Написах първата си пиеса заради жена, която не успях да сваля, споделя световноизвестният драматург
"Театърът е тайнство", казва световноизвестният драматург Жорди Галсеран, който гостува в България за Международния литературен фестивал на Панаира на книгата заедно с още 11 испански и португалски писатели. Преди ден "Жанет 45" пусна страхотно издание с 9 пиеси на Галсеран, преведени от неговия най-голям и пръв фен у нас Нева Мичева. Перфектната професионалистка в езика живее в Мадрид, когато попада на "Методът Грьонхолм" на Галсеран. Заради него тя започва да учи каталунски. "Театърът на Жорди е много дружелюбен - той "работи" чудесно както на хартия, така и на сцена. Неговите герои често са безцеремонни и цинични, но самият той е съвършено различен", категорична е дамата. "За мен публиката е над всичко. Единствено с нея се съобразявам - не я обиждам и я уважавам. Нямам респект нито към политиците, нито към религията. Всеки може да забележи грешки в творбата си - за щастие те могат да бъдат коригирани, защото театърът е жив. Но е голям лукс да бъдеш искрен. Защото отидеш ли да гледаш спектакъл, очакваш изненади и предизвикателства. Някои смятат, че публиката иска да види себе си - но аз не съм убеден в това. Колкото по-далеч се стига, толкова по-добре - но без крайности в отношението", коментира авторът на 10-те може ми най-нашумели пиеси в Европа и в България. Преди вечер той изгледа "Дакота" в Сатирата, поставена от Владимир Пенев със Захари Бахаров, Юлиян Вергов, Владо Карамазов и Александра Василева. Топрежисьорът Явор Гърдев, които откри Галсеран за поклонниците на Мелпомена и Талия в Москва и в Санкт Петербург, казва: "В нашата епоха сме принудени да се раздвояваме между своето виртуално "аз" - което е за медиите и социалните мрежи, и същността си. В известен смисъл това "аз" е безличен субект, който другите си въобразяват, митологизират, критикуват, обичат. Драмата между намисления образ, между виртуално създадената идентичност за пред останалите и него самия е от най-важните за Галсеран".
- Господин Галсеран, вашият главен герой в "Дакота" живее между реалността и фикцията - това ли е проблемът на постмодерния човек?
- Може би да. Поне на този в западното общество. Ако живееш на място, което е на 10 километра от водата и трябва всеки ден да ги изминаваш, за да се добереш до нея, проблемите ти са съвсем различни. Ако в съседство се води война, терзанията ти са други. А ако си извън всичко това, започваш да си измисляш дилеми. Така че въпросният Полит си създава усложнения, които всъщност са фикция.
- Между персонажите ви има радикалисти, циници, епикурейци - и в някои от сюжетите те са водещите. Като тях ли трябва да се държи този, който иска да успее?
- Зависи какво разбираме под успех. В пиесите си се присмивам тъкмо на този тип образи. Иронизирам болезнено амбициозните, които затъват във въображаеми трудности. Действителността е много по-конкретна. Така че по-добрият вариант е да я възприемаме с хумор.
- Но тълкувате историите и действащите лица в тях по-често през сарказма, а по-рядко през добротата...
- Въпрос на гледна точка. Истината е, че винаги търся смешното в най-тъмните, най-тежките, най-парадоксалните ситуации. Стремя се те да са достоверни, публиката да ги приема едно към едно. Да ги разпознава, да се идентифицира с тях. Но
без да се стига до гротеска
Може би това е една от причините, заради която зрителите гледат моите творби. Те се вълнуват от обикновени и нормални личности в нетрадиционни моменти от битието им. Героите ми не са нито крале, нито министър председатели. Просто се забъркват в истории, които граничат с абсурда.
- Това ли е кодът към съвременността ни?
- Животът е абсурден. А фикцията му дава смисъл. И тъкмо той е способен да промени реалността.
- Как ви се струва София?
- Харесва ми. Чувствам се така, както и в Барселона. Разликите в нашите общества вече не са идеологически - това остана назад във времето. Концепциите ни за живота също са сходни. Сега противопоставянето въобще е от друг тип - между богатите и бедните.
