София. Захари Карабашлиев пристигна в София в навечерието на Коледа - за да се включи в афиша за международния панаир на книгата и за да празнува Коледа на родна земя. Това е най-добрата комбинация, казва писателят фотограф, който от години живее и работи в Щатите. Захари, който се прочу с дебютния си роман "18 процента сиво", е сценарист на филмовия проект по книгата, който трябва да реализират братя Чучкови. Той е партньор и на Явор Гърдев в проекта "Контра". "За добро или за зло, нищо повече не зависи от мен", шеговито коментира писателят бъдещето си във филмовата индустрия.
Сборникът му с разкази "Кратка история на самолета" печели приза "Хеликон" за 2009-та. През 2010 г. пише детската книжка "Приказка" в съавторство със съпругата си Силвия. После дойде "Симетрия", сборник с 13 истории. Вече има и 4 пиеси. "Неделя вечер", която спечели "Аскеер", бе поставена в Театър "София", "Откат" - в Театъра на армията.
- Захари, чуваме, че в Америка много летища не работят заради снега. Ти успя ли да излетиш без проблеми или имаше приключения?
- Качих се на самолета точно, когато температурите падаха. Позната ми каза по телефона, че водата на котката й замръзнала през нощта, което - о, ужас! - се случва супер рядко в Южна Калифорния. а
- Не сме се чували близо година - какво ново при теб? Завърши ли романа си, каква е историята в него?
- Завърших маса други неща, но не и романа. Като един по-мъдър възрастен, той търпеливо чака своя ред. Сюжетът му е свързан както със съвремието, така и с Руско-турската война. Повече не издавам, че каквото съм споменал досега, все не се случва, както го предвиждам. Уча се да бъда суеверен.
- "18 процента сиво" е излязъл в Америка. Как реагират публиката и критиците?
- Американските читатели реагират по удивително сходен начин с българските. Представянията на романа в различни градове из този огромен континент протичат горе-долу по следния начин - аз или някой друг чете не повече от страница от книгата, а после всички започват да ми задават въпроси с различна степен на интимност, изискващи максимална степен на искреност. Има и някои любопитни културни разлики - например винаги ме питат защо главният герой носи името на автора си. Дадох си сметка, че това дълбоко е докоснало и разколебало усещането за фикционалност на американските читатели. Навярно съм прекрачил някакви условни граници между художественост и нехудожественост, а не бях подозирал, че съществуват. Питат и много за България. Четящите американци са любознателни, критични, внимателни, често задават неудобни въпроси, настояват за отговори. Едновременно с това са и деликатни. На подобни срещи можеш да научиш много за душата на Америка. Отзивите на критиката са чудесни.а
- Разкажи за сюжета на пиесата ти "Лисабон", която ще правите с Христо Христов в Ню Йорк?
- Писах "Лисабон" преди три години, но тя става все по-адекватна на събитията в България точно сега. Нейните теми са свобода, идентичност, невъзможност за излизане от собствените си затвори и т.н... Лисабон, Париж, Запад, Изток, Америка, България не са просто географски понятия, а мисловни конструкции и именно те ме интересуват, тях бих желал да изследвам - с читателите и зрителите, разбира се. Пиесата ще бъде режисирана от талантливия и всеотдаен Христо в емблематичен за Ню Йорк театър. В момента сме във финални разговори с легендарен продуцент.
- Преди година беше казал пред "Стандарт", че скоро в България ще има критична маса от образовани хора без особена перспектива. И че това може да създаде условие за ново, различно, интелигентно неподчинение, че социалните мрежи ще родят нова революция - при това не е сигурно, че ще бъде нежна. Случи се. Сега как ти изглеждат нещата тук?
- Да, случи се. Интелигентното неподчинение е факт. Точно сега, когато всеки е зает да дава оценки как изглеждат нещата отстрани, ще е неуместно да се наортача на всеобщия хор. Следя случващото се с интерес, но все още не участвам физически. А кой въобще има нужда от поредния "анализ"? Всички се нуждаем от нещо далеч по-различно.
