София. Тези дни издателство "Хермес" ще пусне на пазара романа на Владимир Зарев "Лето 1850". Известният писател, чиито книги издигнаха в Европа престижа на националната ни култура, не се ласкае от определения като "българският Балзак", но човешката комедия в творбите му действително е невероятно пъстра и въздействаща. По TV7 върви сериалът "Дървото на живота" по мотиви от неговата изключителна тетралогия, която няма аналог в съвременната ни литература. Владимир Зарев обаче най-много се гордее с трите си дъщери, четиримата си внуци и съпругата си, поетесата Мирела Иванова.
- Господин Зарев, как дръзнахте толкова млад, малко преди 30, да започнете "Битието" - първия роман от тетралогията, която ви прослави в Европа и заради която бяхте наречен "българският Балзак"?
- Бях безотговорен, наивен и глупав. Точно затова се реших да потъна в "Битието". Не можех да преценя колко голямо и мъчително ще е усилието. Не знаех, че ще последва втората част от сагата - "Изходът", а след нея и "Законът". Сега съм достатъчно опитен и омъдрял. И не бих се заел с подобна авантюра - защото осъзнавам, че това е огромен и изпълнен с риск труд. Обичам Видин и особената необикновена атмосфера, която излъчва провинциализъм, но и духовност. Видин е граничен град, оглежда се в една велика река, неговата интелигенция е завършила на Запад по Дунав - в Будапеща, Виена, Прага, Мюнхен. Застроен е в закъснял барок, изпълнен е със старини, над него бдят множеството калета и величието на крепостта Баба Вида. Помня бабите, които всяка пролет излизаха от къщите, преброяваха се колко са останали и се захващаха да плетат под лозниците. Сякаш заплитаха живота си, самото време. През есента отново се преброяваха, преди да потънат в къщите си. Помня аромата на Дунав, на корабите и шлеповете, които излъчваха тъга, на постоянното пътуване по него. Реката е от най-важните и красиви метафори, до които съм се докосвал. Тя винаги е различна. Затова древните мъдреци казват, че
не можеш да се изкъпеш два пъти
в една и съща река
Но тя винаги е и еднаква - точно както изменчивостта и постоянството на човека. Той непрекъснато се променя и винаги остава същият. Животът ни изтича - привидно е наш, но бавно се изплъзва, превръща се в спомени и небитие.
- Вашият род ли се оглежда в сагата?
- Да. Той е богат и много интересен. Дядото на баща ми е бил богат човек, който е произвеждал и продавал вино по целия Дунав. Той става гарант на приятел, който не успява да плати дълговете си. И тогава отнемат всички имоти на фамилията. Дядо ми загива в Балканската война - след атаката на Одрин. Баба ми остава сама с две деца - пере чужди дрехи, за да ги издържа. Неволята я принуждава да се омъжи за юрганджия, който довежда още четири деца. Той обаче започва да посяга на баба ми и тогава баща ми се намесва в свадите им. Юрганджията го изгонва. Татко отива в семейството на леля му Йонка и нейния мъж Тодор. Човешкият пейзаж на рода е много интересен, в него е имало всякакви като характери и социално положение хора - от мизерстващи до банкери. След 9 септември 1944 г. те се разпиляват, разслояват се отново и по различен начин откриват мястото си в обществото. Така разказах за тях в "Битието" - с младежки романтичен възторг. След това ясно почувствах, че трябва да опиша и социализма - и се появи втората част, "Изходът". Тя поставя един от най-важните екзистенциални проблеми на човека в неговия психологически и обществен смисъл - въпросът за властта, за всепроникването на властта. Третата част, "Изборът", се превърна в тясно психологическа история, засягаща застойното време на Брежнев, в което нищо не се случваше. Написах втората и третата книга на третата част в Бамберг - изключително красив немски град, където живяхме година с жена ми, след като независимо един от друг получихме най-голямата немска стипендия за литература. Там имах душевното спокойствие и духовната свобода - така че "Битието", "Изходът", "Законът" е по-скоро тетралогия.
- Какво каза баща ви, когато прочете "Битието"?