- Изненадан ли сте, че пиесите ви непрекъснато се въртят по българските сцени?
- Абсолютно. България е единствената страна в света, в която играят всички мои творби. А току-що излезе и книга с почти всичките ми пиеси - това все още не се е случило дори в родината ми. За мен си е шок. Разбира се, главната "вина" е на преводачката ми Нева Мичева. Тя вложи много усилия, за да ме направи известен у вас. И най-стойностният текст няма да пробие без перфектен професионалист като Нева.
- Дали всичко това означава, че между каталунците и българите има общи черти?
- Нашата и вашата култура си приличат по обем - малки, на слабо популярен език. Светът ни опознава по-трудно. Ако пишех на английски или на испански, нещата щяха да ми се получат по-лесно. Пазарът веднага става по-голям. Но пък авторите от по-малките литератури могат да се превърнат в новатори. Силни сме като творци, като създатели. Защото не сме зависими толкова крайно от диктата на пазара. Оставаме извън неговия капан. И се чувстваме по-свободни. И пишем като по-свободни. Тук също си приличаме.
- Вие обаче сте най-играният драматург в Европа. Как го постигате?
- С талант, късмет и труд. Първите две са в измеренията, които са ти дадени отгоре. Можеш да повлияеш само на третото - и да пишеш, много да пишеш. Има хора, които притежават голяма дарба и им върви. Съществуват други, които работят непрекъснато и успяват. Но аз не принадлежа нито към първите, нито към вторите. Не съм нито от най-талантливите, нито от най-старателните. Винаги съм се оправял, благодарение на огромния си шанс. А това е извън всеки от нас. У нас не липсват хора, които пишат доста по-добре от мен. Но са
лишени от моя късмет
А за мен той си остава мистерия. Не съм направил нищо, за да се сдобия с него. Обаче е факт. Пиша комедии - повече или по-малко забавни.
- Значи вярвате в пръста на съдбата...
- Ами да. За да ти тръгне кариерата, както трябва, е необходим поне начален тласък от съдбата. А аз няколко пъти съм получавал страхотни възможности. Вижте как е при актьорите - и най-блестящите остават във втория състав, ако няма кой да им осигури главната роля. Всичко е въпрос на късмет. И за миг не си въобразявам, че постигнатото се дължи само на уменията ми.
- Живял сте година в Ню Йорк: защо не останахте в мегаполиса?
- Той е главозамайващ и очарователен град. Беше фантастично да го опозная. Там създават условия да вървиш напред във всяка професия - каквато и да е тя. Но това е град, в който никога не бих останал окончателно. Нито пък е място, където бих искал да растат децата ми. В американското общество има някои неща, които никак не ми допадат. Добре ми е в Барселона - направо ми е несравнимо.
- Какво не ви харесва в Голямата ябълка?
- Ами там има известно усещане за несигурност. Ако някой се разболее от рак в моята страна, той отива в държавната болница, където го лекуват най-добрите лекари. И това не се заплаща. Защото здравеопазването у нас е обществено и безплатно. Ако се разболееш от рак в Щатите, чисто и просто ще се разориш. В Испания най-добрите училища са държавните. Ако искаш да запишеш детето си в престижно училище в Ню Йорк, трябва да извадиш много пари. Освен всичко друго, тамошното общество ми се струва прекалено пуританско. Когато пристигнахме със семейството ми в Ню Йорк, изпратих децата си в летен лагер. Веднага ги заведоха на плаж. И какво се оказа - че момчетата и момичетата влизат в морето по отделно. Първо едните, после - другите. Ами аз не искам да живея на място, където момичетата и момчетата не могат да плуват заедно.
- На Балканите обичаме да уточняваме националността си. При нас това е хоби, масов спорт. Дали пък този навик не ни сближава до известна степен с вас?
- В Испания чувството за националност се проявява само в Каталуния и донякъде в Страната на баските.
- Вие как се определяте?
