Йълдъз Ибрахимова е световна звезда в джаза. Зодия Овен. Родена в Силистра, но прекарва детството си и се развива като певица в София. Завършила е музикалното училище в столицата и Консерваторията с оперно пеене. Дебютира на джаз сцената през 1975 г. През 1993 г. се омъжва за турския политик от български произход Али Динчер, бивш кмет на Анкара, депутат, вече покойник. Имат дъщеря Суна, която също е тръгнала по пътя на музиката, учейки контрабас и пиано.
- Йълдъз, къде и кога се чувствате най-истинска и освободена?
- Винаги на сцената! Не че в реалния ми живот има нещо потискащо. Но на сцената съм в свои води, в свободната безкрайност, като че ли съм в Космоса.
- Дали фактът, че оставихте операта и се насочихте към джаза може да се нарече някакъв ваш личен бунт? Знаем, че джазът няма рамки.
- Не е бунт, а просто избор. Обучението ми в оперното изкуство беше важна основа за усвояване на навици и познания в самата техника на пеене. Насочих се обаче към джаза заради свободата на интерпретиране, импровизацията и възможността да използвам целия диапазон на гласа си, а не както в оперното пеене да бъда ограничена само в сопранови партии.
- Каква душевност и какво развитие трябва да има един днешен млад човек, за да осъзнае какво е например джаз, при положение че повечето сега слушат предимно рап, поп, рок, чалга?
- Днес голяма част от младите се вълнуват от модерните за деня песни, които непрекъснато се въртят по медиите, но и угасват в кратък срок, без да оставят следи. Много от днешните младежи никога на са ходили на джаз спектакли, на опера или на симфоничен концерт. Те просто не познават тези видове музика, но и значителна част от тях не са виновни за това. Възпитанието в културните традииции и посоки в изкуството започва първо в семейството, а след това трябва да продължи и в клас. Нямам информация какво е музикалното обучение в училище сега. Преди години обаче имаше доста добра музикална програма, съдържаща и джаз, и класика, която включваше участието на много известни български музиканти в т.нар. образователни концерти. Те се правеха директно в урока по музика. Имам много такива участия в различни градове на България, канейки известни имена в джаза като Антони Дончев, Любомир Денев, Огнян Видев. След време събирахме плодовете. Когато отминаваха тези концерти, при мен идваха много млади хора, които казваха: "Може би не помните, но идвахте в нашия град и в нашето училище и ме запалихте по тази музика". Мисля, че и сега може да се използва подобна форма на обучение, която доказа успеха си във времето.
- Как стоят тези неща в Турция?
- В Турция също поп музиката е най-разпространена, както и в целия свят. Просто това е индустрия. Но има и много сериозен интерес и към класиката и джаза. В това отношение сериозно влияние имат и джаз фестивалите в много градове на страната. Поощряват се най-добрите млади изпълнители, като се канят за участие именно на такива форуми.
- Как според вас човек може да се научи да възприема джаза? Например при рока посланията са често брутално директни, докато за вашата музика се иска много повече. Какво е то? Питам ви и като преподавател.
- Ако въобще има някаква формула, тя се крие отново в образованието. Аз, например, започнах с уроци по пиано, когато бях на 10 г. Но у нас доста преди това майка ми пееше и аз се опитвах да пригласям. По нейни думи съм пропяла още на годинка и половина, и то това, което чувах от нея, както и мелодиите от радиото и грамофонните плочи. После бях в софийското музикално училище, а след това и в Консерваторията. Колкото до джаза, там е изключително трудно да се даде определение. В зараждането си това е музика, която събира и смесва в себе си културата на много различни народи от Африка и Европа. И тази уникална и пъстроцветна смесица с течение на времето прераства в най-освободения и най-оригинален музикален вид. Както казва и Жан Кокто - откритието на 20 век по отношение на музиката е именно джазът.
- Какво за вас е истинско изкуство - това, което не лъже, или пък онова, което лъже убедително?
- Истинското изкуство няма нужда от маска и грим. Спонтанно, то кара душата ти да трепти, да се вълнува и понякога, след като си гледал изключителен концерт или спектакъл, да живееш още дълго време с този трепет. А не както в някои филми зад кадър да има записан смях, който да те подсеща къде би трябвало да се усмихнеш. Има и много случаи с масирани рекламни вихрушки за концерти на поп изпълнители. При много от тях обаче гласът /без някакви блестящи особености/, се губи между хиляди танцьори, акробати и милиони светлини, което кара хората да "слушат" с очите си, а не със сърцето си.
- Що за инструмент е човешкият глас? И не ви ли става малко тъжно, когато виждате как наоколо всички пият, пушат, ядат сладолед, а вие в това отношение трябва да живеете като спартанка?
- Човешкият глас е дар Божи. Колкото до мен, свикнала съм от малка и спазвам режим и до днес. Още от 14-годишна възраст, когато започнах обучението си по класическо пеене, моята учителка Мара Славова ме научи да спазвам т.нар. хигиена на гласа. Това правя и до днес. Така че тук не става дума за никакви лишения, защото за мен това е начин на живот.
- Вие сте имала концерти, доколкото знам в над 40 страни. Как ви прие публиката там и къде ви беше най-интересно и забавно?
- Да, вече страните по света, в които съм пътувала, са близо петдесет. Навсякъде срещаш хора с различни темпераменти. Например - турнето ми в Япония. Там хората слушат много внимателно и тихо, но накрая ръкопляскат много продължително. Малко след тези концерти бях в Мексико, където атмосферата е коренно различна. Там пък публиката реагираше непрекъснато бурно и спонтанно, като на футболен мач.
- Как се чувствате в България? Йълдъз значи звезда и в Турция много отдавна сте приета като такава. Какви са новите ви проекти, с кого и кога ще ви видим пак у нас?
- В България съм родена и тук се чувствам великолепно. Хората ме уважават и това ме радва изключително много. Излезе моят последен албум - продукция на БНР, по случай 100 г. от рождението на известния американски композитор на модерна музика Джон Кейдж. Интересното е, че там импровизирам не по ноти, а по цветна графика - 10 цвята, и на пет езика.
- Не мога да не ви попитам и за протестите и тук, и в Турция. Какви са приликите и разликите между тях?
- Разликата е, че започнаха по различни поводи. А приликата е, че социалните медии дадоха възможност на хората свободно да изразяват своите виждания, да се събират и организират. Всеки човек иска да живее добре и да е свободен в реализирането на желанията си. Хората искат и управляващите, и опозицията, т.е. тези за които са гласували, да работят максимално прозрачно.
- Видях ви в градинката срещу "Св. Седмочисленици", много близо до вашия дом. Как я намирате днес? И особено хората - не само там, но и всички, които срещнахте из България тези дни.
- Тази година нашата градинка я виждам доста изоставена, не е поддържана добре. Освен това вече да се минава оттам не е безопасно. По-рано имаше охрана, сега няма. Има и доста бездомни...Но аз съм реалист и мисля, че когато се създадат нормални условия, особено за младите, да се реализират в собствената си страна, те ще останат и ще работят и творят тук. Сигурна съм и че ще се върнат много от тези, които не от добро днес живеят в чужбина.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
