София. Модерният външен асансьор, който отвежда до ателието на Георги Чапкънов, е единствената новост в сградата на "11 август". "Много ни завиждат съседите от околните кооперации", шегува се скулпторът в мансардата под звездите - първата му лична собственост, след като дошъл в София. Освен бронзови пластики, рисунки и всякакви железа за майсторене домакинът има цяла колекция от стари соцтабели от рода на "Разобличавайте нарушителите на чистотата". Всичко вече е готово за юбилейната му изложба "Нещата от живота", която се открива днес от 17 ч в галерия "Академия" и ще може да се види до 10 януари. Аранжирал я е академик Светлин Русев, той ще пререже и лентата. Приятели непрекъснато звънят да питат с какво да помогнат. "Донесете вино, но не много. Няма да се напиваме, я", отговаря на поредния въпрос по телефона Чапа. "Ако не дойда в ателието, се разболявам. Музата винаги си работи. Завися обаче от технологичните процеси на моя труд, които няма как да се съкратят", разказва откровено маестрото - със същата непосредственост, с която общува с президенти и дипломати. Не обича да го титулуват професор, макар че е. Той е единственият българин, чиито статуи закрилят цели градове с любовта, която излъчват - в Япония, Южна Корея, Холандия, Швейцария.
- Господин Чапкънов, добра ли беше 2013-та за вас?
- Случиха ми се хубави неща, но май лошите бяха повече. Нещо не вървят работите, както искам, бавят се много. Щях да правя паметник на Георги Калоянчев в Бургас, в Морската градина, в алеята до бюста на Апостол Карамитев. Доброжелателни са хората, пак ще бъде с дарения. Но от общината още не са взели решение. Досега да го бях направил, да му се не види. Паметникът на Радой Ралин, дето трябваше да е пред Софийския университет, накрая го сложиха пред магазин "Била" в "Изток". Добре поне, че е в квартала, където сатирикът живя. Най-голямата ми радост сега е шестото внуче. Крум, най-големият (от първия брак на съпругата му Снежана), има три деца. Тодор, кинаджията, дето снима с американски продукции, е с едно, а Константин - с две. Те и двамата със снахата са скулптори. У дома винаги има поне едно внуче. На Коледа пак ще се съберем у нас по стара традиция. Слава Богу, и изложбата направих, а то не е малка радост!
- 70-годишният ви юбилей бе в началото на годината. Защо чак сега правите изложбата?
- Едва сега има свободна дата за галерията. А "Нещата от живота" съм ги събирал от много години - миниатюри, малки и по-големи пластики, портрети, релефи, рисунки, графики, снимки на мои творби по света и у нас, живопис. Доволен съм, че Светлин ще я открие, той ги разбира тези работи. Посягал съм от време на време и към боичките, да си почина от железата. Дръзвам понякога и да се покажа. В живописен автопортрет гледам към цвете. В пластиката "Човек дои коза" също може да ме разпознаете.
- Какво ви изчезна от ателието при обира миналата година?
- Десетина неща ми откраднаха и малко пари. Омерзен съм, защото това бяха някакви майстори, които уж поправяха покрива. И докато старият циганин ме водеше горе да ми показва какво са свършили, малките тършували долу, извадили си ключове.
Гадно ми е, че са влезли с мръсни ръце
в моя свят. Затова сега всичко се заключва. Доволен съм, че долу имаме и охрана. Тя не е заради мен - в съседния вход се подвизава Волен Сидеров. Там ли живее, не знам. От половин година пазят него, пазят и мен.
- Но ваши творби сякаш се изпариха и от обществени места?
- "Похищението на Европа" бе разбита и завинаги "си отиде" от градинката на "Солунска". Сега чешмичката е обезглавена. Пазят скулптурата в районното управление на МВР на "Раковски" - осакатена, без глава и без ръка, защото не могли да изнесат тежкия постамент. Църквата се канеше да махне и "Света София", но я спасихме.
- Какво мислите за случващото се у нас с паметниците напоследък?
