- Съпругата му вярва, че котленец го отравя с диамантен прах в кафето
- Остава с Георги Бенковски до края на Априлското въстание като част от "Хвърковатата чета"
145 години от Априлското въстание отбелязваме тези дни. Това е време, в което винаги си припомняме не само делата на героите, но и каузата България, в името на която те оставиха всичко лично и жертваха себе си за Родината.
Наблюдавайки консултациите при президента Румен Радев за съставянето на кабинет, в очите ми се наби една фотография. От стената в кабинета на държавния глава, точно зад поканените за консултации партийни лидери, ни гледаше портретът на една личност посветила целия си живот и всяко свое действие на България. За мнозина снимката на Захарий Стоянов, поставена между тези на Георги Бенковски и Христо Ботев, може и да е изненада. Но, освен автор на "Записки по българските въстания", той е един от ръководителите на Априлското въстание, инициатор и организатор на Съединението, а после един от съзидателите на новата българска държава като председател на Народното събрание. Роден е като Джендо Стоянов Джеджев през 1850 г. в сливенското село Медвен. Първоначалното си образование получава в църковното и класното училище в родното си село при даскал Димо Бъчваров. Въпреки че "работи" за публичния си образ на "безкнижен и самоук овчар", вероятно е продължил образованието си в сливенското читалище "Зора", където
чете предимно християнски книги и учи френски език
Едновременно с това той продължава семейната традиция и работи като овчар занимавайки се със скотовъдство във варненското село Тополи, а по-късно и в село Подвис, Бургаско. По същото време прави и постъпки да продължи образованието си във Варна, но след като е отхвърлен, заминава за Русе и работи при абаджия първо като чирак, а после и като калфа. Там се запознава с Никола Обретенов, с когото остават близки до края на живота си. Вероятно Обретенов променя името му на Захарий и му става пръв наставник в бъдещото му поприще на революционер. Докато изучава абаджийския занаят, е приет в Русенския частен революционен комитет и става свидетел на самоубийството на Ангел Кънчев. От 1874 работи като чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен, днешния Симеоновград. На следващата година заедно със Стефан Стамболов взима участие в Старозагорското въстание, а на 1 март 1876 г. в къщата на Кочо Чистеменски, Панайот Волов заклева Стоянов за апостол на 4-ти революционен окръг. Създава тайни революционни комитети в селата Дедево, Сотир, Караагач(Брестник), Марково, Бойково и други в Пловдивския вилает и в Родопите. По време на въстанието в село Баня, Панагюрско, среща Георги Бенковски, с когото остава до края на въстанието като част от "Хвърковатата чета". По време на разгрома на въстанието заедно с Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинеца успяват да прехвърлят билото на Стара планина на север,
но след предателство попадат на засада
в Тетевенския Балкан, където Георги Бенковски е убит, Стефо Далматинеца и отец Кирил са заловени от турския аскер, а Захарий Стоянов успява да избяга. След неколкодневно скитане е заловен и лежи в осем затвора, докато бъде освободен поради липса на доказателства, че е участвал в Априлското въстание.Освобождението го заварва във Велико Търново, където е член на окръжния съд, а по-късно се установява в Русе. Там продължава юридическата си кариера. През този период той вече е популярен с публикациите си във вестниците "Работник" и "Независимост" и става изявен член на Либералната партия. По време на режима на пълномощията, когато Търновската конституция е суспендирана от княз Александър Батенберг, Стоянов се мести в столицата на Източна Румелия - Пловдив, където е служител в Дирекцията на правосъдието. Започва да издава вестниците "Борба" и "Самозащита" и оглавява Българския таен централен революционен комитет, който е основният двигател на Съединението с Княжество България, осъществено на 6 септември 1885 г.В следващите години се отдава на литературна и политическа дейности. Народен представител е в няколко парламента, а в 5-ото ОНС е подпредседател, а впоследствие и председател на парламента. Занимава се активно с журналистическа дейност и публикува в "Независима България" на Димитър Петков и в "Свобода" на Стефан Стамболов като
бичува и разобличава порядките на родния политически елит
