Не изкореним ли порочните практики, новият образователен закон ще е поредният сапунен мит
Докато гледаме на децата като на "субсидия", няма как да ни уважават
Валентин Стоянов, учител по български език и литература
Нашият климат и територия явно са благосклонни към всякакви митове. Още дядо Вазов гъделичкаше гордостта ни, че нашата земя е рай. Доскоро може и да е било вярно, но при тези температурни амплитуди, при тези порои едва ли бихме казали, че живеем в Едема. А пък и явно е отпаднала необходимостта да обединяваме нацията около някакъв център - то семейството го няма, каква ти нация!
Закъсаме ли нещо, търсим някой мит да повдигне самочувствието ни - я че сме много работливи, я че Господ е българин. Но пустата ни трудолюбивост реши да остане в разказите на класиците, а пък Господ беше българин май само през 1994-а.
Митовете избуяха особено в последните десетилетия, когато на кризи от всякакво естество толкова им харесва в България, че остават тук и се чувстват като у дома си. Явно нещо сбъркано има не само в управията ни, но и в митовете ни - те, вместо да дадат някаква сигурност, играят ролята на розови очила, които изкривяват действителността.
Типичен пример за това е образованието. Уж има съгласие за това, че то пропада, но стигне ли се до решение, всеки го търси на различно място - то скандинавски и американски модели ли не щеш, то проучване на опита в Сингапур и партниране със Северна Корея ли не беше, то германската дуална система ли не
започнахме да присаждаме на балканска почва
Но всички тези решения, колкото и рационално зърно да има в тях, не отчитат това, което става в нашето училище, в нашите часове... И тъй като си затваряме очите от простичките истини на реалността, все стигаме до псевдопреобразувания.
Основният мит на нашето образование е повтаряната от всекиго мантра, че то е приоритет на всички. Да оставим това, че три парламента не успяха да приемат образователния закон. А този какво ще направи? Още не беше свършил изборният 5 октомври, и почти всички масово заговориха за предстоящи избори - толкова било шарено Народното събрание, че нямало как да постигне съгласие. Явно такъв закон ще е последното нещо, което може да обедини избраниците ни.
Отидете на някоя родителска среща на класовете от гимназиалната степен, пребройте родителите. Дали те са толкова малко, защото са сигурни, че децата им получават най-доброто и че дават всичко от себе си? Ако е така, защо, когато убеждавам родители да запишат детето си в моето училище, те ме питат първо дали ще завърши, а не какво и как ще учи? Очевадна е липсата на граждански контрол върху образованието. Само директорите знаят каква мъка е да се сформира родителски комитет, а пък повечето им членове са активни само докато техните деца са ученици. Познавам юрист, който над 2 г. не може да регистрира родителско сдружение. Друг пък влезе в ръководството заради хонорарите от спечелените проекти... Ако има някаква ангажираност с въпросите на образованието извън школото, тя е само на локално и родителско ниво.
Гражданското общество не проявява интерес
към неговите проблеми - една еко инициатива ще събере много повече интерес, отколкото някой образователен дебат.
При всички дебати за образованието непрекъснато се говори, че заплатите на учителите са прекалено ниски. Може и да е така, но дали високите заплати ще повишат качеството? Наскоро преброиха, че мъжете учители са едва 14% и че "ниските заплати са един от водещите фактори" за феминизирането на професията. Но никой не се запита доколко мъжът е готов да приеме това, което става с класната стая. Преди време (като нов учител в ново за мен училище) направих забележка на един от учениците, че е забранено да използва телефон в час. Отговорът му беше: "Кой си ти, та да ми правиш забележка?". Каквото и да бях отговорил, каквото и да бях направил, щях да съм в губеща позиция - явно години наред този "ученик" се е убеждавал, че училището е място, в което може да прави каквото си иска. Кой мъж ще остане да работи в такива условия?
Лесен отговор за десетина лева в "Стани богат"
- "Само този, който другаде не може да си намери работа." Колко време бихте издържали, та да виждате пасивност и апатичност (и то у млади хора!) час след час, година след година? Няма спор, че финансовата осигуреност води до добри резултати. Но само, когато е ясно за какво ще отидат парите. Механичното увеличаване на заплатите ще има два отрицателни резултата. Ще се задълбочат разликите между големите и малките училища. И те са ясно забележими, но при по-голямо увеличение преподавателите в малките училища ще бъдат ясно посочени като втора ръка учители, преподаващи на втора ръка деца. Вторият проблем е, че високите заплати ще бетонират негативните практики в час. А тях ги има, само че не се обсъждат.