- Заварих го просълзен, докато приключваше с последната страница.
- Как романът премина през иглените уши на цензурата?
- Най-изненадващо беше, че в общото настроение да се премълчи романът
цензорите не усетиха
- нито силата и яркостта, нито честността и болезнеността, нито жестокостта на основната тема за властта. В немскоезичния свят излязоха над 40 рецензии за тетралогията. Всяка една я определяше като дисидентска литература. Критиците споделиха удивлението си именно от темата за властта, за ония механизми, чрез които тоталитарната държава се стреми да направи всички съучастници и да ги превърне във виновници.
- Защо се стига до там?
- Две основни сили движат човека. Едната е страхът от смъртта. Убеден съм, че човекът е станал разумно същество, когато за разлика от другите животни е осъзнал, че е смъртен. Тогава е започнал да търси начини, за да се противопостави и да отдалечи максимално смъртта. Копнежът да властва е втората екзистенциална сила, която обзема и мотивира човека. Той е в основата на всички негови мечти, представи и стратегии за бъдещето. Красотата и парите са власт, но грозотата и страданието също са власт. А нима добрият писател, актьор или музикант не е един очарователен тиранин? За жалост проблемът за властта е неразрешим - именно защото властващите винаги са по-малобройни от тези, над които властват. Дори и в най-демократичното общество винаги има хора, които са привилегировани за сметка на други. В "Изходът" се срещат страховити образи - като Крум Марийкин, който иска чрез насилието и принудителното равенство да направи околните щастливи. Той изземва и кооперира земята на селяните, насилва ги, унижава ги и се чуди "защо тези хора не искат да бъдат щастливи?". Няма по-голям затвор от принудителното и насилствено равенство. Защото хората имат различни интелектуални и духовни качества.
Не сме еднакви
нито в трудолюбието и таланта, нито в мързела и бездарието.
- Как съжителстват писателят Владо Зарев и поетесата Мирела Иванова?
- Прекрасно. Никога не сме се карали. Може би защото сме широко скроени, може би защото много се обичаме. Истинското приятелство не се изразява в съчувствието, когато другият е в беда. Истинското приятелство е в радостта от успехите на другия. При нас винаги я е имало. Срещнахме се преди 20 години пред столичната библиотека на "Славейков". Познавахме се бегло - тя ме беше виждала в Пловдивския университет, където представих "Изходът", а аз я бях забелязал и поканил в "Съвременник". Та тогава се намирах в дълбока душевна криза, в период на дълъг и мъчителен развод. Бяха първите години след 10 ноември и проблемите бяха навсякъде - в списанието, вкъщи.
Животът се обърна като ръкавица
Тогава срещнах Мирела. Тъкмо бях решил, че е безсмислено да се пише, че творчеството е излишно в този съвременен, безскрупулен и болезнено материален свят. Вече беше започнало непростимото и невиждано опростачване на нацията. Мирела се оказа човекът, който ми върна вярата във величието на духовността. Написах "Поп Богомил и съвършенството на страха", след това "Разруха" и "Светове".
- Явно сте повярвал в силата на любовта...
- Да. Съществува мит, че писателят трябва да страда, за да твори качествено. Това е пълна измислица. Само духовното неспокойствие и душевният уют спомагат околният безкраен свят да насели книгата ти.
- Кога започваме да разбираме родители си?
- Когато имаме собствени деца. Когато истинската тежест на небето падне върху плещите ни и ние трябва да се грижим за другите. Тънката неприязън между поколенията е нормална и полезна. Младите идват с нови идеи, надежди, мечти и вкус към красивото. Но те са различни от родителите. И затова могат само чрез агресия да се наместят в действителността, обусловена и ограничена от заповеди и изисквания.
- Вашият коментар за окупацията на студентите?
