С колегите от "Под прикритие" поискахме отново да сме заедно, затова правим "Агенти", казва известният актьор
Театърът се разлива по кръвоносната система на Йосиф Шамли. Твърди, че това е животът му. Неслучайно играе в Народния. А сега той и колегите му ченгета от "Под прикритие" направиха общ спектакъл - "Агенти", чиято премиера е във вторник в Шумен. После тръгват из страната. Не само полицаите от сериала участват в представлението с режисьор Владо Пенев. Там са още Михаил Билалов, Теодора Духовникова, Снежана Макавеева, Роберт Янакиев. Автор на пиесата с оригинално заглавие "Гленгъри Глен Рос" е Дейвид Мамет, който я пише през 1983 г. и получава "Пулицър". Историята е за четирима отчаяни агенти на недвижими имоти и безмилостната им борба за оцеляване. Видяхме Шамли и в голямото кино - "Още нещо за любовта" на Магдалена Ралчева и в друг сериал - "Знакът на българина" на Димитър Недков.
- Йосиф, вярно ли е, че е ваша идеята да съберете колегите си от "Под прикритие" в "Агенти"?
- Да, подхвърлих я и другите откликнаха. Роди се спонтанно. Когато снимахме сцените на полицаите в сериала, прекарвахме доста време заедно и се сближихме, заформи се чуден колектив. Чувствахме, че имаме нужда малко по-дълго да бъдем заедно. Хубавото е, че всички бързо се навиха. Малко по-трудно избрахме пиеса. Душата на компанията е Владо Пенев, който е известен със своята сърдечност. Пламен Манасиев се откроява с много добро чувство за хумор. Аз не блестя в това отношение, но се забавлявам с другите. Покрай това радостно настроение се получиха нещата.
- Кой избра пиесата?
- Така се случи, че пак аз, въпреки че всички търсеха заглавия. Имаше предложение за Дарио Фо, но не беше подходящо. Идеята беше да се намерят роли, които да са значими, равностойни, предизвикателство за всички. Тази пиеса предлага тъкмо това. Рядко се срещат подобни текстове, в които всеки образ има своята тежест. В повечето са няколко основни персонажа, а останалите подпомагат действието.
- Алек Болдуин е в ролята на вашия герой във филмовата версия, оставихте ли се неговата игра да ви повлияе?
- Гледал съм няколко пъти филма и преди, и по време на репетициите, но се
оставих да ми повлияе Владо Пенев
При нас има други обстоятелства, които ние считаме за важни. Най-малкото, защото живеем в различен контекст. Ние, българите, приемаме всекидневието по нашему. Това е интересното на театъра - да пресъздадеш всеки текст от своя гледна точка. Разбира се, остава вярно с оригинала - но ползваме света пълнокръвно.
- Каква е връзката между сюжета и българската реалност?
- Много сериозна. Нашето общество е на ръба на оцеляването - това съществува и в пиесата. Хората са принудени да работят не с вдъхновението, което ги е озарило, а за парче хляб. Заради всичко това се случват и фатални неща. У нас това е болезнена тема. Парите определят всекидневието - и то толкова фрапиращо! Наистина е важно да се говори, че има духовни стойности и ценности, които не бива да забравяме. Че има един друг свят, който не се измерва в това кой колко печели. Пиесата е писана в края на ХХ век, а когато гледах филма, ми стоеше някак странно - въпреки болните теми в него. Просто ние едва сега започваме да страдаме от това, което винаги е вълнувало американците - мечтата, която съсипва. Не вървим по прогресивен път, а деградираме.
- Защо приобщихте Михаил Билалов - той все пак беше бивше ченге в сериала?
- Когато бях студент, Мишо беше изгряваща звезда. Сега играем заедно в "Нощна пеперуда". С Владо Пенев сме обиколили света с "Черното руно" на "Сфумато". Това са хора, с които се знаем отдавна и не покрай сериала. А когато мислехме за "Агенти", ни трябваше още един човек - Мишо просто беше без конкуренция.
