Сякаш беше вчера, когато Емил Кременлиев пусна топката към Балъков, а той на Любо Пенев. Последва незабравимият пас към Емо Костадинов. И за секунди България спря да диша. Преди да изригне: гол, 2:1 за нашите! Започна лудостта на един народ. А дори не знаехме какво ни чака следващото лято. 20 години по-късно "Стандарт" посвещава на великата дата 17 ноември поредица интервюта с героите от "Парк де Пренс". Краят може да бъде посветен само на един човек - Емил Костадинов, който разплака с двата гола Франция и отвори вратата на 8 милиони българи към рая.
- Емо, питахме всички твои съотборници от онази вечер сънува ли нещо специално преди мача, имаше ли знак от съдбата?
- Не, нищо не съм сънувал. Нямаше абсолютно никаква разлика от подготовката ми за който и да е друг мач.
- Спомняш ли си с кого беше в една стая?
- С Любо Пенев.
- Може би оттам се е родила прочутата голова атака в последната секунда?
- Да ви кажа, нямам спомен да сме обсъждали нещо по-специално. Гледахме да сме спокойни, да се концентрираме.
- Според Краси Балъков първият ти гол е по-майсторски, съгласен ли си?
- Може би Краси е прав, защото ставаше въпрос за заучено положение. Пробвахме и се получи. При втория гол всичко се разви много бързо.
- Имаше ли време в онези секунди да помислиш как да отиграеш ситуацията, или действа импулсивно?
- Просто видях свободно пространство и тръгнах веднага на спринт. Това са неща от футбола, които правиш машинално. Нямаш време за мислене, всичко се разви за 1-2 секунди. Стрелях към вратата, тъй като
топката ми падна идеално на десния крак
- Боби Михайлов отбеляза, че двама са чакали в пеналта и си имал шанс да подадеш. Забеляза ли ги въобще?
- Разбира се, че ги видях. Но точно преди удара Блан или Рош вече ми беше влязъл с шпагат. Реших, че рискувам да пресече евентуален пас. А и както споменах, топката беше идеална за удар.
- Най-яркият ти спомен от секундите след последния сигнал?
- Смълчаните трибуни. Това е най-яркият спомен в главата ми. И на фона на тях бурната радост на целия ни щаб.
- Пазиш ли си фланелката от "Парк де Пренс"?
- Не, отдавна я дарих за един от търговете, които събират средства за закъсали ветерани. Дано съм помогнал.
- Взе ли някакъв сувенир от стадиона за спомен, или пък на другия ден от улиците на Париж?
- Не, вижте, аз не съм суеверен. Не си падам по подобни неща.
- Сигурно си бил доста пъти в Париж след това, може ли да се каже, че това е любимият ти град?
- Бил съм и след това, играхме дори на световно. Но за мен Париж е просто един приятен град. Аз трудно се привързвам към което и да е място. Може би единствено Порто прави изключение. Изкарах страхотни години в този град. Но и той вече не е същият, доста се е променил. Преди ми харесваше повече.
- Как те посрещнаха в Порто след триумфа?
- Всички в клуба много се радваха заради мен. Аз пък изпълних един бас.
Бях обещал, че ще заведа всички колеги на ресторант
ако победим Франция. Веднага ги поканих да почерпя.
- Как се бие Франция, все пак и те бяха големи футболисти, едва ли е само до късмет в последната секунда?
- Вярвахме, че можем да победим, защото го бяхме правили. Ударихме не само Франция в квалификациите. Преди това изиграхме стойностни контроли, надвихме Италия, имахме престижни равенства. Отборът ни не беше случаен.
- Пред очите ми е първият мач срещу Франция (2:0) в София, когато Папен те настигна, ти се обърна и падна за дузпа. Нарочно ли го изчака?
- И това го има в играта. Между другото Платини ми припомня този момент, когато се видим. Коментира го дори повече от головете ми на "Парк де Пренс". Аз не пропускам да се помайтапя също. Доста сме си говорили.
- Ще дочакаме ли нов "Парк де Пренс"?
- Въпрос на съчетание на няколко неща. Най-важното е да се случи на поколение. По-точно на поколения, защото при нас бяха смесени горе-долу две генерации. И този отбор трябва да изиграе поне 15-20 мача заедно, за да свикнат футболистите един с друг. Това означава около две години. Лично аз като ръководител се надявам да дочакаме поне едно класиране на голямо първенство. Другото трудно ще се повтори. Поне аз не виждам как ще видим ново американско лято.
- Не те попитах за прочутите забравени визи, как все пак стигнахте Париж с Любо Пенев?
- Според мен беше нарочно направено всичко, за да ни се попречи. Поне аз така мисля. Но в крайна сметка ни биха визи на летището в Париж и се приключи. Другото е малко поукрасено. Тази история с визите само ни амбицира с Любо, не постигна нищо друго.
- Колко често гледаш този мач?
- Доста често по телевизиите въртят избрани моменти от "Парк де Пренс", така е от години, не само тази. Така че ги гледам редовно.
- Безспорно това са най-важните ти голове, но това ли е най-силният ти мач, веднага се сещам как влизането ти обърна Германия от 0:2 до 3:2?
- Имал съм и други много силни мачове.
Кариерата ми далеч не свършва с "Парк де Пренс"
Споменахте за Германия, което е наистина нещо уникално. В рамките на броени месеци ги обърнахме два пъти. От 0:1 беше правено и преди, но от 0:2 май бяхме първите, не знаели дали има след нас. Аз ги деля мачовете - в клубен и за национален отбор. Конкретно за България винаги съм излизал със страхотно желание. Не само аз. Бяхме отбор, който искаше да покаже, че качествен футбол може да играе и една малка страна.
- Разграничаваш клубен от национален отбор, но желанието едва ли е различно?
- Честно, при мен беше различно. За националния отбор винаги съм играл с по-голямо желание.
- Яд ли те е, че не успя да изригнеш по подобен начин и на световното първенство през 1994 г.?
- Имах шансове, стараех се, но не вкарах. Това не е най-важното. Никога не съм се оправдавал, но наистина имах тежка контузия преди световното
Дълго време се лекувах и това попречи на подготовката ми. Явно не успях да вляза в най-добрата форма.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
