Дали не се самоубиваме като нация, посягайки на символите си
Как се прави в България филм, който да напълни кината? Вземаш събитие или личност, които по безспорен начин са белязали нацията и нейната памет. Добавяш щипка Холивуд, резен патриотарство, две чаени чаши екшън и скандал на вкус. Печеш до нажежаване на общественото мнение и сервираш на вечеря, дълга повече от три часа. Гарантирано за филма ще се говори, все едно какво. Защото, когато у нас някой посегне на национална икона, става истински известен. Когато се опита да създаде такава - е, тогава името му трудно ще се запомни от поколенията.
Да, става дума за филма "Дякон Левски", който нажежи до бяло споровете за това трябва ли иконите да си останат в олтара, или едно "приземяване" ще ни накара да ги почувстваме по-близки до себе си, по-понятни и земни. Такива спорове възникват винаги, когато по някакъв повод филм, книга или дори карикатура
се опитат да се отъркат о позлатата на кумирите
за да полепне и по тях нещичко - нищо, че най-често то е изкуствена позлата, която не трае дълго. След подобен "обмен" и човекът, който се е докоснал до идола, не е пораснал ни с милиметър. И самият идол сякаш се е смалил - разпарчетосан и разфасован в името на "историческата истина", каквото и да означава това словосъчетание. Резултатът е само един - иконата вече я няма. Не знам дали това е направило оня, който е изтрил варака й, малко по-висок. Но не вярвам.
В подобни случаи човек неволно се сеща за Херострат, който подпалил храма на Артемида, за да остане името му обвеяно в слава за следващите поколения. Като не можеш да постигнеш славата по друг начин, вземаш я назаем, опожарявайки нещо значимо за другите. В България, боя се, херостратовците са повече от иконите. Затова и вярващи няма. Един министър неотдавна се опита да развенчае научния "олтар" с принизяване на учени като Ломоносов, Асен Златаров и Жолио-Кюри. Не знам дали е целил името му да се запомни, но го постигна - поне мимолетно.
А да развенчаеш Дякона е "постижение" на съвсем друго ниво - това означава да бръкнеш с пръст в националната памет,
да докоснеш живеца й и да го изтръгнеш
Защото Левски за България отдавна не е история и истината за него не е историческа. Той е категория от друг порядък, част от малкото неща, които формират усещането ни за национална идентичност и ни карат да изпълваме със съдържание понятието "българин". За да направи това, човек трябва да очаква талантът му да бъде поне на нивото не просто на извършеното от Апостола. А на знака, в който той се е превърнал. Не съм кинокритик и ще се въздържа от мнение дали талантът на точно този режисьор е на подобна висота. Щом е имал смелостта да се захване с подобен прочит, вероятно смята така. Но както казваше Булат Окуджава, понякога над победите ни се изправят пиедестали, които са по-високи от тях. Та може би това е една подобна "победа".
Поколенията, израснали с "Апостолът в премеждие", концентрираха реакцията си във въпроса "Как е възможно Левски да псува", а възторга си - в аплодисментите след първото убито заптие. Дори и ругатните на Апостола да са възможната "историческа истина", въпросът е доколко ни е нужен нейният прочит, ако това ще орони пиедестала на едно от малкото неща, които са останали да ни обединяват като нация. И без това повечето си ги разрушихме сами. И без това ни останаха една шепа думи, които да концентрират цялата енергия и смисъл на понятието "българско". И да ни карат да го усещаме живо. Когато е извайвал образа на Апостола, Вазов е имал предвид точно това - да го превърне в знак. В символ на нещо по-голямо от нас самите, което да ни държи силни в моменти на слабост или упадък. Да ни задава посока, когато съвсем я изгубим. Но щом посягаме на подобни неща, явно вече сме я изгубили.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