- И моите седнали на пейка Петко и Пенчо Славейкови на площада с тяхното име са били боядисвани. Но паметници не бива да се събарят, защото това е история, част от нашия живот някога. Дали е грешка или не - нека стоят като назидание за глупостта, която сме извършили. Като ги махнем, това не значи, че не ги е имало. Ако не се пипат, един ден сами ще паднат. Както се случи с паметника на Валентин Старчев до НДК. Когато паднаха първите парчета от него и се оголиха железата, аз му се обадих. Да му дам кураж и съвет. Викам му - разрухата е тръгнала, консервирай го в този вид като символ на разрушителното време, в което е създаден. Това е негова работа. Но ще трябват пари и пак ще се присетят, че имало по-важни харчове - за пенсионерите и какво ли не. В Свищов направих паметник на дарителите - две длани, пълни с ято гълъби в естествена големина. Оказа се, че в този град всичко значително е създадено от дарители, затова и ми го поръчаха. Това у нас е единствената ми творба, за която не са ме критикували.
Почти нямам работа, която да се е спасила от идиотско обсъждане
от типа на "защо точно тук е поставено, защо не е по-голямо или по-малко". "Похищението на Европа", например, трябваше да е пред църквата "Свети Седмочисленици", но духовниците отказаха. За хорската глупост еталони няма. От футбол и изкуство всеки разбира.
- Какво стана с нас през този преход?
- Вече доста съм живял, но България никога не е била толкова зле. Отчайващо е, хората загубиха надежда. А това е най-фаталното и лошото. Никой не оспорва, че българинът е най-бедният и най-болният в Европа. Колегията бедства без работа, едно време имаше празници, а сега галерии се затварят, няма откупки. Съществува и уникалният, типично нашенски нихилизъм - то няма пари за бита, как ще даваме за изкуство. Преходът е вече 24 години. Ами Христо Смирненски си е отишъл на 24, Ботев - на 28, и какво са оставили! Това е един човешки живот, една съдба. Прекалено много е това време за каквато и да е реформа и промяна. Тук каквото тръгне да се променя, все става в най-уродливата форма. Как може за култура да се дава по-малко от един процент от общия бюджет? На какво прилича това? Обидно е! В света има система на преклонение пред хората на изкуството и форма, в която то се оглежда. Тук имаше заслужили, народни артисти. Премахнаха званията. На кого пречеха?
- Защо богатите не дават пари за изкуство?
- Защото предпочитат да ги харчат за нова кола, къща, самолет. Въпрос на възпитание, образование и морал. За повечето от тях правенето на изкуство не било работа. Корените на неуважението са назад във времето, няма го чувството за задължение към таланта. Това продължава. Много ми е мъчно.
Българинът се отучи да чете, ще почне и да мучи
Тъжно е, но не виждам кой ще обори тази констатация.
- Бихте ли посъветвали внуците си да отидат в чужбина?
- Младите правилно гледат да не съществуват по този идиотски начин тук. Искат по-достоен живот и бягат. Колко е достоен, е относително, но оцеляват по света по-лесно, отколкото в България. Какво да търсят тук? Внуците ми за щастие са до мен, но осъзнавам, че постъпвам като егоист. Ако им мисля доброто, ще им кажа да заминат. Да се пръждосват, ако искат да оцелеят като хората. Благородният човек със съвест и морал е натиснат в ъгъла.
- Докато завистливият и агресивният се движат напред...
- Да, завистливо същество е българинът - и то в тежка форма. Предпочита да кълне, а това хваща място веднага. Когато нещата са хубави и изглеждат лесно направени, а това не е така, завистта е голяма. Но рано или късно идва оценката. Важното е да се случи, докато си жив.
Като ритнеш камбаната, за какво са ти почести
И друго - кратко се съхранява паметта за великите хора като един Йордан Радичков, например. Спомняме ли си и почитаме ли такива като него, даваме ли ги за пример на децата си?
- Каква е историята на вашия род?
- Много е стар. Прапрадядо ми е бил доста заможен, с имоти край Одрин. Турците го почитали. Имал голяма челяд, синове, снахи. Но веднъж мъжете отсъствали от дома и турците дошли на гости. Жените се разтичали, нагостили ги. Ама като се напили, агите им посегнали. После изпозаспали, а в това време мъжете се прибрали. Като научили какво е станало, изклали всички османци. Натоварили по-ценното по каруците и тръгнали да бягат на север. По пътя старият и синовете му се разделили и прапрадядо ми се спрял чак при Кранево. Там имало чифлици и той, нали разбирал, хванал се на работа. Но чифликчията имал щерка, залюбили се и се наложило пак да бяга обратно на юг. Стигнали до черкезкото село Вълчи дол, където съм роден и аз. Попитал той може ли да остане временно, приели го. После се развъртял, заработил здраво и му харесало. После пак питал може ли да остане завинаги, пак му рекли "да" - да сее и гледа посеви по хълмовете, земя колко щеш! И Чапкъновият род пак се замогнал. Прабаба ми народила 12 деца, но тогава дошла някаква чума, която морила само младите. Всички си отишли. Прапрадядо и баба ми на стари години се хванали пак да правят деца. Да продължат рода си, а и да има кой да се грижи за огромните имоти. Три момичета се появили едно след друго и най-накрая - мечтаното момче, дядо ми. За да е здрав и силен, кръстили го Желязко. Такъв и беше, по цял ден косеше трева. Ако някой прехвърли декар, той го надскача с два, ако два - с четири. Но и беше човек на живота. Като се заженил цар Борис Трети, дядо продал една гора и тръгнал в София на сватба. Не че някой го е канил. После, родил се княз Симеон - пак така.
