- Копнея да се върна в една България, където младите хора са ценното бъдеще, а пенсионерите - златното наследство
Втората България. Под това заглавие известната журналистка Милена Димитрова, автор на десет книги, поглежда в света над два милиона българи, които се откъснаха от корените си след 1989 г. Книгата й разкрива 50 лични истории на българи емигранти в Канада, Дания, Китай, САЩ, Украйна и ред други страни. И анализира приликите с миграцията от нашите земи към Украйна, Аржентина, Щатите преди повече от век. "Стандарт" публикува разказите на нашите сънародници Меглена Хаджипетрова, която е принудена да нарича Австралия свой дом, на Григор Хаджиев, който живее във Франция, Вера Радева-Хаджиева, която е в Швейцария. Днес ви представяне изповедта на модния дизайнер Иван Донев, който е намерил своя път за развитие в Италия.
Ако Америка дава "Оскар", Италия дава "Златен лъв", то в България имаме "Златната игла", която днес държа в ръцете си. Тази награда, както и всички отличия от последните пет години, получавам след много работа, лишения и компромиси, които ме направиха силен и отговорен човек. Креативността, любовта ми към модата и към красивото дължа на родителите ми. Благодаря ви, мамо и татко, че ме оставихте свободен да избера бъдещето си! Някои родители карат децата си или ги записват някъде, за да кажат, че детето учи, а важното е то да бъде щастливо. Благодаря на толкова много хора.
Преди 12 години заминах за Италия като поредния емигрант, който й се натрапваше. Години бяха нужни, за да се докажа и да спечеля респекта на хората и високите оценки на публиката. Днес имам самочувствието, че съм един от най-известните млади дизайнери в Европа.
Модните ми колекции дефилират в приказни места по света
Връщам се от Чикаго и Ню Йорк, бях в Индия, Китай, Дубай, Катар, на път съм към за Казабланка и Египет.
Аз съм от онези българи, които вие сочите с пръст, защото критикуваме ситуацията, когато се приберем в България. Копнея да се върна в една България, където младите хора са ценното бъдеще, а пенсионерите - златното наследство, и където ще намираме повече поводи да останем, отколкото да си тръгнем.
Заминах, защото това, което исках силно да уча, в България го нямаше. Смятах да уча сценография, но в годината, когато завърших, в НАТФИЗ нямаше сценография, спрели го бяха този профил. Единственото място, което смятах за правилно, беше Рим - Меката на спектаклите, театъра, изкуствата, красотата.
Заминах през 2007 г., когато България влизаше в ЕС, променяха се законите за студенти, за емигранти и ситуацията беше доста объркана. Учих в Перуджа, после в Сицилия и с много други неща се занимавах, преди да отида в Рим в академията "Коефия". Най-доброто образование за мода се дава в Италия!
Във всяко нещо, което правя, съм
строг към себе си
много съм взискателен и към хората. Трудно се доверявам на други, когато става въпрос за работа.
Перфекционист съм, възпитаник съм на музикална паралелка по народно пеене, но се разболях от астма. Гласът ми падна, а и танците ме уморяваха. Всичко в живота ми се подреди така, че да се занимавам с мода. От дете виждах майка ми как работи на шевната машина. От гр. Раковски съм, бях в пети клас, на 11 години, когато отидохме със сестра ми да учим в Пловдив. Увличал съм се и от модна хореография.
Казвам, че съм успял в Италия, защото беше висока цената, която платих за този успех. Преживях трудни моменти и правих безкрайнно много жертви. В Перуджа работех в Аутогрил, изминавах по 5 км пеш, за да стигна до този крайпътен комплекс на автомагистралата. Вървях пеша безкрайно дълго от последната спирка на автобуса до Аутогрила. Чистех паркинга и тоалетните, а после бях толкова уморен по обратния път, че не знаех дали ще се прибера жив и здрав в квартирата. Бях на 18 години и се наложи бързо да порасна.
В Перуджа бях и детегледачка
грижех се за малки деца, работих и в колежа. В Рим се издържах и като фризьор - бях завършил и Академия за естетика в Палермо, после и като социален асистент на жена, болна от множествена склероза. Когато можех, работех в Радио Ватикана като говорител. Четях новините пред микрофона, четях актуални събития, култура, тъй че това време беше допълнително полезно за мен. Помогна ми да науча фонетиката, да се изразявам добре. Знам тежестта на битието и се научих да бъда по-категоричен в намеренията си и да бъда някой в това общество.
Приеха ме в Рим в престижната академия за мода "Коефия". Там беше обичайна практика да слизаме долу на улицата, студенти и професори заедно, за да си вземем капучино и кроасан. В началото го правех с моите колеги и преподаватели, за да се опознаем, да говорим. Но после си казах, че ако тези 2 евро ги спестя, в края на седмицата ще имам пари за театър и опера. Бях наистина жаден за култура.
Италия за мен е успех, защото тя ми даде работата и културата, за които бях жаден и които в България нямаше как да получа. Италия ме научи на изкуството мода и ме срещна с хора, с които иначе няма къде да се запозная.
Преживях емоцията, която единствено Рим дава за един дизайнер - че трябва да разбира хората, да отгатва като Нострадамус от какво имат потребност, и не само в момента, а за една година напред. Модата не е стока от първа необходимост. Хората винаги ще купуват хляб, а за модата трябват други нагласи. Да правиш мода, е предчувствие - или го имаш, или го нямаш. Когато живееш в едно общество и го познаваш, тогава можеш да създадеш верни предчувствия.
С мода се занимавам от пет години, откакто завърших магистърската си степен в академията "Коефия". Финалният ми проект в академията беше дебютът ми в Седмицата за висша мода в Рим. И веднага на следващия сезон се върнах в Седмицата на модата в София, но със собствена колекция, с мой етикет.
