Имам много тъмно в себе си и "Последна стъпка" бе начинът то да изсветлее
Йордан Славейков е роден през 1976 г. и е завършил театрална режисура в НАТФИЗ през 2006 г. в последния клас на професор Крикор Азарян. За дипломния си спектакъл "Оскар и розовата дама" получава номинация за "Икар" в категория "Дебют" през 2007 година. Спектакълът "Паякът", написан и режисиран в тандем с Димитър Касабов, е игран на световни театрални сцени в Москва и Санкт Петербург, откъдето се връща с няколко награди. Игран е и в Ню Йорк и получил ласкави рецензии в издания като New York Times и Vilage Voice.
В петък вечерта бе премиерата на първия му роман "Последна стъпка" - добре разпределена между гласовете на цяло семейство тъмна и напрегната история.
- Йордане, как премина от сцената към писане на роман?
- Когато хора, смятащи себе си за писатели, кажат, че пишат заради "вътрешна необходимост" или "призвание", не им вярвам. Публиката иска да чува подобни неща, но те са неверни. При мен подтикът дойде от това, че просто изпаднах в отчаяние. Аз съм човек, създаден да работи, твори, произвежда нещо, свързано с изкуство. А се бях уморил от нищоправене. Тук в България рядко работя това, което обичам. След "Паякът", който направихме през 2011-а, настъпи прекалено дългa пауза. И в мен се натрупа нещо неизказано. И започна да гние. Не мога да рисувам, композирам и свиря - макар да се опитвам отскоро, записах се на пиано, това ми е детска мечта. Затова останаха думите: допуснах, че съм човек на словото. И опитах, надявам се, с успех.
- Не че книгите се правят, за да създават настроение, но твоята е особено мрачна. Предполагам, че си я писал с голямо удоволствие.
- Беше малко терапевтичен и много удоволствен процес. Имам много тъмно в себе си и то има нужда да изсветлява. Бях много дисциплиниран, пишех всеки ден, по 2 часа. Чувал съм, че така правят писателите. Дори се присмивах над себе си, че спазвам това правило.
Историята дойде от нищото. Само от мои субективни преживявания, фантазия, фантазми и невидим свят, с който се опитах да изградя връзка. Имам в себе си възпитан усет за това кое е фалшиво - и което е, просто не остава в текста. Това бе методът ми.
- Един обременен от миналото прочит би видял в романа разказ за прехода и съпровождащите го травми. Според мен обаче си търсил друго - ефекта на атмосфера, създадена само от напрегнати, кратки изречения и удоволствието от потапянето в нея.
- Никакъв социален прочит - мразя това, банално е. Не ме занимават преход, възход, падение и прочие. За мен "Последна стъпка" беше основно упражнение по стил. Неслучайно героите дори нямат имена - те са Майката, Братчето, Сестрата, Братът... Един от любимите ми писатели - тук обикновено се шокират интелектуалците - е Стивън Кинг; и той твърди: "Важна е историята, а не кой я разказва". Съгласен съм с това. Исках да напиша оголена история, с кратки, ударни фрази. Емил Мишел Чоран, в "Тетрадки"-те, едно изумително съчинение, пък казва, че само тази книга, която ти оставя забит нож в сърцето, има значение. Такива книги обичам да чета и такава се опитах да напиша.
- Какво каза Димитър Касабов за романа? Все пак сте свикнали да пишете заедно, а сега си действал сам.
- Че никога не е чел нещо подобно.
- Как изобщо пишете пиеси едновременно?
- В моя дом или у тях. Отваряме лаптопите, всеки си избира кой герой и кои фрази поема. Единият казва фразата на глас. Аз я чувам, обмислям я и ако нямам възражения, я записваме. И обратното, ако аз произнасям отговор, пак го мислим и записваме. Не е лесно. Имахме половин час спор за това дали една дума да бъде "легълце" или "креватче", ставаше дума за легло на малко бебе, щяхме да се избием... Понякога сме писали и през скайп, когато той беше в Китай. Става и така, но не е същото.
- Не е изключено "Паякът" да е една от най-играните нови български пиеси по света. Как бе приета в Русия и Щатите?
- Приема се шокиращо радушно. Навсякъде реакцията е емпатична, което ме кара да мисля, че не сме написали локална пиеса. Най-интересно бе в Петербург, когато при нас дойде един човек. Каза, че постановката е разрушила и съградила живота му наново. Прибрал се вкъщи и след 7-8 часов нощен разговор с жена си решил да не се развежда. Ще продължим да пътуваме с нея - преведена е вече и на френски, изпратена е на няколко големи фестивала.
- Всеки ученик на проф. Крикор Азарян е питан за най-важния урок, получен от него. Кой беше твоят?
- Да не се вземам на сериозно. Беше много остър с мен, когато се вземах на сериозно. Сега разбирам, че е имал право. Също така неколкократно ми е повтарял, че съм в класа му заради зверската си интуиция. Научи ме да имам сделка с нея. Да й се осланям, да се вкопчвам в нея и да я оставям да ме води. Осмелих се на 25 да дойда в НАТФИЗ и провидението ме сблъска челно с Азарян. На изпита не знаех кой е. На първи кръг, писмения, имах най-ниската оценка. Почти бях отпаднал. На третия мисля, че и двамата бяхме шокирани един от друг. Скарахме се, удрях с някакви пръчки по сцената, той ме наричаше глупак, после обаче ми каза да се върна. Страхотен педагог, можеше спокойно да ме изгони. Но не го направи - приеха ме, и ме търпя и обучава пет години.
Интересното е, че другият ми голям учител - Явор Гърдев, ме научи на противоположното: че към театъра можеш да се отнасяш и не толкова емоционално, а е възможна и гледна точка през ума вместо в чувстването.
- Преподаваш в МОНФИЗ - на какво ти учиш актьорите там?
- Колкото и тъпо да звучи, ще го кажа, понеже това е истината: уча ги да са човеци. Да са човеколюбиви. И разбира се, да стават добри актьори. Трима от нашите курсисти - на мен и на Димитър Касабов, сега кандидатстваха актьорство в Лондон. Бяха приети и тримата, в неслучайни училища. Уча ги да имат вкус. И те развиват вкус. Вече сериалите ги дразнят, което е добре. Споделят, че биха изиграли сцените по много по-различен начин. Уча ги, че театърът е като отрова, като магия, като мощна дрога - като ти влезе във вените, и няма излизане. Писането е същото.
- Какво ще правиш, след като "Последна стъпка" видя премиерата си?
- С Дими в момента работим върху "Стъклената менажерия" на Тенеси Уилямс. Отдавна искахме - още в Ню Йорк ни бяха поканили да правим майсторски класове и ни се падна тази пиеса. Предлагахме я тук-там в България. Казваха ни обаче, че е остаряла, че не е комедия и че не е комерс. Е, добре, че го има "Сфумато", където критерият винаги е бил друг - за спектакли, които са вън от конвенцията. В "Сфумато" винаги се чувствам като в дом. Заложихме на съвсем млади хора - всички освен Аманда, майката, която ще играе Албена Георгиева, са току-що завършили студенти. Това ми е останало от Явор Гърдев - винаги когато имам възможност, да давам шанс на начинаещи. Премиерата ще е вероятно в края на октомври.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