- Как разпределихте ролите?
- Всеки сам избра своята.
- Младият Любен Кънев ще видим в образа на доста възрастния Джак Лемън от филмовата версия...
- В случая обстоятелствата позволяват замяната.
- Владо Пенев е режисьор, ще го видим ли и на сцената?
- Присъствието му в пиесата е непрекъснато. Под зоркия му поглед се случва всичко.
- Да не би като портрет от стената?
- Не казвам.
- Забавно ли беше на репетициите?
- Надявам са да попътуваме с това представление. Така че веселите истории предстоят. За репетициите трудно се събирахме, защото всички сме много ангажирани. И когато успявахме, предимно работехме, нямахме време за шеги.
- Кой момент от "Под прикритие" си спомняте най-ярко?
- Снимките бяха на различни локации, в студ, жега. В киното се налага и много да се чака. В такива моменти се забавлявахме. Владо Пенев обича да предразполага хората, винаги носи нещо сладичко. Аз също. Помня края на трети сезон - бяхме на Витоша, в едни снегове, а Джаро бягаше с моторната шейна. Слънцето залязваше, всичко трябваше да се заснеме за секунди. Светилната се губеше, режисьорът трябваше да замине на другия ден в Москва и беше истински екшън.
- Казано на езика на вашите агенти добра оферта ли е да си актьор? Наскоро Ивайло Христов каза, че от един негов клас само няколко успяват да се реализират и че културата е в задния двор.
- Ще използвам клише, но да си актьор е донякъде и съдба. Много уважавам това, което направи Ивайло - да върне "Аскеер". Първо, защото той го направи. Той е доказал себе си - и като преподавател, и като актьор, и като режисьор. Наистина е изстрадал много това, което е постигнал. Този жест трябва да говори на тези, от които зависи културата в България. Не само като финанси, а и като отношение. По един или друг начин в "Агенти" тази тема също се засяга - как хората са принудени да говорят само за пари.
Къде е човещината?
Невинаги за културата са необходими само пари. Тя изгражда морала. Театърът, литературата, киното откъсват човека от необходимостта да влиза в крайната обстоятелственост на материалния свят. Постъпката на Ивайло Христов трябва да е ясен сигнал за властниците. Културата е свързана с образованието. Когато му е ниско нивото - и тя се проваля. Тогава в театъра се залага на достъпни представления. А нашето изкуство живее в момента, после го няма. Ако пиесата е безсмислена, значи всичко е отишло във въздуха. Съвсем не искам да кажа, че публиката ни е от ниско интелигентни хора, но образованието и културата наистина са в задния двор, както каза Ивайло.
- Защо станахте актьор?
- Попаднах в детска школа в Двореца на пионерите. Бяхме с Мариан Бачев, Явор Гърдев, Стефан Щерев, Георги Тошев. Преподавател ни беше Николай Априлов. Бях на 16, когато майка ми ме записа. Тя настояваше, за да ме откъсне от уличната среда.
- Хулиган ли бяхте?
- Не съм имал самочувствието на хулиган, ходил съм по купони, но съм благодарен, че така се стекоха нещата. Това определи съдбата ми в хубава посока. После за щастие влязох във ВИТИЗ от първия път.
- Какво помните от онези години?
- По-късно осъзнах каква територия е академията. Като студент съм живял ден за ден в тази атмосфера. След това си дадох сметка, че тези 4 години са времето за творческа свобода, когато човек трябва да опитва всичко и да предизвиква себе си.
- От кого получихте ценни съвети?
