Откакто съм директор на Сатирата, веднъж не съм казал: нямаме пари, категоричен е Калин Сърменов в специално интервю да вестник СТАНДАРТ
Един от най-добрите български актьори - Калин Сърменов, бе гост в Епизод 18 на подкаста на "Стандарт". Издателят на медията Славка Бозукова направи ексклузивно интервю с него за българския дух, Бранд България, рекламата на България пред света и предизвикателствата пред българския театър.
Епизод 18 от подкаста "Чудесата на България" може да бъде гледан в секция "Подкаст" на агенция "Стандарт" (www.standartnews.com), както и в You Tube канала на "Стандарт" (www.youtube.com/@Standart-News), където са всички епизоди на "Чудесата на България". Епизод 18 може да бъде слушан и в платформата Spotify.
"Аз съм вечният ученик - така разбирам живота", казва Сърменов - баща на три дъщери, дядо на внучка, художник, музикант, актьор, режисьор, сценарист, продуцент, преподавател в Нов български университет. Втори пореден мандат директор на Сатиричния театър. Сред впечатляващите му роли през последните години са шефът на новинарския канал Макс Шумахер в драматизацията на холивудския хит "Телевизионна мрежа", Дон Кихот, Гари от британската комедия "Всички обичат Гари". С киното на България в момента е в хладни дипломатически отношения, тъй като никога не крие потреса си от самозванците в него.
Калин Сърменов е благодарен на съдбата, че голямата известност го връхлита малко по-късно - като мафиота Милото в сериала "Седем часа разлика", а не на младини, когато славата подкопава почвата под краката. Но това не му пречи, когато партнира на Робърт де Ниро и Джон Траволта в холивудски трилър, сниман в България, да се чувства като Алиса в Страната на чудесата.
- Събрахме парите за бюст-паметник на Стоян Омарчевски, надявам се да го открием за Деня на будителите
- Тук сме джигити, но в Германия сме примерни - защото спазват правилата
- Комунизмът направи най-голямата беля - издигна некомпетентните
- Силвестър Сталоун ни рекламира, а ние викаме тук е гадно
- Българинът е свикнал някой да му дава, да иска и да мрънка, не да свърши работата
- Здравейте г-н Сърменов, да започнем с мисията Ви за изработване е поставяне на бюст-паметник на знаменития реформатор на българската просвета и култура Стоян Омарчевски. Как Ви дойде идеята да изтупате историческия прах от него и да припомните добрите му дела преди един век?
- Всичко започна в Деня на будителите. Дадох си сметка, че всъщност никой нищо не знае за Стоян Омарчевски. Започнах да питам приятели дали знаят кой е. Оказа се, да не кажа силна дума, че никой нищо не знаеше. Включително и ректорът на Художествената академия, който ми е съученик. Тогава си казах: това трябва да го приема като кауза. Споделих го в театъра и, слава Богу, бях подкрепен. Пет-шест месеца всяка вечер обяснявах на зрителите кой е Стоян Омарчевски, като, разбира се, използвах много учтиви изречения от сорта: "някой от вас може да са забравили", "да припомня", "тези които не знаят". И така - всяка вечер. Хората се запалиха. Започнаха да ни помагат и най-накрая събрахме парите.
- Какво стана след това?
- Аз го правя заради България, заради децата й. Отидохме в Министерството на образованието. Там ни казаха: "Ще помогнем, какво министерство сме, ако не можем да дадем едни пари за паметника?". И нищо не направиха. Няколко месеца вече, нито някой се обади, нито си мръднаха пръста. На мен ми се видя доста обидно. При нас в "Сатиричното кабаре" наричаме министрите еди-кой си. А на въпроса "Защо еди-кой си?", отговаряме: защото имената им нямат никакво значение за България.
- Колко пари събрахте и какво още Ви трябва, за да се случи този бюст?
- Ние сме готови, събрахме над 40 хиляди лева.
- Сигурно сте намерили и кой да направи бюста?
-
Да, разбира се. Говорили сме вече със скулптура. Сега правим проекта, защото се оказа по-сложно. Май събирането на парите ще ми се види детска игра с сравнение с всички процедури, през които трябва да минем в общината. Движа го. Но няма да стане за 1-2 месеца. Може би наесен, живот и здраве.
- За Деня на будителите?
- Надявам се искрено. Това би било много добър знак за младите и цялото общество - че този човек не е изхвърлен.
