Дали Левски е "обесен от турската власт след съд и присъда"? Или: "Той биде обесен. О, бесило славно!/ По срам и по блясък ти си с кръста равно", както Вазов е обезсмъртил един от най-тежките моменти в историята ни?
По същество това е спорът, който от едно денонощие водят интернет поборници за това как трябва да четем историята си. И как да говорим за нея. Спор, който за съжаление бе породен от учебни програми, и който твърде скоро се измести от същината си към псевдопатриотарски възгласи в духа на "Дайте си ни робството", "Горе робството, долу съжителството!" и обобщаващото всичко "Тези са за затвора".
И проблемът не е само и единствено в тази конкретна учебна програма. А по-скоро в многократните опити в последните години в името на политическата коректност
системно да обезличаваме начините, по които говорим
и за историята, и за литературата си. "Робството" от учебника, по който са учили значителна част от нас и което историците не приемат като термин, още в началото на демократичните промени се превърна в "присъствие". След това науката наложи "владичество" като най-коректен термин, който се употребява и в момента. В най-новите учебни програми вече четем за това, че децата трябва да дават примери за това как "съжителстват християнски и мюсюлмански традиции" по време на периода, който няма да назовем, за да не подразним някого. Вярно, програмата споменава нещо за "съпротивително движение", за рая и еничари, но на практика тя удобно е премълчала най-важното, което обучението по история трябва да даде на децата ни. А то е - ориентир към миналото. Всъщност програмата е оставила изцяло в ръцете на автори на учебници и издатели да интерпретират знакови събития от миналото ни, придобили вече статута на мит. При това го е направила, боравейки с удобната неутрална лексика на чиновническия език, който владее едно от най-важните умения - да не казва нищо. Оттук нататък всеки автор на учебник може да борави с каквито понятия реши - в резултат на това неотдавна
родители бяха излезли на протест
срещу един учебник, който бе свел Левски до обикновен смутител на реда.
А проблемът тук е, че в шести клас знанията по история трябва и да възпитават. Не само да създават "компетентности" /любимата дума на Брюксел/, а да формират в съзнанието на децата национална гордост и патриотично чувство. Ние им отнемаме всичко това. Даваме им "компетентности" и им отнемаме миналото. След това се вайкаме защо емигрирали и защо част от тях се превръщат в най-големите лумпени на недораслия отчаян ракиен национализъм, който праща хора по анцузи да бият бежанци или да хвърлят камъни срещу джамията. Ами защото не им говорим за историята по начин, по който заслужават. Жертваме късове от миналото си в името на толерантната и късогледа мултикултурна инвазия, която напоследък се превърна в норма. Тук въпросът е не дали ще кръстим периода робство, съжителство или владичество. А че хората, призвани да възпитават младите хора, се оттеглят от тази функция в удобния и стерилен свят на брюкселските директиви, според които за децата ни е по-важно да функционират като добре смазани чаркове от един глобален свят, отколкото да имат изострено социално чувство, родова памет,
усещане за принадлежност към една нация
Това става до голяма степен и през училището. А в момента то създава дефицити, които няма кой да компенсира. Експертите на МОН заявяват, че едва практиката щяла да покаже дали новите учебни програми са удачни. Да, но с цената на още колко поколения ще разберем това? Добре, Бай Ганьо вече няма да крещи "Булгар, булгар!" от страниците на учебника, защото времената били други. "Балканджи Йово" няма да бъде част от него, защото някой е избрал да го квалифицира като "спорен текст". Каравелов ще отсъства тотално и с литературата, и с публицистиката си, сякаш никога не го е имало. Новото понятие, което шестокласниците ще трябва да усвоят за периода на Османската империя, кой знае защо е точно "толерантност". Каквото и да е това, което се приплъзва в българското образование, то е на път да победи традиционната ни представа за училището като място, което формира определен тип ценности. Всъщност формира ги, но те вече са други. Дано не настъпи момент, когато отчаяно ще искаме това или онова да не бе отпадало от учебниците, да пишем нови учебни програми и да се възмущаваме от компетентните духовни емигранти, които с общи сили сме успели да отгледаме.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