- Като каталонец и не толкова като испанец.
- Означава ли това, че бихте гласували с "да" на референдума за отделянето на Каталуния от кралството?
- В момента - да. Общо взето, ми е все едно дали Каталуния е в рамките на Испания, Франция или друга държава. Но това, което искаме ние - голяма част от каталонците, е
да се чувстваме като нация
И стигнахме до заключението, че в границите на Испания това няма да бъде възможно. И че единственото решение е независимостта. Макар че това е много трудна и дългосрочна цел. Защото искаме да я постигнем по мирен път и с демократични средства. А това е много сложно. Става дума за политика. Когато един народ иска да се освободи, обикновено това се случва чрез конфликт. Вие, българите, го знаете добре от собствената си история. Ние, каталонците, не сме скроени така, че да приемаме насилието. За нас нито една цел - политическа или каквато и да била друга - не заслужава дори и най-малкия акт на агресия. Със сила се въстава само срещу тиранията. Но в Каталуния нямаме подобен проблем.
- Какво бихте работил, ако не пишехте пиеси?
- Аз съм случайно автор на драматургия. Учих, за да стана преподавател. Винаги съм мислел, че моето бъдеще е свързано с тази професия. Обаче се получи така, че театърът се изпречи на пътя ми и се оказа, че мога да печеля хляба си в него. Беше огромна изненада за самия мен. Никога не съм се стремял към подобни изяви. Ако не бях се захванал с моите драми, вероятно сега щях да си учителствам кротко в някоя гимназия. Или пък щях работя нещо друго. И съм сигурен, че сигурно бих бил толкова щастлив, колкото съм и сега.
- Помните ли защо написахте първата си пиеса?
- Мога да ви кажа, защото съпругата ми не е наоколо. Попаднах в самодейна трупа заради момиче, по което бях загубил ума си. Влязох в света на театъра заради жена. Обаче не успях да я сваля. Затова пък останах в този занаят. Вярно е, че ми доставяше удоволствие да пиша. Но никога не съм мислил, че ще се посветя на тази дейност. При това - толкова професионално. Винаги съм приемал нещата от живота такива, каквито той ми ги е поднасял.
И ако сега се окаже, че трябва да се отдам на нещо съвсем друго, за мен това няма да бъде никаква трагедия.
- Забогатяхте ли?
- Да. Ама като за автор на пиеси. Не като за банкер, да речем.
Спечелих много пари
за драматург.
- Има ли наистина заможни интелектуалци в Барселона и въобще в Испания?
- Много малко. За да бъда откровен докрай, ще ви призная, че аз съм изключение. Няма друг драматург в Испания, който може да каже: "Да, богат съм". Все пак "Методът Грьолхолм" е игран в над 60 страни. Така че получих внушителни хонорари.
- Какви са страховете ви?
- Винаги казвам, че искам да живея дълго и безпроблемно. И ако се наложи да избирам между едното и другото, предпочитам спокойствието. Страх ме е, че нещо или някой може да счупи състоянието на щастие, в което се намирам. Ако трябва да отправя молитва към някого, бих казал: "Пресвета Богородице, моля те, запази ми това, което имам". Но не съм човек, който живее със страхове - нито от болести, нито пък че жена ми ще ме изостави или нещо подобно. Дори случващото се в театъра приемам философски. Ако някоя пиеса не става, минавам към следващата, която очаквам да бъде по-успешна. Опитвам се да не предавам прекомерно значение на нещата.
- Какво пишете в момента?
- Току-що завърших сценарий за тв сериал и мюзикъл по поръчка. Започвам нова комедия. Пиша бавно. Всяка пиеса ми отнема много време. Каня се да премина към научната фантастика - жанр, който не е разработен в театъра.
- Нима ще изпратите вашите герои в Космоса? Дали това няма бъде поредно бягство от действителността?
- Не. В никакъв случай. Дори да ги изпратя в бъдещето, дори действието да се развива в 4000 година, в крайна сметка отново ще става дума за семейството, приятелите и града, в който живеем.
Фото Фелия БАРУХ
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