- Невероятният егоизъм, корумпираност и цинизъм на политическата класа и съпътстващите институции като съдебната система са вече нетърпими. Седемдесет процента от населението живее в мизерия, натикано в бита. Заобиколени сме от дефицита на елементарна човешка справедливост. Протестите са необходими. Но не ми допада, че студентите, най-интелигентната част от обществото, не успяват да се съберат и да уточнят какво ще искат по-нататък от политическата класа. Ако те участват в борбата между гражданското общество и цялата провалила се политическа класа, протестите им са не просто оправдани, те са изстрадано нужни. Ако студентите участват в борба между два политически елита, то тя е напълно безсмислена, защото не променя нищо, а води до ново разделение на народа.
Това противопоставяне връща омразата
от края на миналия век, а тя е пагубна за обществото. Не може вечно едната половина на народа да бъде противопоставяна на другата. Механичната смяна на правителството и на парламента ще доведе до същото статукво. Необходима е ясна и категорична борба срещу монополите. Навремето много вярвах в разума на големите пари. Мислех, че те ще дойдат от Запада и ще донесат ред и морал. Дойдоха, но послужиха единствено за ограбването на истерично обеднелия ни народ. Трябва да се прекъсне пъпната връв между властта и богатите, да се блокира сливането на държавната власт с капитала. Да се извадят на светло всички големи сделки след 10 ноември. Те, естествено, ще се окажат законни. Но тогава ще лъсне кой и как през годините е ограбвал държавата. Всички помним как беше продадена БТК... Питам се защо не се въведе мандатност в парламента? Или какво означава несменяеми магистрати?
- Откъде идва този хаос в духа на българина?
- Още от турското робство... 500 години българинът е бил подкастрян генетически. Умното, талантливото и смелото е било физически унищожавано. През столетията се случва и още по-страшна беда с огромни психологически последствия - българинът не само че престава да уважава институциите, но и ги намразва завинаги. Кадията не е неговият съдия, султанът не е неговият княз, полумесецът не е неговото знаме. Тези 500 години научават българина да живее за себе си и да оцелява сам. Това е огромната драма на Ботев - той е вярвал, че след като с 200 души слезе на козлодуйския бряг, след него ще тръгне цялото население. И още - в Тракия например не се е знаело какво става в Македония. Има обща територия, има народ, но няма държавност. Дори и сега българинът не е готов да жертва нещо малко свое в името на общата кауза. Друг огромен национален проблем е, че у нас винаги и всичко започва отначало. Всяка политическа класа, която идва на власт, е убедена, че от нея започва новото и единствено българско време. След 9 септември беше направено всичко възможно, за да се забрави националното битие до този момент - добро или лошо, но важно. След 10 ноември сториха всичко възможно, за да се забравят предишните 45 години - добри или лоши, но важни с вложения труд, талант и енергия на народа. Ние с леснина зачеркваме миналото в името на едно неясно, но уж светло и перспективно бъдеще.
- Какво е най-важното, което се случи на 10 ноември?
- Възвръщането свободата на личността, на свободата изобщо. А тя е във възможността да бъдеш различен и да имаш право на избор. Но бедният човек е постоянно натикан в бита, той е омерзен и не е свободен. През годините политическите елити приучиха българина да оцелява. А оцеляващият е заврян в ъгъла, не мисли за нищо друго освен за всекидневието - вегетира и гледа турски сериали.
- Има ли тук и сега значими таланти?
- Да, има много умни и талантливи млади хора. Ако работят настойчиво и упорито, ще оставят себе си в историята. За добро или за лошо сегашното поколение доста лесно получи признание. Най-ощетено беше нашето. Преди 10 ноември ние бяхме гамените, лошите и непослушните момчета в литературата.
Гениите и класиците стигаха до априлското поколение
Веднага след промените пък решиха, че сме от бившето комунистическо време, и отново не ни признаха. 15-20 великолепни прозаици и поети бяха заобиколени от непрекъснато мълчание и нарочна забрава - Димитър Коруджиев, Георги Величков, Любен Петков, Георги Марковски, Димитър Яръмов... Само Станислав Стратиев получи малко повече уважение.
- Каква беше вашата младост - на бохем или на академичен писач?