На него дължим едно непреходно за българската политика словосъчетание, актуално и до днес - думата "шуробаджанащина". Историята е следната. След като се установява в Пловдив през 1883 г. Стоянов става свидетел на зле организираното държавно управление в Източна Румелия. Първоначално генерал-губернатор на областта е Алеко Богориди (Алеко паша), висш османски чиновник и правнук на Софроний Врачански, а след него поста заема Гаврил Кръстевич, свален по време на Съединението. Високите длъжности в управлението били заемани от чужденци, но същинските решения се взимали от фамилии, свързани с приятелски и семейни отношения помежду си. Някои били наследници на богати родове, други били бивши участници в Априлското въстание, "осребрили" миналото си, трети успели да се оженят по сметка с представители на видни родове и т.н. Именно тези семейства взимали ключовите решения в областта, издавали вестници, формирали общественото мнение. Вследствие това бюджетът на Източна Румелия бил в хроничен дефицит, покриван от заеми от Отоман банки и Българска народна банка. Опитите за финансова дисциплина и повишаване на данъците били обречени на неуспех. Захарий Стоянов критикувал тези недъзи сравнявайки областта с "чифлик", като връх в критиката му е фейлетонът "Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм" публикуван през 1885г. във вестник "Борба", в който са осмени такива личности като Михаил Маджаров, Константин Величков, Иван Евстратиев Гешов. С течение на времето първата част от израза отпаднала и останала само по-благозвучната и лесна за произнасяне дума "шуробаджанащина".Освен родните към политически нрави бившият революционер насочва перото си и срещу великите сили, в частност срещу Русия, противопоставила се на Съединението на България. В произведенията си той не крие негативното си мнение не за руския народ, а за руското управление и политика."Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския." - пише Захарий Стоянов в предисловие към брошурата на Георги С. Раковски "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите", 1886 г. В поредица свои статии той разкрива истинското лице на руската политика на Балканите и в частност
опитите на империята за вмешателство в българските дела
Публицистиката на Захари Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Безпощадно критичен и непримирим към опонентите си, творбите му се открояват с цветист език, жлъчна подигравка и взетите направо от народните говори "солени" изрази.Навремето Стоянов е обявен за русофоб - до 30-те години на ХХ век, когато са разсекретени архивите на Азиатския департамент към руското външно министерство и когато се оказва, че публикациите му съвсем не са емоционални и безпочвени, а правилно разгадани ходове на руската имперска политика.През 1889г. княз Фердинанд кани Стоянов да го съпроводи при обиколката му из Рила и Родопите, след което написва пътеписа "Пътуването на Негово Ц. Височество Фердинанд до Рилския манастир и по планините Рила и Родопите". В качеството си на подпредседател и председател на Народното събрание е удостоен с ордените "Св Александър" I и II степени. През 1882 г. Захарий
тайно се венчава за дъщерята на баба Тонка
Обретенова, Анастасия. Коравата българка приютявала дълги години в дома си гонени от турците революционери е против връзката им. "Приличаше на циганин - споделя след време великата българка, - черен, сух, с изгоряло лице, с пъргави и хитри очи, с дрипави дрехи. Нахален, навсякъде се натрапва. Както си мълчи, току изпелтечи нещо злобарско. А външно се смее най-добродушно. Жив, пъргав, подвижен като топка."Според мълвата от това време баба Тонка проклина младото семейство и в действителност първите три деца на Стоянов умират рано. Едва четвъртото - Аглика живее дълго, но Захарий не я вижда - момичето се ражда месеци след смъртта на баща си. В края на август 1889 г. той заминава за Световното изложение в Париж придружен от съпругата си и народния представител Иван Андонов. Пристигат във френската столица на 1 септември и се настаняват в хотел "Сюиз". Още по път в Белград Захарий е почувствал болки в коремната област и на 2 септември издъхва според официалната диагноза от "преплитане на червата", а след извършената аутопсия е поставено заключение, че се отнася за "стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит". Веднага плъзват слухове че е отровен, изказани даже от съпругата му: "Един котленец е турил диамантен прах в кафето му и Захари умира от разкъсване на червата". Една от съществуващите версии е, че е станал жертва на задкулисните игри на княз Фердинанд. Според друга - че е отровен по заповед на руския император Александър III. През 1978 г. патологът професор Йордан Йорданов отваря саркофага с тялото на Захарий Стоянов, за да извърши реаутопсия. След направения оглед стига до заключението че председателя на парламента е страдал от язва на стомаха, която се е перфорирала по време на пътуването до френската столица. По настояване на съпругата на Захари Стоянов тленните останки на съпруга й са погребани в град Русе. На погребалната церемония не са били допуснати жители на Котел и Медвен поради страх от сбивания и размирици. В наши дни тленните му останки са преместени в
Пантеона на възрожденците в Русе
където са погребани още 38-има известни българи, сред които Любен Каравелов, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Баба Тонка, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев и други. В специален траурен лист по повод смъртта на Захарий Стоянов, издаден на 6 септември 1889 г., освен съболезнователните телеграми до близките на покойника в материал, описвайки житейския му и обществено-политически път се казва: "Еот скромен поборник до председател на Народното събрание, от почти неграмотен овчар от Медвен до пръв български писател и публицист...".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
