Говорила съм с доста психиатри в ситуации, когато техни пациенти извършат престъпления. И всички са убедени в едно - психичноболните в България извършват нищожен процент от престъпленията в страната. Вероятно е така.
В голямата си част престъпниците ни са просто хора без морал и страх от закона, които тестват докъде е разтеглива правосъдната система.
За сметка на това, в случаи като четворното убийство в Нови Искър, където психичноболният Георги уби с брадва свои близки, внезапно се вижда какви огромни пробойни крие здравната система у нас. В частност - тази, която е свързана с психичното здраве.
За да бъде освидетелстван и принудително настанен в болница, един човек трябва да чака около два месеца. Това става, когато самият болен не желае това, но за сметка това се докаже, че е опасен за себе си и околните.
Почва се от кварталния, който трябва да разпита болния и неговите близки, а знаем до каква степен кварталният полицай има способности за психиатрична експертиза.
Изключения има, когато човек наистина е направил нещо опасно за себе си или близките си - тогава полиция го кара до най-близкото лечебно заведение и ръководителят може да го задържи за 24 часа, като при това уведоми районния съд.
Свидетел съм била обаче как пациент, избягал от психиатрия в столицата, който трябваше да бъде прехвърлен в друга болница, чака 4 часа в столичния център за психично здраве, за да бъде намерена линейка, която да го закара до Курило.
Тъй като трябваше да бъде в изолирано помещение, ако през това време някой друг пациент с психични проблеми постъпеше там, не знам къде щяха да го задържат, защото други свободни помещения нямаше. Ако в събота и неделя получиш сериозен срив на психиката и потърсиш лекарска помощ, на практика няма къде да те приемат. Могат само да те прегледат в спешния кабинет.
Държавата разби психиатричната помощ у нас и сега подхвърля стотинки, за да се опита да си измие ръцете за онова, което безжалостно и непоправимо съсипа. Подхвърля ги, за да ремонтира плочки.
Ужасяващите условия на живот в психиатриите са огромен проблем, но по-страшното е това, че хората, които биват изписани оттам, нямат условия да се върнат обратно в обществото. Особено ако нямат близки.
Никой не следи дали си пият лекарствата. Никой няма да ги назначи на работа, след като вече им е поставена диагноза. В най-добрия случай ще посещават някой дневен център по рехабилитация, след което ще остават сами със заболяването си.
А те не са "лудите", над които трябва да наложим стигма и да ги прогоним в някой диспансер, по възможност вдън гори - сред тях може да има наши близки.
Никой не е застрахован от подобен проблем, но в повечето случаи предпочитаме да си затваряме очите и да не ни пука.
Понякога разпознаваме симптомите на заболяване и помагаме. Понякога ги разпознаваме и си мълчим. А в много от случаите сме напълно безпомощни.
Сещаме се за тях, само когато станат медийна сензация - "лудият с пушката" или "лудият с брадвата", както в случая с Нови Искър.
Български психиатър, живеещ във Франция, ми е разказвал, че там хора с шизофрении живеят много по-дълго, просто защото им се осигурява по-добра интеграция и качество на живот.
Предполагам, че някои от тях живеят по-дълго и от хората без шизофрении у нас. Но в България психичното здраве на хората е последна тема - тя става атрактивна само ако някой от Световната здравна организация опише например бой с пръчки в психиатрия или снима тоалетните й.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
