Интелектуалният елит е имунната система, която блокира културистите в културата
Теодора Димова е автор на пиесите "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и други. През последните години излязоха романите й "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература във Виена. Има единайсет издания у нас и е публикувана на десет езика. "Адриана" е преведена във Франция, а миналата година излезе и на чешки език. Предстои преводът на чешки и на "Майките". През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели националната награда за литература "Хр. Г. Данов". В края на 2013 г. излезе и последният й роман "Влакът за Емаус".
- Г-жо Димова, току-що отмина Рождество Христово. Има ли у нас като народ разбиране за същността на този празник, или го изчерпваме с "нечетен брой постни ястия"?
- Мисля, че вярата на българския народ е дълбоко закодирана в душата му, но понякога толкова дълбоко, че тя не се осъзнава. Вярата изисква усилие, напрежение, изучаване, близост и живот в църквата, споделяне, изживяване. Тя не е нещо, което изведнъж се приема и ти вече веднъж завинаги си християнин. Точно обратното. Много харесвам тази мисъл на сръбския богослов и психиатър Владета Йеротич - че
в човешката душа се борят трима души
- езичникът, старозаветният човек и новозаветният човек. Понякога един от тях взима преднина, понякога друг, динамиката между тримата е непрестанна. В това се състои и нашето огромно усилие - да слагаме юзди на езичника и старозаветника в нас, да се стремим да живеем според евангелските повели, да се борим непрестанно с ветхия човек в нас, който обаче дебне отвсякъде, проявява се в най-непредвидими ситуации, изненадва ни с нападенията си като "рикащ лъв" в пустинята. Животът на един човек, който живее в църквата, е непрекъсната борба с него самия. (Нота Бене - библейският правопис е точно този - ветх).
А можем да се плъзнем и по повърхността на вярата, да влизаме в църква и да запалваме свещ, да готвим нечетен брой ястия на Бъдни вечер, по Великден да боядисваме яйца - без да ни е ясно защо точно вършим тези неща. Защото ги вършат и другите? Защото така е редно? Защото това е традиция?
- Притеснява ли ви "кампанийността", с която празнуваме и пазаруваме?
- Няма нищо лошо да се готвим за празника, но лошото е, че нашето приготовление е преди всичко външно - подаръците, екскурзиите, прекарването, приятелите, наслаждението, ваканциите. И празникът остава външен, а не вътре в нас. А всъщност толкова малко външни неща са необходими, за да се получи празник, човек
не може нито да изяде, нито да изпие всичко
с което е отрупана всяка празнична трапеза, в това изобилие и преизобилие също има нещо отблъскващо.
- В последния месец в опитите за управление на културата ни се случиха, меко казано, странни неща. Защо според вас управляващите направиха подобни упражнения? Вие ги нарекохте "културизъм в културата". Можем ли да я опазим от културисти?
- Явно не можем. Мястото на Слави Бинев беше заето от една жена, която очевидно няма нищо общо с културата, за която никога нищо не сме чували. Утвърдените хора на изкуството не искат да се занимават с администрация и това е абсолютно разбираемо. Те също не искат да се занимават и с политика - и това е разбираемо. Но точно по този начин като че ли се дава път на културистите - доказано, безспорно бездарните и напористите, които използват политическите си връзки за получаване на същите онези постове, отказани от талантливите и стойностните творци и хора на изкуството. Този филм тече от доста дълго време, понякога взима брутални измерения.
- Доколко според вас има място намесата на държавата в областта на културата?
- Аз мисля, че държавата трябва да се грижи за културата така, както във всяка една европейска страна. Например в Германия или Франция, или в скандинавските страни съществуват най-различни видове стипендии за писатели - едногодишни, двугодишни, тригодишни. Да, стипендията не е висока, но ти позволява през това време да се отдадеш на писателския си труд изцяло и да не ти се налага да работиш на още едно или две места, да речем. Или кандидатстваш с пиеса, която е още в най-първоначален вариант и комисия оценява този проект и отпуска или не финансови средства за осъществяването й. Или грижата на унгарската държава, примерно, за разпространението на съвременна унгарска литература в Европа - грижа за преводачите от унгарски, ежегодни семинари, ежегодни резиденции, за да могат преводачите да работят с писателите върху превода. И примерите са безкрайни. Примери, в които
държавата настоява, грижи се, пропагандира своята култура
- Според вас разединен ли е интелектуалният ни елит? Може ли той да се превърне в носител на някаква промяна? И имаме ли такъв елит всъщност?
- В България има хора, които са едновременно утвърдени в своята област и почтени. Честни в онова, което правят, и в начина, по който го правят. Честни и неподкупни в позицията си като граждани. Да, със сигурност има много такива хора. Но въпреки това според мен интелектуален елит няма. Защото елитът предполага общност от тези хора, общуване между тях, единна позиция, единна посока, цел, любопитство помежду им, познаване един друг. Съществуват отделни малки общности, които са по-скоро приятелски кръгове, някои от тях се занимават единствено с отношенията помежду си и не представляват никакъв интерес за обществото. А интелектуалният елит би действал като имунна система, която блокира културистите или хората, които непрестанно говорят, а нямат нищо зад гърба си. Такъв елит би блокирал безобразията в политиката, защото дори политиците биха се съобразявали с него.
- Зачестиха случаите на насилие, включително и от деца над деца. Каква според вас е причината това да се случва, вървим ли към дъното като общество и кой е начинът да се измъкнем?
- Темата за детската престъпност и детската агресия е безкрайна. И тя не е само българска. Проблемът съществува навсякъде по света. В моя роман "Майките" аз се опитах доста ясно да формулирам причините за тази агресия. Едно дете се появява в този свят, то е предопределено да живее в пашкул от любов, в радост, грижи, топлота, приятелство, общуване, споделяне. Когато родителите не му обръщат достатъчно внимание, когато детето разбира, че за тях има много, много по-важни неща, детето започва да се чувства изоставено, самотно, пренебрегнато. И детската самота е по-страшна от самотата на възрастния човек. Защото ние все пак имаме някакви механизми да се справяме с нея.
А детето остава оголено като нерв
Тази оголеност се превръща в стигма, тя през целия живот ще кърви. През тази оголеност детето започва да приема отрицателните енергии, които идват отвън, приема агресията и я предава по-нататък като агресия или като автоагресия. Тоест не децата са виновни, а техните родители.
- Виждате ли надежда и в какво се крие тя?
- Аз съм умерен оптимист за бъдещето ни в тази страна. Не само защото очаквахме Рождество, не само защото сме още в дивната радост на този празник, в неговата топлота и сияние, а защото все пак виждам много положителни, интелигентни неща около нас - книжарниците, театрите, концертните зали са пълни, откриват се много качествени изложби, интересът към културния живот се възроди, оттласкването от пошлостта и примитивността е налице въпреки безобразните облъчвания на някои телевизионни предавания. Имам предвид, разбира се, "ВИП брадър". И тук недоумявам за ролята на СЕМ. Ако той не може да регулира едно безобразие, тогава за какво точно съществува?
- Последният ми въпрос е стандартен, но неизбежен - върху какво работите в момента?
- Аз започвам да работя над един текст само ако идеята или героят, или случката, или кадърът, или картината, които съм видяла или усетила, или чула, са ме поразили до крайна степен.
Без тази поразеност не мога да пиша
Именно тя предизвиква онова друго състояние, в което съм, докато работя над своя текст. Впускам се в работата си като в процес, от който не се знае как ще изляза. Писането не е безобидно занимание, напротив. Може да се случи всичко по време на този процес - и добро, и лошо.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
