София. Появата на фолк певицата Андреа в столичното 138-мо СОУ "Васил Златарски", където тя раздаде книги на децата за първия учебен ден, предизвика бурни коментари по форумите в интернет. Вчера предложихме мненията на самата Андреа, както и на тв водещата Ива Екимова. Днес даваме думата на писателя и дипломиран психиатър Калин Терзийски.
Сега ще кажа думи, с които рискувам да бъда намразен. Но те ще са думи именно срещу омразата. Ще кажа така: Ние, българите, все едно си нямаме друга работа, та все намираме някакъв повод да се мразим. Помислете си за агитките на "Левски" и ЦСКА - как един миролюбив и интелигентен спорт е причината за ужасно разделение, омраза и понякога дори - масови побоища.
Подобно нещо като че ли е и партийното разделение. Семейства се разпадат или вгорчават живота си заради някакви идиотски и некасаещи истинския живот пристрастия.
И ето сега - съвсем пресен случай: певицата Андреа отишла в едно българско училище на първия учебен ден. Вместо половинката си Кубрат Пулев. Той бил поканен - като спортен герой - да бъде почетен гост на празника. Но нямал възможност и ето на, че там, на тържеството, попаднала неговата любима. И след това станало каквото станало!
По стар и велик български обичай вкиснатите, озлобени, търсещи на всяка цена повод да плюят жлъчка български хора ревнали: Как може една чалгаджийка да ходи на първи учебен ден? Защо не си седи в гадните чалга клубове? Как така? Не я е срам!
Ще кажа следното: Тук това, което ме кара да изтръпвам от съжаление и от печал, е не това, че чалгаджийка отива на празненство за първи учебен ден! А това, че и от такова малко събитие ние сме склонни да създадем един огромен и жесток повод за Разделение и Омраза!
И си казвам: не стига, че сме малки, не стига, че сме малко, ами и се мразим! О, Боже!
А после си казвам: А не е ли така именно защото сме малки? Във всеки един смисъл?
Аз не харесвам чалгата. Но отчитам факта, че това е музиката, която слушат голяма част от младите хора. Ето един въпрос, който задавам на себе си и после - и на всички, склонни да боледуват от хронична омраза: Трябва ли за това, защото не харесвам една музика, която може и да няма висока естетическа стойност (но помислете - така, точно така са говорели преди осемдесет години за джаза, а преди сто и петдесет - за оперетата!) та, редно ли е, защото аз не харесвам една музика, да взема и да намразя тия, които я изпълняват? И тия, които я харесват и слушат?
Не е ли нашата болест не чалгата (та къде ли по света няма музика за масите, за простолюдието?), а именно вечното ни и хищно търсене на поводи да се мразим?
Ако човек има представа от психопатология, ще знае, че зад една такава болезнена потребност от създаване на обекти на омразата се крие нещо. Нещо болно и затрупано. Някакъв проблем със собствената душа.
Който бясно мрази някого, най-често мрази всъщност свои черти, които вижда в мразения обект. Туй то. Ако смятаме, че Андреа не бива да бъде там, защото е олицетворение на ниската култура - не мразим ли всъщност именно своята ниска, нищожна културност?
И нека кажа една велика древна мъдрост: Който се отдава на гнева си, все едно замеря с голи ръце противника си с въглени: Болката изпитва само самият той.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