- Ние като медия ще Ви помогнем. Ще бием аларма пред министъра на образованието проф. Галин Цоков.
- Няма нужда. Свърши! Аз си го направих сам.
Споменавам го, защото е пример какви сме - големи сме само на думи.
Аз намерих внука на Стоян Омарчевски. Той е професор в Богословския факултет. Разплака се човекът, че някой обръща внимание... Аз ще се справя сам, вие ще ми помогнете в популяризирането.
- Категорично ще го направим. Но защо съдбата ни на нас, българите, е като Вашата роля на Дон Кихот? Все да се борим с вятърните мелници?
- За мен комунизмът направи една от най-големите бели и то съвсем съзнателно. То си има доктрина: на ръководни постове трябва да се слагат некомпетентни, но верни на партията хора. И това съсипа мислещите хора. Защото мислещият и можещият човек иска да има оценъчна система, на базата на която да покаже себе си. А не да се бие с лакти и да лъже, да краде, да доносничи. Те унищожиха надеждата, унищожиха логиката, целия смисъл. И до ден днешен ние се срещаме с младите хора, които казват: ех, то няма смисъл, какво да се напъвам, когато ще дойде някой, който е на някой друг.
Но страните, към които се отнасяме с уважение, имат много точно подредени приоритети правила, като се започне от уличното движение, например. Тук сме страхотни джигити. Но като отидеш в Германия, изведнъж ставаш примерен. Защо? Защото има страховити правила. Те се спазват, защото има кой да ги контролира.
- Говорейки си за проблемите с институциите, винаги като дойде време за смяна на властта Вашето име излиза на първо място като възможен кандидат за министър. Но Вие никога не се съгласявате. Защо не искате да застанете начело на Министерството на културата и да създадете тези европейски правила, които ни липсват?
- Не съм казвал, че не искам. Напротив, даже сега имах, меко казано, сериозен разговор. Въпросът е в смисъла. Аз отивам и трябва да направя едни неща и знам, че ще ги направя най-добре. Знам как да ги направя, но за два или три месеца просто няма смисъл.
- Изобщо не е ясно дали ще са 2-3 месеца.
- Добре, може да е една година и две години. Обаче аз съм на възраст, на която перспективата ми е много важна. Ако бях на 40, две години нямаше да са от значение. Сега 2 години са ми важни, а аз в театъра имам още 2 години перспектива. Тоест, при мен е мандатна длъжността. Затова с г-н Главчев водихме разговора и аз точно това казах: аз съм съгласен и ще направя всичко, въпросът е, че ми трябва дългосрочен план, искам да работя. Сега какво да се случи за тези месеци, освен да подписвам едни документи, да се возя на задната седалка. Аз нямам нужда от това. Имам нужда да направя това, което знам, че трябва да се промени в министерството ни.
- В края на миналата година всички говориха за рекордния бюджет за култура. Минаха няколко месеца и единственото нещо, което разбрахме, беше, че има смяна на шефа на фонд "Култура". В следващите 2-3 месеца какво ще се случи - никой няма да смее нищо да изхрачи и парите отново ще се върнат в края на годината на държавата, ще се направи едно хубаво предизборно харчене или има трети вариант?
- Пари има. Въпросът е как се разпределят. Например, предишният министър Кръстю Кръстев направи едно-две изключително важни движения. Той промени допълнителната компонента, т.е. дотациите към държавните театри, които са към Министерството на културата. Нещо, което отдавна трябваше да се направи. Кръстев вдигна заплатите на директорите, което също отдавна трябваше да се направи. Моята заплата месеци наред беше на 17-о място в ранглистата. Защото аз определям заплатите на хората в театъра, но моята се определя от министъра.
- След тези две-три хубави стъпки какво следва?
- Пари има. Но искам да Ви дам един пример. Събрали сме се директорите на театри с министър Кръстев и говорим по теми, които са важни за театъра. Изведнъж една директорка започва да обяснява колко са ниски заплатите в нейния театър и колко са зле. Казах й: "Извинявайте, ама вие сте на делегиран бюджет. Знаете ли какво означава това? Означава, че вие сте тази, която трябва да определи заплатите във вашето предприятие". А тя ми отвърна: "Най-обичам да ми се говори за мениджмънт".