Какъв е етикетът ли? Стилен: Иван Донев - фешън дизайнер. Използвам го, откакто частни клиенти започнаха да ми поръчват модели.
Аз творя навсякъде
където се намирам, навсякъде имам шевна маншина и станове за бродиране - и в България, и в Италия. Шия на летището, докато чакам. Шия в хотела преди ревютата и всяка моя дреха е създадена от мен. Имам някои модели уникати, които никога не повтарям, за тях имам специален стоманен лазерно гравиран етикет - но това са модели, които съм правил само в Италия.
Затова не се срамувам, когато някой ме спре и ми каже: видях те в градския транспорт, в метрото, в автобуса - нормален човек съм.
Хората не си задават въпроса как живее другият. Мислят си, че като си в чужбина, животът ти е перфектен. Истината е, че хората, които видях в Италия, не са само успели хора. Те са или жени, избягали от дома заради насилие, или са майки и бащи, които трябва да изхранят или да изучат децата си.
Малко са такива като мен - дошли да градят сами доброто си бъдеще. Остава ми да направя много неща, в самото начало на пътя съм. Смятам се за добър алпинист и съм готов да изкачвам всеки връх, който ми се изпречи. Живеем в свят, който се променя скорострелно, всеки ден се появяват нови върхове, които да покорявам.
Кой ме ориса за модата ли? Една възрастна дама, чиито координати за жалост съм изгубил. Бях на стаж в Париж, бях в бек стейдж по време на някакво ревю. Оглеждайки тайно роклите, които предстояха да бъдат показани, забелязах една скъсана рокля. Така беше пристигнала от предишното представяне. Извадих игла и конец и я прихванах, беше с бродерия, когато отнякъде пристигна тази възрастна дама и ме попита: "Ти шивач ли си?" "Не, хореограф съм на ревюто." "Ами как можеш да шиеш тогава?" " В България съм се научил на всичко, отговорих й."
През седмицата, докато бях в Париж, я виждах всеки ден и тя ненпрекъснато ми повтаряше: "От ръцете ти се ражда изкуство, момче, и трябва да го показваш на хората". Тя беше моята орисница да избера професията си и
жалко, че дори не съм запомнил името й
В Чикаго получих "Оскар" за най-добър международен моден дизайнер - нямам предвид наградата за костюми във филмовата индустрия. Пътуването до Америка е смесена емоция, не може да се прескочи Ню Йорк, така подишах въздуха и в Голямата ябълка. Имах чувство, че съм попаднал в някой епизод на "Сексът и градът" - цели 10 дни минаха така! Беше ми детска мечта да видя музея Метрополитън и Гугенхайм. Майка ми е купувала като дете всякакви възможни енциклопедии, музеите и галериите са моя страст. И Арт института в Чикаго. Дните ми минаваха от една галерия в друга.
Следващото ми ревю ще бъде в Казабланка. Имам още едно предложение близко до Мароко, другото ревю е за Кайро. Програмата ми е динамична и непредвидима. Това, с което се занимавам, вече стигна до други континенти, не само до други държави. В Китай ревюто ми беше повече от успешно, спечелих отличителна награда за мода с колекцията си "Мост между културите". Като отиваш в чужда държава, където и да е, трябва да приемеш културата й, да се опиташ да я разбереш, това е ключът, за да се почувстваш на правилното място.
Ти, човече, по-скоро ти трябва да приемеш културата на другата държава, за да се чувстваш като вкъщи. Точно тази колекция е вдъхновена от исляма. Смятам, че медиите понякога го представят невярно. Ако не искаш да опознаеш света, ти никога няма да бъдеш гражданин на света. Ощетени са хората, които не искат да се отварят към света и към другите.
Когато пътувам, освен всичко ме вдъхновяват и срещите ми със студенти. Във всяка държава, в която ходя, се опитвам да се срещам със студенти от факултети по мода и да преподавам, това е много голямо богатство. Студентите са на моя възраст, някои са по-големи от мен дори, но се обогатявам от времето, което прекарвам с тях, като коментираме проблемите им. Вярно, там съм с мисия да водя лекция, но те ти дават толкова много!
Бих се върнал в България в момента, в който реша, че съм готов. Да се прибера ме подтиква възможността да дам работа на други хора. Целият живот на майка ми мина в шивашките фабрики и знам какво преживяват жените в България, каква експлоатация е, като в Индия!
Ако един ден се върна в България, то ще бъде точно заради това - да дам по-добри условия за работа и възможност на
креативни хора да стажуват при мен
Искам да подаря това, което аз получих в Италия.
Не съм единственият българин, който тръгна за чужбина, без нищо да има. Затова мечтая да помагам на други от България, които имат нужда от една подадена ръка, и искам да бъда тази тяхна ръка.
Но България в момента е държава, в която се прибирам със смесенни чувства. Винаги със смесени чувства! Още от стъпването на софийското летище и по улиците, по които пътувам с колата. В един момент беше държава, в която изглеждаше, че хората се хранят само с асфалт. Хората в България имат нужда не само от асфалт, но и от добре платена работа. Те продължават да са гладни не само за асфалт, а и за много други неща!
България е държава с много голям потенциал, с много таланти, тя е шевица с разнообразни богатства. Но някой й го отнема този потенциал! Обсебил го е, и това не е в интерес на народа. Аз обичам държавата си и народа си и копнея тук да бъда така щастлив, както се чувствам по света. Сега само мога да се моля за едно по-добро бъдеще.
Виждам в очите на хората надежда, но няма вяра. Не знам кое е по-доброто - да имат все пак надежда, или да им остане вяра.
Разказано през февруари 2018 г.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
