Даниела Денева
Врачанският Балкан. Гранитни чукари, водопади и прекрасни гледки разтапят свитата на топка от градската гмеж душа. Пещери гъделичкат въображението, а рафтингът по Искър и изкачването на върховете отварят нови сетива. Смълчани манастири предлагат утеха и смирение по пътя.
Планината е пропита с истории за кървави битки, предателства и саможертва. И ако потънеш в тях, ще установиш, че въпросите стават повече от отговорите, които ще получиш.
Балканът е вдъхновил Иван Вазов да напише най-вълнуващите си разкази.
Някои от тях са сътворени в Черепишкия манастир, където писателят често е отсядал. Той е вземал сюжетите от историите на местните хора, някои от които са били очевидци на описаните събития.
Черепишкият манастир „Успение Богородично” се намира на 5 км от Зверино по пътя за Мездра и Враца през Искърското дефиле. Сгушен в ниското сред гората, ограден от величествения Балкан и Искър, която тук тече бавно и равно.
Дружелюбни котки са първите, които посрещат посетителите в хладния двор. А единственият монах във Врачанска епархия – благият отец Йоаникий, игумен на манастира, е готов да разговаря с всеки гост, жаден за духовното.
Хората идват тук за молитва или на разходка, но ако останат, светата обител и съзерцанието на бавно течащата река ще ги предразположат към самовлгъбение и размишление.
Сигурно това е чувствал и Вазов, който имал в манастира запазена стая с чардак на брега на реката. Сега тя е превърната в музей.
Разказът "Една българка” е писан буквално от мястото на драматичните събития, разиграли се през революционната пролет на 1876 г.
Съвсем близо до Черепишкия манастир е местността Рашов дол. Там част от Ботевите четници водят последната кървава битка на 21 май /по стар стил/ - ден след като войводата Христо Ботев е убит на връх Вола. Хората му се разпръскват – осиротели, обезверени и изтощени. Двайсетина комити се спускат през Рашов дол, за да преминат Искър. Там обаче са обсадени от турците и след неравно сражение - избити. Отсечените им глави са хвърлени в реката.
Хората са сковани от страх, крият се по домовете със сведени глави, за да не попаднат пред очите на разбеснелите се турци. Игуменът на Черепишкия манастир – йеромонах Епифаний Младенов от село Люти брод, единствен се престрашава да прибере и да погребе останките на четниците.
Сега костите им се пазят в кула, издигната в двора на Черепишкия манастир. Посетителите се качват в костницата, за да се поклонят пред героите. И да се опитат да приспят червейчето на вината, което тихичко чегърта в най-дълбокото на душата.
А долу, в манастирския двор, търсят да видят сянката на баба Илийца - здравата кокалеста балканджийка, гушнала полуживото си двегодишно внуче, увито в скъсано чердже. Жената, която всъщност се казва Пена, но е останала в българската памет с името на мъжа си, моли свещеника да почете за здраве на детето, което от две недели се топи от неясна болест. „Дано Света Богородичка помогне”, шепне си жената, когато среща ранения бунтовник. Няма кой да му превърже раните, нито да му даде парче хляб. Наоколо гъмжи от озверели турци, а българите са залостили вратите.
Не искат нито да знаят, нито да чуят за бунтовниците
Бягат от тях като от прокажени. Снишили са се, та дано си опазят чергата.
Но има и други българи – като баба Илийца, която не може да подмине голобрадото окървавено и изтощено момче в четнишка униформа. Защото вътрешният й Господ няма да й даде мира. Въпреки изтощението, на жената сякаш й поникват крила - носи пушката му, става му патерица и го прекарва през гори Тилилейски, за да го скрие в гората до дома си в Челопек.
От Черепишкия манастир до селото са около 15 км през баирите. С кола пътят, който изминават през онази нощ раненият комита и кахърната жена с умиращо дете на ръце, се взема за около 40 минути.
Сега къщата на баба Илийца е музей. Решили да го направят, защото много деца си мислят, че смелата жена е само литературен герой, а не истинска личност. В малката стая са запазени предмети, използвани в бита от онова време. А на стената е закачен портрет на мустакат българин. „Това е дядо Дано - полуживото внуче”, обяснява уредничката. Здравият левент майор П. е детето, оживяло заради добрината, която баба му не могла да направи, но искала от сърце.
Диана Цветкова, която поддържа музея, също е наследница на баба Илийца. Тя реди
родословното й дърво, което вече има над 500 разклонения
Най-младата издънка е Лейла, родена в края на 2017 г. в чужбина. И вече само наполовина българка.
От къщата на баба Илийца тръгва туристическа пътека, която през гората стига до местността Кривульо - лобното място на Перо Херцеговинеца /Петър Спасов Симеонов/. Той е един от воеводите в Ботевата чета, загинал на 21 май в престрелка с черкезите. И това е описано в разказа "Една българка": "Една дружина от... черкези се престраши и навлезе /в гората/... Тя намери убит до дънера на един дъб само един бунтовник, мъж, трийсетгодишен, с лице, обрасло с черна брада, и с единия крак ранен, превързан с дрипи".
Съдбата на Ботев и неговите четници е белязала всеки камък във Врачанския Балкан.
А местните хора с болка разказват своята версия за ненавременната смърт на поета-революционер. „Застреля го не турчин, а един от неговите. Човек от Враца, който се присъедини към четата два дни по-рано.
Гръмна го в гръб заради пустите жълтици
После се върна във Враца и след Освобождението започна да строи къщи. Всички знаят откъде взе кървавите пари. А паметникът на Войводата – не с лице, а с гръб към града трябваше да го направят, за да не гледа срама”.
Истина или градска легенда е това – историците не са на едно мнение. Но съмнението и горчивината, че българи са виновни за смъртта на най-големите ни национални герои, едва ли някога ще ни даде мира.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
