Втората България. Под това заглавие известната журналистка Милена Димитрова, автор на десет книги, поглежда в света над два милиона българи, които се откъснаха от корените си след 1989 г. Книгата й разкрива 50 лични истории на българи емигранти в Канада, Дания, Китай, САЩ, Украйна и ред други страни. И анализира приликите с миграцията от нашите земи към Украйна, Аржентина, Щатите преди повече от век.
Всяко семейство, всяка махала, всеки град, всяко село, всяка социална прослойка, всяка професия се изля извън границите на България, казва авторът Милена Димитрова. И допълва: "Тези хора не бягат от добро, но като че ли България ни ги чува или не си дава адекватна сметка какво причини този огромен излив - милиони хора да не бъдат там, където са родени, да бъдат изтръгнати от корените си."
Написах тази книга, защото не искам полуграмотни политици да започнат да изучават чуждестранния опит и добри практики как да се грижим за диаспората си, а с ум и сърце да помислим за тези наши роднини, споделя още Димитрова. Оставих 50 души да говорят това, което мислят. Защото нашите политици не ги чуват, не чуват техните гласове. А всяка история е прекалено лична и в същото време тя е и национална кауза, убедена е журналистката, която обобщава: Като че ли без война сме се докарали да сме половин народ.
Милена Димитрова е отличена с наградата "Златен век" за принос към българската култура, както и със "Златно перо" на СБЖ. Носител е и на международната медийна награда на SEEMO и д-р Ерхард Бусек "За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа". Специализирала е в Университета в град Колумбия в американския щат Мисури, работила е осем години в Белгия и има представа от първа ръка какво се случва с българите по света.
Миналата седмица "Стандарт" публикува откъс от "Втората България". Днес ви представяме изповедта на една наша сънародничка в Австралия.
- След като свикнеш със закона и реда, няма начин да се върнеш обратно към хаоса
- За размера на австралийските пенсии може само да се мечтае
Казвам се Меглена Хаджипетрова от София, България. Бях понмолена да споделя историята си като емигрант и причините, които водят до това решение.
Започнах да мисля за емиграция, когато дъщеря ми беше на оконло 16 години. Като истински тийнейджър тя започна да мечтае за възможности за кариера и живот в чужбина. Дразнеше ме непрекъснато, че целият им клас щял да си тръгне от България на следващия ден след дипломирането. Това ме накара да мисля за бъдещето, то изобщо не изглеждаше добре. Бях разведена и въпреки че имах добра работа, несигурността да задържа тази работа и да имам приличен начин на живот ме безпокоеше сериозно. Мисълта за евентуална безработица или пенсиониране, за нещастен доход, без шанс да посетя моята единствена дъщеря, ме хвърляше в дълбока тревога.
Така
реших да бъда с една крачка напред
След месеци на проучване и опити да намеря най-добрия вариант и за двете ни, се появи възможност да тръгнем за Австралия. Идеята беше да посетим някои приятели и да проучим възможностите за имиграция. На този етап знаехме много малко за живота в тази страна и имиграционната й политика. Но в момента, в който се приземихме, абсолютно обикнахме Бризбейн. С помощта на приятелите ми събрахме необходимата информация и бяхме готови да се върнем, за да може дъщеря ми да си продължи образованието. Междувременно щях да предприема необходимите стъпки за имиграцията.
И когато се очаква най-малко, добри неща се случват! Бяхме излезли на вечеря с приятелите и в ресторанта срещнах човека, който стана (и все още е) мой австралийски съпруг. До края на престоя ни тримата разговаряхме за бъдещето и беше взето единодушно решение - дъщеря ми и аз нямаше да се върнем. На следващия ден всички се отправихме към Департамента по имиграция, където дъщеря ми и аз кандидатствахме за временна мостова виза.
Това е подходящият момент да спомена, че Австралия има
една от най-тежките имиграционни политики в света
Критериите за подбор на нови мигранти, особено от Европа, са много високи. Поради тази причина и за наше щастие, мигранти от България се допускаха само ако имат университетски степени и безупречни биографии. Това е голяма помощ, защото се считаме за квалифицирани мигранти с много добри възможности за намиране на добри работни места.
Резултатът - българската общност в Бризбейн се състои от около 600 души. Всички те, без никакви изключения, са самостоятелно заети, учат се или довършват образованието си. Повечето хора са много успешни и са изградили страхотен начин на живот за своите семейства.
Ето защо ние, всички българи, сме изключително горди, че сме тук, осъзнавайки, че в нашата страна са твърде малко възможностите и гражданските права са твърде лимитирани. В смисъл, че не е висока степента на доверие в правителството и че твърде рядко институциите помагат на хората и ги защитават.
Не е лесно да си емигрант и да се измъкнеш от корените си. Вероятно живеенето в Европа е различно, но когато прекосиш океана, си отишъл там за добро. Много малко са се върнали, всички се адаптират по някакъв начин към живота тук. На всички нас ни липсват нашата земя, семействата ни, приятелите, традициите, храната, миризмата на розите, сезоните и всичко, което е "у дома". Ние всички говорим майчиния си език силно и ясно; следим строго традициите и учим младите да се гордеят, че сме българи.
Ще се върнем ли у дома?
Е, връщаме се толкова често, колкото можем, и за толкова дълго, колкото можем. Но като посетители. Не завинаги. Невъзможно е. Пропастите в социалното поведение и в начина на живот са много дълбоки. И след като свикнеш със закона и реда, няма начин да се върнеш обратно към хаоса. Особено когато се отнася за собственото ти бъдеще: аз съм на 54 години и се насочвам към пенсия през следващото десетилетие. Тази страна има една от най-добрите възрастови политики в света, за размера на австралийските пенсии може само да се мечтае. Тези, които са инвестирали в недвижими имоти, пенсионни или други активи, прекарват по-голямата част от времето си, пътувайки по света и се забавляват. И това са обикновените хора, а не богатите. Средната продължителност на живота тук стига до края на 70-те години. Медицинската помощ е изцяло финансирана от правителството. Има субсидии за електроенергия, транспорт, културни дейности.
Няма да видите пенсионер, който рови в кофите за боклук
и е абсолютно невъзможно да видите, че някой проси по улиците. Толкова тъжно ми става за нашата родина и се срамувам от това как се третират нашите родители, баби и дядовци.
И възможностите за младите в Австралия са завидни. Всички български деца тук без изключение имат чудесни учебни условия. Някои от тях имат една или няколко университетски степени; други са преминали обучение в различни занаяти като електротехници, водопроводчици, готвачи и т.н. Никоя професия не се счита за по-престижна от другите и доколкото зная, и щом е честна, всяка работа се приема достатъчно добре. Повечето от нашите деца вече са женени и са създали семейства. Повечето от тях са си
купили къща, преди да навършат 30 години
Някои от тях се занимават с медицински или научни изследвания и вероятно те ще са тези, които ще намерят лек за смъртоносни заболявания и ще въвеждат нови технологии в света. Това е разликата, когато човек живее в страна, която прави всичко възможно да осигури стабилна среда за своите граждани, за да могат да работят още по-усилено, да плащат повече данъци и да изградят проспериращо общество.
Такъв срам е, че няма такива условия в нашата страна, която обичаме до дъното на сърцето си. Боли ни, че наричаме друго място "у дома".
Разказано през май 2018 г.
(Четете в следващия брой на в. "Стандарт")
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
