- Три години след написването й св. Софроний Врачански прави първия препис
- Светецът ползвал сведения от творби на св. патриарх Евтимий, Христофор Жефарович и Мавро Орбини
През 2022 г. се изпълват 300 години от рождението и 60 години от канонизацията на св. Паисий Хилендарски, както и 260 години от написването на „История славянобългарска”. По този повод в поредица от публикации ще ви запознаем с най-важните моменти от живота на св. Паисий, както и с неговата творба, запалила огъня на Българското Възраждане. В този брой говорим за неговата творба „История славянобългарска”.
„Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език”.
Така започва Предисловието към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в „История славянобългарска”.
Тази история е първото възрожденско произведение на българска историография. Написана е в периода 1760-1762 г., а три години по-късно - през 1765 г., св. Софроний Врачански прави нейн препис. Историците и учените приемат за символично начало на Българското възраждане написването и разпространението на „История славянобългарска”.
През XVIII в., когато св. Паисий започва „замислянето на история на България, останалите балкански народи също са потиснати от Османската империя. Но като че
тяхното самочувствие е смазано по-малко в сравнение с българското
Много от учените сочат творбата на св. Паисий като важен подтик за формирането на българското самосъзнание. Поради вековното робство българите започват да губят своето самосъзнание и забравят историята си, славното си минало и това, че всъщност има за какво да се гордеят.
Благодарение на това, че става таксидиот, св. Паисий има възможността да пътува и така да обиколи села и градове и да допълва с „многобройни свидетелства историята на българите”. В това свое странстване светецът открива богатите библиотеки на светогорските манастири. След като бива изпратен от братството на Хилендарския манастир в Сремски Карловци, което по онова време се намира в Хабсбургската империя, св. Паисий се запознава с руското издание на съчинението на дубровнишкия историк, писател и летописец Мавро Орбини, който се посвещава на работа по изграждане на историята на южнославянските народи. От него именно св. Паисий научава неизвестни дотогава факти за историята на българския народ.
„Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!”, пише светецът в своя предговор към „История славянобългарска”.
В своята творба светецът
силно укорява своите сънародници за това, че лесно се отказват от своето
и започват да следват чуждото. „Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят”, пише той. За това и създава своята история, за всички отцеругатели, които не обичат своя род и език, но не само за тях пише. „А за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език, написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики. Толкова години са царували и господствували на земята и са имали царски истории и архиерейски кондики, знания за всичко и за много български светци, жития и служби”, казва още св. Паисий.
Връщайки се на Св. Гора – Атон, св. Паисий обобщава историята, открита в Сремски Карловци. Той се запознава с житията на много български светии, царски грамоти, съчинения и творби на св. патриарх Евтимий, както и „Стематографията” на Христофор Жефарович. Влияние върху неговата история има и творбата на Цезар Бароний.
Появилите се приблизително по същото време исторически съчинения от втората половина на XVIII в. не постигат същата стойност като труда на св. Паисий Хилендарски, "защото „История славянобългарска” ги оставя в сянка и продължава да живее и да буди интерес у народа с много по-голяма сила от всичко написано”. Спиридоновата и Зографската анонимна история не получават същата популярност. Св. Паисий Хилендарски успява да събуди възрожденския интерес към миналото, а народът се оказва развълнуван от това минало.
По думите на един от митрополитите на Св. Синод при канонизацията на св. Паисий Хилендарски през 1962 г., светецът от Св. Гора в „безпросветните дни на многовековното двойно робство пална светлинката на национално осъзнаване, разпали в сърцата жажда за свобода, възкреси народа за нов, свободен живот”. Св. Паисий се явява
подобно на старозаветен пророк на българския народ
който в мрака на робството начертава пътя на българското страдалческо, но и героично възмогване. „Авторът на тази „историйца” се открива повече като един философ на историята, отколкото като един историограф”.
Въпреки че е отдалечен на Света Гора, св. Паисий е близо до своя народ, до неговите страдания, тревоги и изпитания. „Няколко десетилетия той кръстосва с това съзнание българската (отива дори и в немска) земя и неговият вървеж е като в приказките: единият му крак тука, другият – два века напред. Защото като всяко необикновено явление, той не се измерва със своето време и неговата истинска тежест е в бъдещето”, пише Константин Константинов в паметния брой на „Църковен вестник” за св. Паисий Хилендарски. И пита в своя текст: „Виждал ли е той в своите самотни часове на бдение далечния плод на тоя странна сеитба? Вярвал ли е самият той в обещанията на своите собствени думи? Кой би могъл да ни каже де свършва тревогата и съмнението – де почва увереността? Но, в края на краищата, не е ли все едно: книгата е написана и изпратена в света, за да върши своята работа”.
И в този неудържим порой, който прелива извън текста на тази малка „историйца” и повлича всичко след себе си, думите загубват своето обикновено значение, добиват друга стойност, „трептят умилително, увещават настойчиво, разтапят се от някаква сурова нежност към „простите орачи, копачи, овчари и занаятчии”, скъсяват се буреносно, тътнат от негодувание… Това е наистина жребий на избраник. Защото неговият образ се е стопил във вековечния образ на българската земя и няма как да се отдели от него. И защото неговото име отдавна вече не е просто човешко име, а нов смисъл на онова безсмъртно нещо, без което „няма живот” и което се нарича със страшната и сладка дума - свобода”.
Св. Паисий Хилендарски ни освободи от оковите на духовното робство.
Даде шанс на българите да подишат чист въздух
Даде на народа, когато той най-много се нуждаеше, да пие от извора на чистата вода. Възбуди в него порив за нов живот, за обновление, за свобода. Всички тези пориви на българския народ, целият негов бит и всички смътно живеещи в душата му традиции се сливаха, по думите на протопрезвитер Стефан Цанков, в едно хармонично цяло и бликаха от един чист извор. „Неговата народна философия, морал, просвета и вяра; живата му вяра и упование в Бога. За това и борбите му за народност, волност, просвета, чест и човещина се изляха в борби църковни и защото тия борби бяха борби за вяра и Бог, за вяра в правдата, за Бог на любовта. Затова се те водиха с чистота и ентусиазъм на религиозната вяра. За това се те увенчаха с нечувания в друга история успех – един забравен, аргатски народ да се самоизрови, да се самоиздигне”.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