Но е точно въпрос на мениджмънт. Имаме делегиран бюджет, защо плачем министерството да ни даде? Ние имаме право да вдигнем заплатите. Да, трябва да си изкараш парите. Това вече е твоята работа.
- Не е ли това най-важното? Всъщност, хубаво е - има едни пари, един делегиран бюджет и оттук нататък какво правим с него, какъв е продуктът, които изкарваме?
- Говорим за художествената част ли?
- Говорим за това, че заплатите са едно, но за да има повече пари, за да има повече хора, които да дойдат на представлението, това зависи от мениджъра.
- Разбира се, мениджмънтът е в основата. Затова не мога да разбера хора с по-голям стаж от мен в директорската практика, които изведнъж казват: дайте ни пари. Българинът е свикнал някой да му дава, свикнал е да иска и да мрънка, не да свърши работата.
Делегиран ти е бюджетът, стегни си предприятието, направи го и те парите ще дойдат. Откакто вече 10 години почти съм директор, един път не съм казал: нямаме пари. Напротив, всяка година заплатите скачат между 10 и 20 и кусур процента. Сега пак ще ги вдигна. Живот и здраве, най-високите ДМС-та са при нас, отдавна сме преди Народния театър по всички показатели, един път не съм казал: нямаме пари.
Направи ми впечатление на раздаването на Икарите как млади колеги започнаха да се обясняват, че дрехите им са от не знам кое представление. Мотото е, че сме бедни. Защо? Не е вярно! Българинът обича като каже, че е беден, това да значи, че е духовно извисен, страшен умник. Не е вярно! Същият глупак си остава. Сатиричният театър никога не е бил беден.
- Така стигаме до Вашата роля на Милото от една страна, която ни напомня за всички българи, които искат бързо да забогатеят, и другата Ви роля - на Дон Кихот. Откъде тръгнаха проблемите ни? Не тръгнаха ли от това, че забравихме миналото, че скъсахме с духовността?
- Споменах милите времена на комунизма, никой не иска да се сеща за това.
- После дойде демокрацията, след това дойде реалността. Сега пък преди 2-3 години дойдоха едни добри сили, а направиха правителство на пудела. Но в крайна сметка се оказа, че в нашите ширини виреят овчарките, а не пуделите, ако трябва метафорично да го кажа. Вие сатирично как бихте обрисували ситуацията?
- И това е следствие на факта, че не знаем кой е добрият и кой лошият. Ние нямаме един герой с изключение на Васил Левски и Христо Ботев, който... Извинявайте, но на майката на Христо Ботев Народното събрание гласува да не й дадат пенсия... Да не говорим за майката на Васил Левски, какво се случва с нея, с брат му....
- Да не говорим за предателите - какво се случва с тях като извисяване.
- Да. В крайна сметка има един факт, който не трябва да пренебрегваме - човешкото същество е единственото на тази планета, което знае, че умира. Което го прави и най-жалкото. Защото човек, знаейки че умира, знае че периодът чу е кратък, вижда всеки ден в огледалото как остарява, как му се лющи кожата и е готов на всичко, за да оцелее. Няма друго същество в природата, което да е готово на предателство, на самоунижение, на всички гадни неща, които ни минат през главата само заради това. Въпросът е социалната среда каква възможност дава на тази низост да се развива. Ние нямаме социална среда, ние не сме социални животни, ние сме племенни в момента.
- Точно затова са поуките от миналото, защото навремето траките са били абсолютно сигурни, че душата остава и отива във вечността. Знаете ли, връщам се от Балканския форум за културно наследство в Атина. Но се връщам с доста потиснати чувства, защото България е третата по големина съкровищница в Европа, но видях как отдавна не сме фактор за развитието на различните форми на културен туризъм, за превръщането на културния туризъм в бъдеще чрез дигитализация и социализация. Ние не сме фактор дори на Балканите. И понеже ние с Вас сме правили много кампании, защитавали сме каузи, свързани с културното наследство, искам да Ви попитам защо не можем да превърнем богатството, което имаме, в културен туризъм, в средство за поминък, за развитие на регионите? Какво ни пречи на фона на обществената енергия, която носят хора като мен, като Вас и като още много други?
- Когато Вежди Рашидов беше министър навремето постави едно от съкровищата ни в Лувъра. И изведнъж тук скочиха, започнаха да се бият кой да пътува, кой да не пътува...
