- То ще има смисъл само ако заедно пренесем наследството си в Париж
С три неща ще ни запомнят французите. С бомбата на Парк де Пренс, когато голът на Костадинов посече петлите. С погледа на Севт ІІІ, който изплаши 4 милиона посетители на Лувъра по време на българската изложба в сърцето на Париж, но накара целия свят да се влюби в наследството на траките. И с българското ЮНЕСКО.
Първото бе повод за гордост, второто - за национално достойнство, третото - за тежък размисъл.
Днес няма никакво значение дали сме станали
- наивна жертва на голямата конспирация
в която за да не получи друга държава домакинството на 47-ата сесия на Комитета за световно наследство, е била нужна някоя "безобидна" страна. Не е важно дали Найден Тодоров е събирал по тъмно подписите на парламентарните лидери, за да получим шанса си в културата на новия век. Изобщо не е интересно защо премиерът Главчев е бил скептичен, службите за охрана - ужасени, а Външно - откровено против. Няма никакво значение и дали Мариан Бачев, който е министър само от 4-5 седмици, е могъл или не да спаси нещо от неспасяемата липса на организация. Това са си все наши, домашни скандали, втръснали до болка на всички ни.
Важно е само, че след повече от 40 години, когато за последен път сме били домакини на сесия на световната организация за култура и образование, България не изигра по най-добрия начин картите си. И вместо да се радва на триумфа на хилядолетното си наследство пред 4000 гости от 200 страни,
- си гризе ноктите на унижението
че не е успяла да се справи с рутинни за други държави неща като логистика, визи, самолети, легла, храна... И ново осветление за НДК.
Да, председателството остава българско. Да, председателят ще е българин - именитият професор Николай Ненов, директор на Регионалния исторически музей в Русе и член на Националния съвет за нематериално културно наследство към Министерството на културата. Но заседанията на комитета ще са в Париж. Вярно, в централата на ЮНЕСКО. Но нито един от гостите няма да има шанса да види Провадия Солницата, Хераклея Синтика, Голямата базилика в Пловдив, Белоградчишките скали, Мадарския конник, Боянската черква, съкровищата в НИМ и НАИМ. Няма да чуе нито Бистришките баби и двугласното пеене от Невелино, нито чановете, нито Камбаните над София. Няма да усети духа дори на прословутия Несебър, който всяка година виси на косъм за изваждане от защитения списък на ЮНЕСКО, защото 42 години властовото безхаберие на централно, областно и местно ниво не разкара гащите от сергиите в центъра и не направи план за управление. Апропо, нито един от останалите обекти на България в ЮНЕСКО няма такъв план. Боянската черква все още не е напълно реставрирана. А за състоянието на оригиналната Казанлъшка гробница се разказват хоръри. Но само между историци и археолози. И само на ухо. Защото парите за социализация и реставрация на културното наследство са мръсна дума. И който ги поиска си пати.
Най-тъжно е, че вместо да ни накара да се замислим, българското ЮНЕСКО
- падна курбан на най-низките политически страсти
Служебният кабинет остави Найден Тодоров да се справя сам с организацията сякаш дирижира частно парти или концерт на Софийска филхармония. Междуведомствена работна група не бе създадена, бившата комисия по култура един въпрос не зададе, историците в парламента се правеха, че такава тема не съществува. Никой не се замисли какво не е наред в отношенията между България и ЮНЕСКО, че повече от 40 години нямаме нов обект в защитените списъци на световното културно наследство. За капак Людмила Петкова не заложи пари за ЮНЕСКО в бюджета. И може би е била права за себе си - пред мините в хазната от 18-милиардната дупка през пенсии, заплати и социални разходи, 20-те милиона за ЮНЕСКО сигурно са идвали вповече. Макар че още изисканият Вазов херой Рачко Пръдлето обясняваше на всички "челяк защо живей?" За една чест и за едно красно име...
Истината е, че за българското ЮНЕСКО невинни няма. То е урок до какво води разделението дори по национални каузи между власт и опозиция, между депутати и министри, между министри и министри, между управление и гилдии, между гилдии и гилдии. То е татуировката на омразата, дамгосала гордостта ни. То е белегът на противопоставянето, опорочил честта ни. То е онзи български ген, от който всеки от нас се срамува.
Българското ЮНЕСКО стана
- огледало на съвестта ни
И ако имат смелостта да погледнат в него, хората с власт трябва да си отговорят на неудобните въпроси: заделяме ли достатъчно, за да върнем като гърци и италианци блясъка на уникалното си наследство, по-старо от това на египтяните? Превръщаме ли като турците съкровищниците си в музеи на преживяванията? Правим ли като дубайците пътувания във времето? Използваме ли богатството на 7 епохи зад гърба ни като ресурс за развитие на регионите? Превръщаме ли музеите в класна стая за децата ни?
Белята, каквато и да е тя, е вече свършена и декларациите "Позор" или "Лъжа" в парламента нямат никакъв смисъл.
Българското ЮНЕСКО трябва да бъде не повод за скандали, а за решения. За промяна в мисленето ни. Майсторите на постна или блажна бюджетна пица трябва да проумеят, че археолозите не са хора, които бършат прах, а магьосници, които пренасят миналото в бъдещето, че музеите са националната ни памет, а читалищата - пазители на традициите. Българското ЮНЕСКО ще има смисъл, ако заедно пренесем България в Париж. Начини има, НО пак всичко опира до национално обединение. До държавната визия. До приоритета - културно наследство. Защото нека да бъдем честни - това е визитната ни картичка. Някой някога да ни е предлагал да сме домакини на ЕКСПО в България?
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
