я матури и кандидатстване. Не можех да я оставя да се справя сама, трябваше да съм до нея. Това бе причината да откажа. Пак тогава отказах и покана да съм жури в "Гласът на България", защото на първо място аз съм майка.
- Очакваш ли дъщеря ти да тръгне по твоите стъпки?
- Тя е доста артистична и обича да имитира интересни хора. Влиза майсторски в различни образи и го прави доста добре. Всички ни разсмива, а ние непрекъснато я караме да имитира някого. Освен това има много нежен глас, пее правилно, но дали ще се занимава професионално с това - тя самата трябва да си реши. Сега е в 10-ти клас и има много идеи, които търпят промяна и развитие. По едно време като по-малка искаше да става барабанистка, после реши, че я влече криминалистиката. За кратко се беше запалила да става актриса и аз бях много доволна. Но сега вече е на друга вълна.
- Как се справяш с кризата?
- Съобразявам се със ситуацията на пазара. Не искам, а и не мога да се оплача. Имам достатъчно на брой участия. Друг е въпросът, че не искам да имам например концерти всеки ден.
Защото напоследък започнах да си давам сметка, че аз пропях живота си
Не го живях, а го пропях. Скоро бяхме на почивка в Малдивите за 7 дни и си дадох сметка, че никога досега не съм почивала толкова дълго. Преди съм си давала два-три дни отмора и пак на работа. Не мога да се оплача от липса на ангажименти. Но аз всичко си правя сама. Сама си спонсорирам концертите, албумите, всичко. Не разбирам колеги, които казват: "Не мога да издам албума, защото нямам спонсор". На мен не ми е в стила да ходя и да се моля на спонсори. Всичко сама си финансирам, с две или три изключения преди много време. Но дори и тогава не съм се молила.
- Какво обича и какво мрази Тони Димитрова?
- Винаги имам причини да заобичам - някого или нещо. Даже повече обичам, отколкото трябва. Детето ми, любимият човек до мен, приятелите, кучето ми Сара. В дома си имам няколко орхидеи, които обожавам. Сложила съм ги на специална етажерка до прозореца. Грижа се денонощно за тях, само дето с пържоли не ги храня...Но те са капризни и много рядко цъфтят. И когато се случи някоя от орхидеите да разцъфти, за мен е истински празник. Толкова съм щастлива, че сутрин им пея. Понякога пея и на кучето ми Сара. Забавлявам се, защото то започва да издава странни протяжни звуци, все едно иска да правим дует.
А какво мразя - мразя нечестността, арогантността, тарикатите, байганювщината, жестокостта. Мразя хора, които са безсърдечни.
- Има ли нещо, което не можеш да простиш?
- Не мога да простя на хора, които целенасочено лъжат, плетат нещо и искат да те потопят. Не разбирам защо го правят. Не искайте да кажа имена, те си знаят кои са. Не понасям органически измамниците. Не понасям душевно нечистоплътните хора. Стоя далече от тях и по никакъв повод не ги доближавам. Аз имам един голям проблем. Всичко, което ми се случва или на което ставам страничен свидетел, го пречупвам през собствената си призма. Меря го с моето си мерило и не мога да се примиря с неправдата. Това ме кара да съм гневна, да водя чужди битки в името на справедливостта.
- Кое беше последното нещо, което предизвика гнева ти?
- Нещо в кварталния супермаркет. Често пазарувам от там и цяла зима бях свидетел на нечовешко отношение към касиерките. Тези жени работеха цяла зима на кучешки студ, вероятно за да пестят собствениците от ток. Караха ги стоят по цял ден прави на крак, не им разрешаваха да седят на стол както е в големите вериги. Виждах ги вечер, в края на работното време премалели от умора и студ. Няколко пъти ги питах защо не седят на стол, защо не затоплят помещението. Казваха, че не им разрешават. И един ден като ги видях пак примамели, не издържах и вдигнах скандал. Истински скандал - развиках се да дойде управителят и започнах да му нареждам, че
това не е човешко отношение към хора, които реално ти въртят бизнеса и ти вадят парите
Не можеш да изтезаваш живи човешки същества, да ги държиш при робски условия. Виках и целият магазин ме чу. В такива моменти не мога да овладявам гнева си и избухвам. Това явно бе предадено на собствениците, защото нещата се промениха. Но съм гневна и на хората, които търпят това отношение. Те сами трябва да защитят правата си, а не да чакат друг да води битките им.
- А кога последно плака от щастие?
- И това помня - през миналата година, когато разбрах, че съм номинирана за званието "Почетен гражданин на Бургас". Извика ме един ден заместник кметицата Йорданка Ананиева в кабинета си. Каза ми, че кметът Димитър Николов е предложил в съвета да бъда почетен гражданин и аз се разплаках в кабинета й. Не съм очаквала такова нещо и новината ме връхлетя като торнадо. Не бях на себе си. Това означава за мен много, това е голямо признание. Много съм горда със званието, горда съм, че съм родена в Бургас и че съм част от този прекрасен град.
- Коя е най-голямата грешка в живота ти?
- Допуснах една много голяма грешка, която наистина не мога да си простя. От тогава изминаха повече от 10 години, но още ме е срам. Срам ме е, че позволих да бъда излъгана по най-грозен начин и да подведа хиляди мои съграждани. Говоря за влизането ми в политиката като общински съветник. И за лицето Ивайло Дражев, който подведе не само мен, но и покойния Гого Найденов. Не помня името на партията му, но Дражев го помня. Всички знаем, че после той влезе и в затвора. Не знам как допуснах да се обвържа тогава с този човек. Убеди ни, че ще работим за благото на Бургас, че градът ни има нужда от хора като нас в общинския съвет. И ние с Гого се съгласихме, хората ни избраха. Отидохме на две или три сесии и като видяхме с какъв човек си имаме работа, изчезнахме на секундата и двамата. Извинявала съм се много пъти на бургазлии и се надявам да са ми простили. От тогава за политика не искам и да чуя. Много пъти след това са ми предлагали да участвам в избори, но съм категорична - никога повече! Това, което видях не е моят свят, не е моята битка. Политиката не ми е призвание, нито ми е работа. Просто не сме от една порода!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
