В България се развива монокултурно земеделие и това е парадокс
Доц. д-р Огнян Боюклиев от Института за икономически изследвания при БАН
Само 7% от ябълките, които са предлагани на нашия пазар през миналата година, са български, останалите 93% са вносни. Причини винаги могат да се изтъкнат, те са факт, но са нюанси, които не променят твърдението. Само 22% от доматите, 33% от месото и 44% от млякото по нашите магазини и сергии са родно производство за 2015 г. Но най-възмутително е, че зърното, което произвеждаме в излишък и изнасяме, не се пласира тук, а основно хлябът ни се прави от хлебопекарни смеси и замразени заготовки. Тази информация няма как да я видите в статистиката, за целта трябва да имате оперативните данни от митниците. За 25 г. аграрна политика при нови условия виждаме, че България е парадоксална страна не само в Европа, но и в света по уедряване на стопанствата.
Вторият парадокс е развитието на монокултурното земеделие с основен продукт - зърното, което изобщо не е характерно за Средиземноморския регион. А третият - имаме драстичен спад в производството на традиционни продукти. Не само в ЕС, в съседните на България страни, нямат такава концентрация на собственост на земи и такова изкривено монокултурно стопанство като нашето. Общата селскостопанска политика на ЕС е най-старата политика, тя е и най-скъпата. Половината от бюджета на ЕС отива там. В същото съотношение са и парите, които влизат оттам в България. Но ние не трябва да приемаме тази обща политика като някакъв монарх, който ни разпорежда какво да правим у нас. Нищо подобно. Защото тя дава само една рамка - казва какво може, какво не може, как да стане, но вътре всяка страна сама се позиционира. За разлика от другите бивши социалистически страни със сходна на нашата съдба реформите в сектора там приключиха около 1993 г., а нашата едва през 1998 г., дори още продължава с дела в съдебната система. Много помощ, много донори, средства от фондовете на общата селскостопанска политика, от държавата, от общинските бюджети, от самите земеделци и какво е положението в момента? Ясно се очертава неефективността на избрания модел на развитие по отношение на интереси и поведение у стопанските агенти.
Най-стряскащите данни са за това, че в България се получи монополизация на земеползването, че изчезнаха традиционните български продукти, че у нас не може да се намери качествен домат и др. Но Европа не ни е виновна, в никакъв случай. Точно обратното. Дори и тези, които аз наричам условно феодали, и те не са виновни. Просто резултатът е следствие от държавната политика в този сектор. Защото перспективното направление не е да се изнася зърно, а да се произвежда брашно и фураж от него. Да се насърчат животновъдите и млекопроизводителите да покрият вътрешния пазар с качествено месо и мляко. Сбърканата политика доведе до загуби на наши традиционни пазари, на традиционно производство, работни места и добавена стойност, загубихме и вкусната българска храна. Аз от 1990 г. се занимавам с наука, тогава бях редовен аспирант и мога да ви изброя по памет около стотина стратегии за развитие на земеделието в България. Не е това проблемът. Да, такава стратегия може да има, но тя трябва да е неотменна част от стратегията за развитие на България. Тогава земеделието ще си намери и правилният път, защото то има подчинена роля. В тази координатна система е и туризмът. И искаме да знаем какъв ще е той, защото туризмът е и храна - вкусна, българска. Тогава питам - ние какъв туризъм ще правим? За високия клас туристи или за ниския? Нека кажат.
Ние аграрниците няма как да знаем това. Второ, три пъти на ден се сблъскваме с чинията храна - ами нуждаем се и от продоволствена политика, не само от аграрна. А продоволствената политика е свързана със здравето на хората - какво яде българинът, с какво се хранят нашите деца? Ядем ли истинско българско сирене, или някакви вносни заместители? Всички тези неща опират до качеството на храните. В тази редица мога да изброявам много примери.
А перспективите в развитието на аграрния сектор при сегашната му структура и организация открояват съществени рискове и препятствия за разгръщането на неговия потенциал като фактор за растеж. Ако политиката на държавата е такава, че да стимулира предприемачите да произвеждат не само зърно, но да продължат до крайния земеделски продукт, който слагаме в чинията на туриста, ще е само за добро. Така добавената стойност ще нарасне 40 пъти. Ето такива схеми трябва да се разработват, защото нещата са дълбоки и сериозни. Следователно България би трябвало да се стреми към изграждане на модел на "средиземноморска диета" на организацията на производството и търговията с храни. Дали са поправими тези неща? Всичко е поправимо. Не е поправимо унищожението на природата - примерно, съсипването на българските курорти. Но в земеделието имаме резерви - чиста земя, млади хора с афинитет към нея, имаме потенциал. Кои са отговорните фактори, за да има обрат - естествено министърът на земеделието, Министерски съвет, парламентът. Нашата работа е експертна, можем само да даваме съвети.
/Анализът е направен специално за БГНЕС/
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