Ами Ангелкова, когато направи клип, за да популяризира България?! Бяха дошли звезди да снимат в Бояна и тя бе отишла при тях да кажат по няколко думи за България. Изядоха я! Как може! Силвестър Сталоун излиза и ти обяснява колко е готино в България, ти викаш: а, не, тук има нещо гадно.
- Защо младите таланти, за които всички ние толкова милеем, не могат да стигнат нито Радой Ралин, нито Станислав Стратиев?
- Гледам по какъв начин са се развивали нещата в Сатиричния театър преди да отида аз. При мен пристигат колеги и казват: абе, тя да дойде в София. Да, викам, защо? Ами време е вече да се прибере в София, тя нали е толкова време там в един театър. Това аргумент ли е? Защо не е аргумент: Тя е изключителна, ела я гледай. Такова нещо няма.
Дълбоко обвинявам, пак казвам, времето, комунизма. Ние там свикнахме, че партията решава. Аз съм от семейство, което не бе долюбвано от тях. Вуйчо ми, един от най-големите физици в света, лека му пръст, беше тук старши научен сътрудник. А в момента името му е записано в световната физика с огромни букви. Има институт, който е кръстен на него в Париж и продължават нещата, които той е заложил там. С физика на твърдите тела се занимаваше той, Стефан Симов се казва. А тук той беше поставен на колене пред от някакъв партиен другар и толкоз.
- Споменахте чичо си, но аз ще ви припомня и баща Ви. Имал сте възможност да отидете в Европа и не само. Защо останахте в България?
- Признавам си, че имах възможност да отида и то на два пъти да живея в чужбина. Но не мога да си представя света без собствения си свят, без нещата, които правя независимо на какво ниво. Сега вече с годините допускам това да стана рибар, както казва Джон Ленън: "Ако можех да бъда рибар, щях да бъда рибар".
Ако можех да бъда нещо друго, а не това което съм, може би с възрастта сигурно ще стана рибар. Въпросът е, че докато дойде тази необходимост да съм рибар, имам други мисии.
- Обществени?
- Да. Когато си говорихме с г-н Главчев за кабинета, му казах: очите на хората в Сатирата са ми много важни, това че ти им даваш надежда, даваш им смисъл, даваш им възможност те да разберат, че има логика, на която като се опрат, нещата ще вървят и те ще бъдат оценени. Това има смисъл.
- Една от темите, които дискутираме в този подкаст, е защо има нужда от нов Бранд България, от модерния разказ за успехите на България. Едни твърдят, че новият бранд трябва да има символ Мадарския конник, или розата, или многообразието в България. Други казват, че Бранд България трябва да е един голям филм, който да показва България през призмата на обикновения човек. Трети са убедени, че трябва да направим като в Италия, където Венера от картината на Ботичели сега е дигиталната и обикаля Италия на колело. По какъв начин чрез Сатирата, чрез многобройните обществени кампании, които правите, смятате че можете да помогнете?
- Ние нали направихме една роза като знак?!При всички филми, които се правят, целта не е да се направи добър филм, а да се усвоят едни пари. В същото време отиваш в Турция и виждаш как се прави.
- Защо има Бранд Кападокия, а ние нямаме Бранд Родопи?
- Защото като нация не сме слагали досега културата като приоритет. За 34 години ние нямаме едно правителство, което да сложи образованието, здравеопазването и културата като приоритет, само приказки. Ако ние нямаме култура, как ще направим тези брандове?!
Парите са следствие, не могат да бъдат цел. Ако не извадим на преден план на културата, здравеопазването и образованието, ние ще тънем в това резултатите ни в образованието да са такива, каквито ги виждаме. Едно от най-страшните изследвания, които наскоро четох, е че нашите ученици или младите хора, които завършват висшето си образование, са социално непригодни. Тест, те не могат да се ориентират в социална среда, което значи че ако ти ги пуснеш от точка А до точка Б, те не знаят как да се оправят. Това е безумно, а ние го търпим.
- И понеже вървим по пътя към Великден, за финал - това ли е нашата Голгота?
- Ние сме си Голготата, ние трябва да се обърнем към себе си, да се огледаме, да си дадем сметка като общество кого избираме, какви са правителствата, които махаме, кои са онези, които слагаме, онази прекрасна японска поговорка: "Не се радвай, че този си отива, защото не знаеш, кой ще дойде".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