- Винаги съм бил хедонист. Злоупотребявам с удоволствията. Или не близвам алкохол, или отивам до край. Сега вече не пуша, но някога издимявах по две кутии и половина цигари на ден. Влизах много страстно във всяка ситуация - особено ако тя ми носеше наслади. Живеехме интензивно - доколкото позволяваше онова време, разбира се, усещахме се различни въпреки забраните, скудоумието и сивотата, които ни заобикаляха. Моят немски преводач на "Битието" Томас Фрам ми каза: "Точно тези бяха проблемите и в Германия - бедност след войната, мъчително разкрепостяване". Тогава много неща у нас бяха забранени - от западната музиката до дългите коси.
Всичко това ни превърна в хитреци
които търсеха и намираха собствената си свобода.
- С кого от най-големите бяхте близък?
- Много ценях Емилян Станев. Подарявах му книгите си, а той ми ги връщаше с корекции и редакции в полето. "Битието" беше първата, която остана с чисти страници. Сега е в библиотеката на неговия музей във Велико Търново. Емилян Станев беше гениален автор и интересен човек - малък, дребен, но изпълващ всяко пространство с присъствието, с аурата си. Очите му бяха живи и светещи. Говореше изключително интересно. Много обичах Павел Вежинов, моя главен редактор в "Съвременник". Той ми даряваше свобода. Бяхме като остров на блажените. Беше особен, сприхав, категоричен. Винаги носеше леко накривен каскет. Джобът му беше пълен със смачкани и непреброени пари. Вадеше ги на топка и плащаше водката. Беше един от богатите писатели. Вълнуваше се от вселената - откъде идваме, накъде отиваме и какъв е смисълът на разума. Веднъж бяхме заедно във Варна. Не бях рибар, но ме взе за компания на един язовир. Докато си приказвахме, една от въдиците се опъна много силно. Павел започна да навива - огромен, навярно десеткилограмов шаран. Извлече го почти до брега, но той се откъсна. Тогава Павел побесня и ми се развика: "Ти си виновен, защо не дойде с кепчето, изпуснахме рибата?" Намуси се, но пак започнахме да си говорим. След половин час всичко се повтори - огромно нещо задърпа въдицата. Този път отидох с кепчето, ала рибата, може би същата, пак се откъсна. Вежинов изпадна в гняв: "Какво направи с това тъпо кепче, уплаши и прогони звяра!" Много несправедливо беше, обидих се и замълчах. Той се усети и ми се извини. Тогава ми разказа "Бариерата", която току-що беше започнал да пише. До края на деня хванахме много шарани поне по кило и нещо. Приготвиха ги в стола и поканихме всички.
- Митове или реалност са разточителните купони, които тогава са вдигали писателите - от "Ангел Кънчев" до станциите край морето и в планината?
- Честно казано, общността много изморяваше - непрекъснато бяхме заедно. Всички писатели тогава имаха работа. Само в "Съвременник" работехме 27 души. Сега го правим само двама, но ни се получава по-добре. В кафенето и в ресторанта отново бяхме заедно. През отпуските - също. Жените, тоалетите им, децата - суета от сутрин до вечер. Съюзът на писателите беше разцепен на групи от хора с влияние, които налагаха глупава и безсмислена конфронтация. Интересуваха ме само личностите, които силно впечатляваха - Вежинов, Радичков, Емилян Станев... Бълваха огромна духовна енергия. В Бистрица бяхме съседи с Димитър Талев - невероятен, затворен, събран, предпочиташе другите да говорят, а той да слуша.
- Имаше ли обвинения към вас, че сте привилегирован като син на Панталей Зарев?
- Непрекъснато. И това беше едно от най-хубавите неща, които се случиха през живота ми. Защото трудно и непрестанно трябваше да се доказвам. Резултатът идва едва сега. И "Битието", и "Изходът", и "Изборът" бяха абсолютно подминати. "Лето 1850" - също, а романът е важен, той е апотеоз на Словото като национална памет. Без величието на Словото няма бъдеще, защото няма минало. 25 години преди Априлското въстание във Видинския вилает избухва друга - по-голяма и по-кървава буна, но никой нищо не знае за нея. Така е, защото ги няма Захарий Стоянов и Иван Вазов. Въстанието е наказано с тишина и забрава.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