- Ако млад и смислен българин те попита: Терминал 2 или площад "Народно събрание", какво ще му отговориш? Още повече че все още самият ти се бориш за лична и за финансова свобода.
- Обикновено тези, които не са излизали по на запад от Калотина, се заканват с Терминал 2 - с драматичен жест, все едно казват, че отиват на 2-ри коловоз на гарата. Човешката природа е така устроена, че повечето от нас в някакъв момент искат да напуснат племето си. Това е най-нормален импулс - така се израства. Терминал 2 е не пожелателна, а задължителна спирка за тези, които искат да научат повече за света навън, а и за себе си.
Терминал 2 не е необратимо терминално състояние
Той е просто спирка в по-голямо пътешествие, което може да те отведе вън от България, а може и в дългосрочен план да те върне към нея.
- Всъщност можеш ли да формулираш отговор на въпроса защо пишеш?
- Не.
- Може ли литературата да направи човека по-добър? Дали масовото "нечетене" днес сред младите е най-голямата опасност за морала на и без това доста поквареното ни общество?
- Един от най-четящите и най-ерудирани хора, до които съм се докосвал през живота си - харизматичен преподавател в университет - се замеси с тъмните играчи на "прехода" през 90-те. Оплете схеми за милиони, след което изчезна безследно. Изкуството не те прави по-добър или по-лош. То Е, защото Е, а не да изпълнява морални функции. Повечето мои връстници, които четяха преди, имат деца, които четат сега. Като чуя тоя смешен плач, че младите не четели, първата ми реакция е да попитам: "А вие какво четете в момента?"
- Снимал ли си скоро и за какво би извадил фотоапарата?
- Не съм снимал напоследък. От случващото се бих снимал, да речем, облаци.
- Кои са първите няколко книги в личната ти класация?
- Последната книга, която, кой знае защо, ме докосна много, беше "Идентичност" на Милан Кундера. В личните ми класации са "Ана Каренина", "Алексис Зорбас", "Лолита", Библията.
- Смяташ ли, че човек с годините има нужда от все по-малко хора, с които му е интересно да общува? Трябва ли да изпитва вина, когато се разделя със стари приятели?
- Иронията е, че ние се променяме всекидневно. Нито една клетка в тялото ни не остава една и съща. Това, което ни държи към предишното ни "аз", е паметта, историите, които носим със себе си, приятелствата. Не помня да съм се разделял по свое желание с дългогодишен приятел. Ето, точно в момента, на скайпа ми се появява мой приятел от детството, с който не сме се чували от две години. Значи ли това, че не го обичам, че съм го забравил, че не искам да общувам с него? Не. Оставаме завинаги свързани с миналото си. Приятелството, истинското приятелство е триумф над чувството за вина - то съществува отвъд вината.а
- Не зная дали си вярващ, но ако би могъл да зададеш един въпрос на Бог, какво би го попитал? Или би поискал нещо?
Вярващ съм, затова не задавам излишни въпроси
А каквото съм пожелал, съм го получил.
- Къде ще бъдеш на Коледа и Нова година?
- По традиция в България.
- Защо вече не пишеш толкова често в блога си?а
- Нямам време.
- Би ли направил нещо по различен начин, ако отново си на 25?
- Съжалението за пропуснати шансове е упражнение за хора без работа. а
- Коя беше най-интересната ти среща през 2013-а?
- Ооо, наистина са много. Но едно от най-вълнуващите е може би запознанството ми с невероятна жена на име Гейл, живееща в Сан Хосе. Тя се оказа трето поколение българка. В търсене на корените си, Гейл се свърза с мен - с молба да преведа кореспонденцията между дядо й, който дошъл в Америка, и баба й, която не успяла да излезе от страната ни поради избухването на Първата световна война. Гейл не говори български, но току-що се бе пенсионирала и бе решила да научи колкото може повече за семейната си история. Та, запознавайки се с архива на това семейство, донякъде неволно станах и част от него - сега сме чудесни приятели. Неведоми са пътищата на историите.
- Какво си желаеш за следващата година?
- Мир със себе си и със света, в който ми се налага да се събуждам всяка сутрин.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
