Мъжете от 18 до 25 и между 55 и 65 години най-често си посягат на живота, казва д-р Цветеслава Гълъбова, директор на Специализираната болница по психиатрия "Св. Иван Рилски" в Курило
- Д-р Гълъбова, три самоубийства станаха в рамките на 12 часа в столицата. Това говори ли за сезонност или за болестно състояние?
- Сезонност наистина има. Другата страна на въпроса е, че по-големият процент от самоубийствата и у нас, и по света не са активирани от психична болест. Тези самоубийства може да имат някакъв друг психологически механизъм, който може и да не е болестен в тесния смисъл на думата, но категорично не е израз на психично здраве.
- Има ли разлика в начина, по който го правят мъжете и жените?
- Мъжете го правят по драстичен начин, който изключва възможността да бъдат спасени. Скок от високо, самообесване, прострелване. Жените правят това, което понякога наричаме "бутафорни опити" за самоубийство - с лекарства, викат "Бърза помощ" или демонстративно режат вените си. Оставят някакъв шанс да бъдат спасени.
- Какво показва статистиката - повече възрастни или млади хора посягат на живота си?
- Има статистика и на базата на нея е изготвена една скала на рисковите фактори. На първите две места в тази скала са мъжки пол и възраст между 18 и 25 години и между 55 и 65 години. Рискови фактори са и употребата на алкохол, зависимост, тежка телесна болест, загуба на близък. Отсъствието на рисковите фактори при човек, посегнал на живота си, не означава, че той е бил добре и не е имало риск, а по-скоро, че околните не са преценили, че такъв риск съществува. Специално за България мога да кажа, че според мен много от тези самоубийства биха могли да бъдат предотвратени, но ние като хора сме загубили чувствителност към проблематиката. Има едно всеобщо отчуждаване, което ни кара да бъдем безразлични към болките на хората.
- Да разбирам ли, че първите симптоми на бъдещия самоубиец могат да бъдат усетени от околните?
- Да, в много от случаите може това да се установи, да се реагира, но затова се иска да имаме очи, за да го видим. Ние за съжаление станахме много бездуховни. Станахме нечувствителни към това, което се случва около нас. Много често не можем да допуснем, че човекът около нас, който ни е близък, когото познаваме така добре, може да направи нещо подобно.
- Вярно ли е, че хората, които говорят и заплашват, че ще се самоубият, обикновено не го правят?
- Не е вярно. Разбира се, има хора, които плашат по този начин, които понякога правят някакви "бутафорни" опити за самоубийства с по-демонстративен характер, но понякога даже и те успяват. Не е вярно това, но е факт, че по-често хората, които не говорят, го правят. Има достатъчно поведенчески прояви, които могат да събудят у близките съмнение, че този човек не е добре. Затова трябва да сме много по-активни в общуването си, да питаме, да настояваме, да искаме човекът до нас да споделя.
- Как стоят нещата в средното българско семейство в това отношение?
- В българското семейство е голяма трагедия - или се мълчи, или стават скандали. Трябва да си говорим един с друг, а какво правим? Не знаем дали има проблем. Най-важно е нашето задължение като родители да познаваме децата си. Купуваме марковия парцал, таблета и казваме - ами ние сме адски ангажирани, да не ни иска пари. Не да ни иска пари, а да му отделим половин час. В никакъв случай не трябва да казвате: "Не ме занимавай, махни ми се от главата". Споделянето се учи. Като тийнейджър детето има потребност да споделя и в своята общност не само с майка си и баща си. А когато се създаде тази доверителна връзка с детето, нещата се получават.
- Вероятно същото е и с възрастните хора.
- Да. На някого сме осигурили гледане и храна. И се питаме:"Ами какво повече иска?!". Ами иска да общува. "Ами аз съм много ангажиран", е обичайният отговор.
- Може би все пак трябва да се направи анализ и на общуването в социалните мрежи. Вероятно и там могат да се открият податки за това, че един човек не се чувства добре и смята да посегне на живота си?
- Разбира се, че има. Ние все още нямаме изградена култура на общуване в социалните мрежи. Това е един нов социален феномен, който има влияние и върху млади, и върху възрастни хора. Изобщо има какво да се случи в областта на човешките взаимоотношения и на междуличностно ниво, и като общество. И да се направят едни много сериозни анализи защо се засилва агресията, какво се случва в България. Самоубийствата са личен акт, но върху него обществените отношения оказват влияние. Защото те са довели и до разпада на българското семейство, и на взаимоотношенията в това семейство, които пък стават понякога пряка причина за вземане на решение за самоубийство. Ние като общество трябва да си дадем ясна сметка, че сме се целеустремили с втора космическа скорост надолу, към дъното и това трябва да се спре. Профилактиката трябва да се приеме като приоритет на национално ниво.
- В практиката си имали ли сте случай, в който да сте предотвратили самоубийство?
- В моята лична практика за съжаление само веднъж бях предотвратила самоубийство. За професионална радост или чисто човешко съжаление никога не съм бъркала в предположенията си, че това може да се случи. При нашите болни, с тежки психични заболявания, много често самоубийствата са с балансов характер - правят го тогава, когато са в относително добро състояние и могат да си дадат сметка колко ги е опустошила болестта и как е обърнала живота им с хастара нагоре.
Но винаги съм изпитвала много сериозно човешко притеснение и съм имала спирачки и не съм го правила, когато усещам, че става дума за хора с тежки психични заболявания. Когато съм усещала, че това може да се случи, не съм си позволявала да казвам на близките - имам такова и такова усещане, защото смятам, че нямам човешко право. Защото може да бъркам.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