Аз съм недостоен потомък на едри красиви хора
Дребен съм, метнал съм се на майка си, на чийто баща нося името. Смятах дядо Желязко за безсмъртен, а той си отиде на 63. И баща ми - също на толкова. Затова знаех на колко ще си отида и аз. Но като прескочих тази възраст, сега не ми се мре. Имам толкова внуци за гледане. Всеки ден благодаря на Бога!
- Ходите ли в родния Вълчи дол?
- Беше прекрасно село, което сега стана калпав град. Вече почти никой не остана от родата, всички си отидоха. И милата ми сестричка, Бог да я прости! Останах съвсем сам. От нея имам само една племенница, тя сега ще дойде на изложбата. Но винаги като наближавам Силистра, ми е тъжно.
- Често споменавате Господ...
- Вярвам в Бог и всеки ден му се покланям, че е милостив към мен. Два пъти е спасявал живота ми, опази ме от ужасни неща. Ето, скоро се разболях от бронхопневмония. Накрая отивам във Военна болница, при моя скъп приятел, доцент Костов. Той ме нахока - не знаеш ли, вика, че от това на твоята възраст се умира. Но с негова и Божията помощ пак прескочих трапа.
Казвал съм го и друг път по повод портрета на Фелини - исках да стане това чудо и пак Господ ми помогна. Чувствам се блажен, защото съм единственият човек, на когото великият режисьор е позирал. Беше няколко месеца преди да си отиде. Видяхме се, стана някаква химия и седя три часа пред мен. После се снимахме до портрета и Фелини ми подари своя книга с чудесно посвещение. А и талантът на твореца, както и любовта, е даден от Бога. Ако любовта превземе хората, човечеството има шанс да съществува. Господ бди над мен и семейството ми, а аз се осланям на него.
- Кое е последното нещо, което сте сътворили?
- Две мъжки длани, които държат новородено. През септември ме поканиха в Швейцария. Там преди 20 години в музея на открито "Баладата на Сепре" в кантон Юра направих от скрап един бик. После той стана емблема на музея, отпечатаха го дори на картичка. И сега пожелаха да им направя крава. Със сина ми Константин и младия и талантлив колега Красимир Ангелов я измайсторихме за осем дни. Четириметровото добиче бе "изваяно" от всякаквородни метални и пластмасови отпадъци, захвърлени в местна морга за автомобили. Инициатор на поръчката бе основателят на поднебесната експозиция, живеещата в Швейцария наша сънародничка и познат художник Люба Кирова. Така че новата скулптура сега гледа към "Веселият бик" под звездите. От там пък се открива красив пейзаж. Тогава централната швейцарска телевизия, радиостанции и най-тиражираните вестници направиха репортажи.
- Значи все пак изкуството ви спасява от заобикалящата ви безнадеждност?
- Изкуството е вълнуващо състояние на духа. Ние, които се занимаваме с творчество, гледаме да се докоснем до Всевишния, да имитираме неговата работа, макар и минимално. Много е важно как ще си послужим с нашите възможности и средства.
Когато работя, се абстрахирам напълно от света. Щом нещо се роди в главата ми, не се мотая, веднага го осъществявам. Понякога обаче образът в главата ми е толкова идеален, че невинаги успявам да го измайсторя в този вид. Но доближа ли се дори и малко до идеала, съм щастлив.
- Ходите ли още на лов?
- Ходех преди години - със Сашо Дяков, Митко Радичков, Боян Биолчев. С одъртяването станах все по-милозлив. Мъчно ми е, някак, да убивам животинките.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