- Определяща фигура в началото на кариерата ми беше Вальо Ганев, асистент в нашия клас. Дойде, когато бяхме във втори курс. Той тъкмо се беше върнал от гастрол с театър "Зад канала" в Париж. Питър Брук беше гледал и аплодирал представленията им, ние всички знаехме кой е Вальо. Нашият професор Здравко Митков го представи и каза: "Сега Вальо ще ви разкаже за Париж". А Вальо беше с една плитка тогава, имаше дълга руса коса. Седна, качи си краката на бюрото и точно когато казваше "Ами ние, когато бяхме в Париж...", падна от стола. Още на първите думи. Превивахме се от смях. Тогава всички, по много хубав начин харесахме Вальо. Той е изключително сърцат човек и може да научи всеки на истинските неща. Защото Вальо е от мислещите актьори, които са отдадени изцяло на театъра. Работи в дълбок анализ. И на всичкото отгоре ме научи да се забавлявам, докато работя. Дотогава смятах, че театърът е нещо много сериозно. Вальо е такъв - гледа свежо на нещата.
- Кой сте вие отвъд театъра и екрана, карате ли мотор, луда глава ли сте, ловите ли риба?
- Не карам мотор, целия ми живот минава през сцената. Няма да забравя как веднъж ми се наложи да отида на психоаналитик. И след първите три срещи спрях. Там споделяш за себе си, случки, които ти тежат, дори сънища. В един момент казах на човека: "Аз тези истории ги разказвам, за да се освободя от тях, нали?", а той потвърди. Тогава му обясних: "Но аз не искам да се освободя от проблемите си, защото с тях работя". Театърът се занимава с живота, всеки от нас го анализира.
- Каква музика харесвате?
- Електронна. Не ходя на концерти, нямам време.
- Преподавате на деца...
- Преподавам в две школи, театрални кръжоци - в Еврейския дом, на дечица от първи и втори клас. Другите са гимназисти. Те идват, за да усетят атмосферата на театъра, не са подбирани с конкурс. Записват се всички, които искат. За тийнейджърите от Френската избрах Стивън Кинг като материал, а за 51-во училище Том Стопърд и неговия "15 минутният Хамлет". Интересно ми беше как ще реагират. Идеята е да се забавляват.
- Вероятно сте кръстен на библейския Йосиф, който е бил заточен за дълго, но в крайна сметка триумфира - кога сте усетили намесата Божия в съдбата си?
- Една вечер бях много разстроен. Бях сам, съвсем сам.
Плачех с глас вкъщи
Стана три часа посред нощ. Чувствах се в пълна безизходица. Вероятно и на други хора им се е случвало, надявам се не на много. И телефонът ми звънна. Беше позната, с която не се бяхме чували от година. И тя попита: "Йоско, какво правиш?". Отвърнах й: "Ти защо точно в този момент се обаждаш?". Тя беше в Смолян и ми разказа, че се събудила, посегнала към телефона и си казала: "Трябва да звънна на Йоско". Това успя да ме изкара от депресията. Има такива свръхестествени моменти. Една сетивност, която е извън нас и невинаги я забелязваме.
- Разкажете за семейството си?
- Първият ми опит да създам семейство не беше особено успешен. Вторият ми е съвсем отскоро.
- Значи любовта дава втори шанс.
- Да. Любовта предполага и борбата за нея да бъде запазена. Защото животът е много труден. С възрастта си дадох сметка, че човек не бива да си прави празни илюзии. Години наред съм бил идеалист в много отношения, дори и за театъра, не само в любовта. Но сега смятам, че трябва да бъда по-практичен. Имам две дъщери. Голямата е на ХI и се казва Самуела, малката е Хана, на пет месеца. Жена ми Поли се занимава с драматургия, това е голямата й мечта - киното. Старая се да й помагам с всичко, с което мога.
- Кои са най-трудните въпроси, които голямата ви дъщеря ви задава?
- Винаги целят в десятката - "Защо не успя да останеш с майка ми?" и други подобни. Опитвам се да бъда стопроцентово откровен и никога не съм си помислял да крия или да лъжа. Моите родители са разведени и знам какво е всекидневието на дете, което не живее и с двамата.
- На Световното по футбол за кой отбор ще стискате палци?
- За Бразилия.
- Залагате ли с "агентите" кой ще грабне купата?
- Не, но ще им го предложа.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
