Осем неща, които не знаем за топмузиканта
Стоян Янкулов-Стунджи ще зарадва меломаните на второто издание на "Нощ на ансамблите" на 11 ноември в зала 1 на НДК, организирано от "Артишок". Освен него и Ибряма, участие ще вземат и трите най-големи български състава - "Филип Кутев", "Тракия" и "Пирин". Прякорът на изкусния майстор на ударните е още от софийското музикално училище "Любомир Пипков". "Там вече имаше един Стоян, на когото викаха Стунджи. Така ме кръстиха и мен. Не съм го искал, нито пък съм се съпротивлявал, просто така тръгна", разказва той.
В началото бе магнетофонът
Бил съм на 4-5, когато родителите ме оставяли пред огромен магнетофон със записи на всякаква музика. Както са ме оставяли, тъй са ме и намирали. Интересен ми беше самата машина - как се върти, какво има вътре и музиката, която извираше от нея. Може би защото баща ми свиреше на акордеон навремето. Харесваше ми да седна до него, докато репетираше. Акомпанирах му на стол или на нещо друго. Винаги съм си намирал някакъв "ударен" инструмент, с който да му пригласям. Бях към 6-7 годишен, когато майка ми ме записа на уроци по пиано. По-късно ми купиха роял и това беше добър подход, защото и ден-днешен ми помага. На 10-12 вече свирех на барабани в състав, което ми даде добра основа за работа в група, в оркестър. Както казват, барабанистът е диригентът ... или вторият диригент, ако вече има един. След това завърших Музикалното в София пак с ударни инструменти при професор Добри Палиев, а после и джазовия отдел на Консерваторията. Още като студент започнах да свиря в бигбенда на БНР с Вили Казасян. Останах там около 7 години.
Бог го спасява от полудял кон
Спомням си как като много малък се качих с баща ми на каруцата и по пътя конят без причина започна да галопира. Бягаше като луд. Татко се опитваше с все сили да го спре, да го укроти, но без успех. Докато в един миг жребецът се заизкачва по хълмисто място, каруцата се обърна и той падна на земята. Чух как баща ми викаше: "Стояне, жив ли си?" Отворих очи и видях, че лежим на земята, захлупени от каруцата, но нищо ни нямаше. Това си беше Божията ръка. В подобни моменти разбираш, че не си сам, че има някой, който се грижи за теб през целия ти път в живота, независимо накъде си поел. И си благодарен!
Кофи са първите му инструменти
Първите барабани ми ги направи Васко - басистът в групата, в която свирихме в Елин Пелин. Събра няколко пластмасови кофи, добави кожа, обръчи, аз ги настроих и те си зазвучаха като истински. Бил съм на 10. В десети клас сам си направих барабани от ламарина за улуци. За първи път си купих инструменти вече като абитуриент. Нямахме възможност дотогава. Източно-германските Tacton бяха за времето си възможно най-евтините и що-годе най-свестните за свирене. Не съм надувал главите на съседите, защото живеехме в къща. Но това, което са изтърпели родителите ми, беше доста тежко. Когато свирех, при тях се чуваше все едно се намират в тежък металургичен цех - и така по 4-5 часа всеки ден.
Тъпанджия по неволя
Като млад баща ми свиреше във фолклорен състав - често по сватби, кръщенета, празненства. Тъй като тъпанджията живееше в съседното село, оставяше тъпана у нас, за да не го носи всеки път до дома си и обратно. "Използвах" този огромен тъпан (представете си едно момче на 7-8 години пред подобен инструмент), когато татко репетираше с акордеона. Веднъж тъпанджията беше възпрепятстван и баща ми каза: "Идваш с мен". Свирих повече от 12 часа прав на неравно място под открито небе. Чак когато се прибрахме у дома видях, че ръцете ми са изподрани до кръв от свиренето, но от самата емоция не съм усетил нито болката, нито умората. След това още много пъти съм свирил с баща ми, така започна и любовта ми към народната музика.
Оцелява по чудо при удар с ТИР
Веднъж взех колата на баща ми, за да отида до София за някакво участие. Тогава бях още младо момче. По пътя за вкъщи към Елин Пелин увеличих много скоростта и срещу мен изскочи огромен ТИР. Не успях да спра навреме и се забих в него. Всичко стана за секунди. После видях, че автомобилът на татко е на половина - беше се разцепил точно по средата. Но татко само каза: "Важното е, че ти си добре".
Тенекиеният барабан
Не е тайна за никой, че моята страст е експериментиране със звуци и извличане на музика от различни материи. Това лято бях поканен в проект с международно участие, където искаха да свиря именно на алтернативни инструменти. Започнах да събирам всякакви тенекии, кутии от маслини, колело от комбайн и туба от бензин - от най-старите метални. Пригодих им стойки, закрепих им микрофони. Когато започнах, на сцената звучеше все едно електронна музика, някакъв космически звук, нетипичен и изненадващ. И тъй като както винаги на барабаниста мястото му на сцената е най-отзад, забелязах, че хората започнаха да се надигат и да надничат. За да чуят от какво точно възпроизвеждам звуците. Виждах, че гледката предизвиква усмивки в тях - представете си ме заобиколен от тенекии и отпадъци.
По мярка
Имам и работилница в Елин Пелин, където си изработвам така палките, че да са ми удобни за свирене - да не тежат прекалено много, да са в размер според големината на захвата ми. Отначало ги правеше баща ми. Той самият измайстори специален струг. Всеки път гледах как ги създава и един ден казах - защо да не опитам и аз. Сега си ги правя сам - освен ако не ми достига времето или са ми нужни някои по-специални. Тогава ги поверявам на него.
Музика без край
Стунджи почти не оставя палките на мира и винаги има някакъв ангажимент. "Свиря в няколко джаз формации, включително и международни. Барабанист съм в поп и рок състави, участвам във фолклорни трупи - соло и като гост музикант в различни по стил проекти. Никога не съм съжалявал, че правя музика - тя е моят живот, моето призвание, с нея са свързани целите ми, стремежите ми, миналото ми и проекцията ми за бъдещето. Може би понякога съм се замислял защо не мога да правя и още нещо, освен да свиря. Защото животът на музикантите в България често ги поставя пред този въпрос. Но когато даваш сто процента от себе си, не ти остава процент за нещо друго.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
