За Орцево и трите планини

Пътуването с теснолинейката кара градския човек да забави темпото
Там видях какво е радост и как се раздава на другите

Слънцето залязваше. Галеше пиринския гребен и бе подпалило заснеженото било на карстовия ръб. Всеки планинар копнее да види отдалеч величието и мощта на Пирин планина!
От Мусала се вижда прекрасно. От Голям Мечи връх също. Но е неописуемо човешкото възхищение, когато зърнем върволицата от върхове от родопското село Орцево.
03:50 Събуждам се.
Кафе, сандвичи, тишина.
Раницата е готова от вечерта. Зима е, но не е зима. Обещах на бай Иван да бъда дори десет минути преди 6:00. Срещата ни бе пред стария локомотив-антика във фоайето на Централна Гара. Караш, вараш, мъчиш се да закъснееш, ама не става. Е, поне имах време да разгледам тази историческа машина. Иначе, кога ще намери човек време. Събрахме се и потеглихме с бързия влак за Бургас до гара Септември. Оттам се прехвърлихме на теснолинейката - влак "Родопи". Има романтика и нещо неестествено в тази работа. Във вечното бързане, тук нещата стават бавно и плавно.
Засилихме се към велинградския проход и се започнаха завои, тунели, скали и урви. Мъглата и ниската облачност засилваха усещането за студ. Вътре е топло и уютно. Дори има и вагон-бюфет. То направо си е лукс. Целта ни е най високата гара на Балканите, разположена на седловината Аврамови колиби - 1267 метра над морското равнище.
След Велинград линията напуска долината, която води към Каратепе и Сърница, и започва приключението! Тунели, гари, малки спирки с чудни имена! Слънцето се появи. Лазурното небе бе над нас. Стана ни по-весело. По-игриво.
Издигнахме се. Машината набираше височина и неусетно как стигнахме до гара Аврамово.
Оттук започва преходът-разходка до село Орцево. Минаваме през селото и се движим по черни пътища. В дясно се белее великата рилска пустиня. Белмекенският дял е най-близо. Лек вятър прочиства и без това кристалния въздух. Родопите са се ширнали на югоизток. Меки, красиви и безкрайни.
Атанасовден е, а сняг има колкото за адет. Само по усояците може да нагазиш в два-три сантиметра. Вървим по било леко нагоре и понякога леко надолу. Родопско равно! Така се възкачихме на връх Велийца - 1712 метра. Днес местните хора са издигнали метален кръст - съвременно оброчище. Но не си мислете, че се шегувам. Хората от селата си правят тук своите събори. Мястото не е случайно. Народната вяра го помни, пази и обновява. А и битки са се водили тук.
Спуснахме се надолу покрай новопостроения заслон Велийца, та до село Орцево. Представлява група от махали, като китка кацнали по скатовете на рида.
А пред нас е Пирин! В пълния си блясък. Слънцето залязва над Албутин.
Орцево.
Едно високопланинско село, разположено в северозападния ъгъл на Родопа. Хем се сгушило, хем се наперило в полите на Велийца. 1600 метра над морето.
Достигнахме асфалта. Тук е кръчмагазина на Муса Гулит. Този човек наистина прилича на Рууд Гулит. Кръчмагазинът е смесица от стари рафтове, няколко маси, печка, разхвърляни стоки. Тук бидон вино, там друг. И една усмивка!
Така ни посрещна Мусата:
- Радвам се, че сте дошли!
- Усмихвайте се ?
Добротата струи от очите му. Има нещо благо, добро у него. Виждаш радост от живота. Той е дълбок родолюбец. Ще сподели някоя снимка и ще напише:
"Нашето любимо Орцево!"
Усещаш, че наистина обича това място. Той ще те посрещне, той ще те изпрати. У него има нещо надрелигиозно.
Човекът!
Неговата вяра в доброто и красивото ще пребъде. Виждаш какво е радост. Да раздадеш и да я видиш в очите на другия.
А в съседната стая е оригиналната кръчма. Мъже седят по масите, пият си пиенето и мълчат.
Настанихме се. Къщата на Исмаил е малко по-нагоре. Беше напалил печките. Бумтяха. Топло. Колкото и да няма сняг, все пак си е зима.
Запяха своите песни. Те са за онова, което ни вълнува - човешкото, сърдечното, любовното. Онова, което ни кара да живеем!
Радост, закачки, игри, хора и една планина!