Образованието ни остана "Най-здравата торбичка", но вече лишена от съдържание
"На тези буквички ли е празник или на тези", сочи момиченце, облякло фланелка с надпис на латиница и хванало найлоновия плик на мама, на който пише "Най-здравата торбичка". Без да иска, задало е най-основателния въпрос. Не просто какви буквички празнуваме напоследък. А доколко почитта ни към оня празник, който продължаваме да наричаме "най-български", започва да избледнява и да губи от онова, което дълги години е било неин изконен смисъл.
Дори и честването на 24 май в последните години започна да става някак срамежливо. Рехаво шествие сутринта, балове с яка чалга привечер. Дори и Русия, която дълги години не почиташе този празник, тази година го отбелязва с необичайно масови и пищни тържества на фона на кротичкото шествие със затихващи функции, което се получи у нас. Въпреки че той е "най-българският".
Всъщност това е денят, в който политиците по традиция
изваждат от нафталина клишетата за българската книга
която в останалото време не се сещат да освободят от ДДС, за да стане достъпна за потребителите на "тези буквички". Денят, в който слушаме високопарни думи за образованието и "добрите практики" в него. А през останалото време университети и училища протягат паничка към държавата, която не се уморява да повтаря, че образованието е "приоритет", но отделя за него толкова, колкото да не издъхне напълно. Денят, в който политиците са по-заети с боричканията си кой да отиде с официалната делегация в Рим, та, по думите на ректора на Алма матер проф. Иван Илчев, "не се сетиха да поканят един човек на изкуството - не за среща с папата, а просто за да преклони глава пред гроба на св. Кирил", от когото всъщност започва този празник.
Може би защото държавата сама се срамува от дълга, който има към образованието във всички негови разновидности. Затова и мънка на половин нота изпразнени от смисъл приветствени слова за онова, което бавно и неусетно убива в останалото време. Лесно е да говориш баналности за делото на Кирил и Методий на площада пред хора, които по някакъв начин се чувстват свързани с духовността и са излезли, за да я почетат. Те не се нуждаят от високопарни и изпразнени от смисъл послания. Нуждаят се от това просто да знаят, че през цялото време, докато поддържат миниатюрното пламъче на тази духовност, държавата не държи пожарогасителя. Което всъщност тя прави непрестанно.
Не можеш да честитиш празника на хора, посветили живота си на образованието, а в цялото останало време
да се гавриш с тях, отпускайки им нищожни пари
с които едва могат да преживеят. Заплатите на младите учени в БАН са 450 лева - докога ще слушаме по тържества и чествания, че трябва да задържим "мозъците" си у нас? Същите политици за пореден път тази година политиците отрязаха бюджета на академията, за да налеят пари Бог знае къде. Ами задръжте ги тези млади - механизмите да бъде направено това са точно във вас. Или може би не знаете как се работи с такива механизми? Една стратегия за висшето образование, за която няколко поредни правителства говориха колко е нужна, чака десет години, преди да бъде приета. И ще чака неясно колко, докато се изпълни. За разлика от редица азиатски държави, които се сетиха навреме да налеят пари в образованието си и за няколко години се превърнаха в лидери не само в икономиката, но и при международните оценявания на ученици и студенти, у нас никой не гледа на образованието като на инвестиция. Дали там изобщо се сещат да празнуват азбуката си, или просто знаят как да се възползват от прословутия йероглиф за кризата като възможност?
Политиците прекрасно знаят, че платиш ли сега за образование, утре има възможност да получиш парите си, умножени десетократно. Просто не дават тези пари. Защото утре не те ще бъдат хората на власт и печалбата от образование
ще налее пари в мелницата и рейтинга на някой друг
А нито един политик у нас не умее да говори на език, различен от този на печалбата. Нито да приемат закони, които да служат на следващите поколения. Всичко спира до прага на техния мандат - затова и в деня на св. св. Кирил и Методий предъвкват традиционни слова за духовността като за нещо остаряло, излиняло, нематериално и тотално откъснато от днешния ден. Като за някакво далечно завещание от дедите ни, което не ни касае пряко и чийто смисъл отчаяно се нуждае от превод. А в останалото време усилено забравят за преводачите му. Затова и образованието ни все още съществува въпреки тях. Живо е само благодарение на това, че е "Най-здравата торбичка" - макар и вече изпразнена откъм съдържание.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