С въпроса за заплащането е свързан и другият мит в образованието - че обществото и държавата трябва да повишат авторитета на учителската професия. Аз не мога да си представя, че престижът ми зависи от външни фактори. "Трябва да се възвърне авторитетът на учители и преподаватели, включително с уважение от страна на държавата, като родителите също трябва да уважават и да се доверяват на учителите" - това са думи на бивш служебен министър. Кой родител ще ме уважава, като разбира, че гледам на детето му само като на носител на субсидия, без която моето работно място няма да го има? И кой ученик ще ме уважава, когато пиша тройки, за да не се премести в друго училище и за да може паралелката да я има и следващата учебна година? А това, че
тройката някои я равняват на чанта домати
- това не е мит, за съжаление... В края на септември в интернет се появи информацията, че 16-годишният испански принц (четвърти в списъка за наследяване на короната) е изгонен от училище поради нисък успех - два пъти не е успял да изкара годишния си изпит. Възможно ли е това да стане в България? Как тук някой няма да завърши - нали така му орязваме крилата, спираме му бъдещето... А пък че той, да речем, не ходел на училище - е, голяма работа! - като го натисне животът, ще се оправи! Такива са нашите разсъждения и затова емигрантският поток е от България към Испания, а не обратно!
Преди да се тръгне към нов Закон за образованието (който поради продължителното си отлагане във времето автоматично се превърна в митична панацея), трябва да решим каква институция да бъде училището - образователна, възпитателна или социална. Вярно е, че то изпълнява и трите функции, но за да бъде ефективно, една от тях трябва да има водеща роля. За съжаление през последните десетилетия училището се превръща в социална институция. То трябва да "прибере" максимума хора в училищна възраст и да не допуска повече от 11% отпаднали (норматив има и за вузовете - до 10 г. висшистите да станат 34-36%). Стигнахме до парадоксалната ситуация, че директор съвсем сериозно казва: "По-добре учениците да са в час дори и нищо да не правят, стига да не пречат". Възприема се за съвсем нормално, че школото трябва да даде поне топла закуска на тези, чиито родители не могат да я осигурят, и да ги прибере на топло през по-голямата част от годината. Чрез него ще се запази населеното място, чрез него учителите ще получат средства за препитание. Да не говорим, че голяма част от учениците търсят човек, който да ги разбира, да ги подкрепя, да говори техния език. Не са малко децата, чиито родители са в чужбина и за които класният е нещо повече от учител. Колко от учениците идват в час, за да си починат след нощната смяна на работата? Или защото сами пред компа им става скучно? Никой не ги е броил. Да, те също имат нужда от обгрижване, от съдействие. Това може да стане и в учебния час, но ако основната цел на школото е да социализира децата, да не търсим успех на матурите, да не се съизмерваме с другите при следващата сесия на PISA.
Ако решим, че в училището трябва да има аниматори, а не учители, да не се учудваме, че
6% от гласувалите не различават кръг от квадрат
Или че 1/4 от българите на възраст до 30 г. не работят и дори не търсят работа (по данни на НСИ). Та нали и на чиновете са правили точно това! Огледайте се колко от учениците в гимназиалните класове ходят само с една тетрадка или дори изобщо без тетрадка на училище. На методиката не е известен начин човек да се образова, без да извършва учебна дейност. Но за България това явно не важи - випускниците получават дипломите си, а ние сме доволни, че всичко е наред!
Но в крайна сметка самите ученици не са виновни. Ние, учителите, им позволяваме това, а системата го допуска. Преди време попитах едно момиче от Американския колеж защо там няма никакви отсъствия. Отговорът беше категоричен -
Как ще бягам, като майка ми плаща такса 4000 евро!
А пък от малките училища ходим да калесваме по 4-5 пъти детето да дойде точно при нас. И като го поканят така от 3-4 училища, как ще го мотивираме да учи...
Ако не се вгледаме в ежедневните проблеми, ако не премахнем негативните практики, новият закон за образованието ще се превърне в поредния сапунен мит. Защото колкото и да е съобразен с евродирективите, ако не отговаря на нашите условия, ако не решава основните въпроси - ще бъде неработещ закон.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
