За 25 г. катастрофираха надеждите на четири поколения българи
Българската демокрация вчера навърши 25. Възраст, в която трябваше да е здраво стъпила на краката си и вече да бере плодовете на своето съществуване. Не бе планирано точно на юбилея й първи стъпки да прави 15-тото поред правителство, ама така се случи. Парадоксалното в случая е, че макар и 25-годишна, нашата демокрация все още се учи да ходи. Роди се някак неочаквано, недоносена или по-скоро дойде на бял свят след цветна бременност, но пък бе посрещната подобаващо с еуфория и надежда. Онези, които тогава разбираха какво се случва, днес наближават 50-те. Имащите тогава най-големи очаквания, сега мислят за пенсия. "Не вярвам някой да вдигне наздравица за онзи 10 ноември. Той просто е дата от календара, към която днес поглеждаме само заради кръглата годишнина, като част от историята, която вълнува чисто професионално анализаторите. Но не и нас, не и нас", обобщи вчера много точно моя приятелка.
Тогава бях на 15. Ученик, който подобно на своите връстници, не можеше да разбере какво толкова се случва. Чу се, че комунистическото величие Тодор Живков, което бе даденост за поколения, се е оттеглил. Представете си как биха могли да реагират хора в държава, в която властта просто не се сменяше. Всеки, който обаче има спомени от този ден, ще потвърди, че новината беше посрещната първо с недоверие, а после с еуфория, последвана от надежда.
"Никой не можеше да повярва, че властта се сменя, но пък новината предизвика изключителна радост", спомня си 40-годишният днес адвокат от Пловдив Ангел Господинов. "Тогава бях студентка. В университета цареше голяма възбуда. Всъщност на 10 ноември имаше много смут, а на следващия ден вече дойде надеждата. Имах и бебе, което се беше родило няколко месеца преди това", казва от своя страна Катя Колева. Еуфория има и в спомените на Христина Кръстева от Нова Загора. "Помня много добре деня. Била съм на 37 и все още работех като учителка. Самите ние не вярвахме на случващото се, а трябваше да го съобщим на учениците", казва тя.
Така дойде българската демокрация,
без да бъде чакана и без да бъде страдана
Лично аз усетих идването й, след като задължителните униформи в училище отпаднаха и не се налагаше да нося костюма с емблемата, в който изглеждах нелепо. "Последваха промени в преподаването. В първите демократични дни учителите се чудеха как да преподават определени исторически събития, както не се знаеше и как да се разглеждат определени автори в българската литература. Започна и едно голямо търсене на истината", добавя Ангел Господинов. "Бяхме студенти, които си мислеха, че държат света в ръцете си. Не успяхме дори да нагазим в големите науки", разказва Екатерина Янпоровска. "Хукнахме по стачки, въодушевени от случващото се. Толкова си вярвахме, че бяхме готови да зарежем всичко, защото отчаяно се бяхме вкопчили в емоцията, в адреналина, в тръпката да правим история. И ако днес трябва да се върна към онзи студен ноември на 89-та, ще си спомня факлите пред университета, трескавите погледи на повярвалите в идеята на промяната, разделените ми колеги на "сини" и "червени".
Първите нотки на омразата, на новото набеждаване
Със сигурност нямаше безразлични. Пасивността на едни се компенсираше с вярата до лудост на други. Искахме, искахме да има промяна, да се срине сивата стена, да прекрачим уеднаквяването, да мислим и говорим свободно, да навлезем в нов свят - огледалния на този, в който живеехме" продължава разпалено тя.
"Ходила съм на протести. Вълнуващо беше. Тълпата те повлича. Беше голяма еуфория", добавя Росица Самарова, която днес преподава в гимназията, която е завършила в Бургас. "Не съм имала очаквания, защото съм била на 15. Животът ми е бил добър, за да чакам нещо по-хубаво. Но иначе споменът ми е вълнуващ, но по-скоро заради предшестващото падане на Стената, издигната за една нощ в Берлин. Жертва на тази система са станали много невинни хора. Имало е такива, които са били на гости в една част на Берлин и са останали зад Стената", обяснява Росица, която днес е преподавателка по немски.
Споменът от тогавашните събития у днешните 30-годишни е мъгляв. "Била съм на 7, когато е дошла промяната. Помня последвалите протести, глад и мизерия. Сещам се, че с майка ми агитирахме за едни местни избори за СДС, а
червени бабички замерваха с камъни автобуса
ни", спомня си Христина Рафаилова от Шумен.
Характерните черти за първите години на демокрацията бяха стачките и протестите. Платените демонстрации не съществуваха като понятие, а и нямаше как. Нямаше какво да се купи, дори да имаш пари. Контрапротест също нямаше. Стачкоизменниците ядяха бой. Хората смятаха, че държат бъдещето в свои ръце и вероятно затова лозунг на протестите стана "Времето е наше". 25 г. по-късно героите от тогавашните ленти вече поставят под съмнение собствеността над него. "Времето беше наше, на свободните хора. Това обаче в крайна сметка се оказа състояние на духа, тъй като никой не може да ти отнеме правото да мечтае. Трябваше ни време да разберем", смята днес Ангел Господинов. "Тогава всички вярвахме, че времето е наше. Днес обаче и аз не знам чие е", чуди се Христина Кръстева. Индивидуалистите обаче са на друго мнение. "Винаги съм смятала, че времето е мое. Лозунгът, че е наше, ми е звучал популистки. Ти определяш как минава времето ти. Хубавото на живота е, че не знаеш кое е за добро и кое не е. Той предлага възможности и от теб зависи дали ще се възползваш", смята Росица Самарова.
Малцина обаче гледат толкова оптимистично. "Очакванията и надеждите бяха големи. 25 г. по-късно моите връстници са обезкуражени, обезверени. Надеждата е рязко спаднала. Нямаме никаква еуфория и очаквания от живота", казва Катя Колева. "Искрено се надяваме децата ни да живеят по-добре. Надеждите и очакванията ми са свързани с бъдещето на дъщеря ми. Забелязвам, че много хора настояват децата им да живеят навън. Моето поколение
не виждат шанс за децата си в България
за което не мога да ги съдя. Представяте ли си докъде се докарахме? Ние с бебета на 10 ноември да се надяваме нашите бебета тогава да раждат своите бебета днес навън", казва жената, прехвърлила 45. "На какво прилича това?!", пита тя. "Мислех си, когато дойде демокрацията, че нашият живот може би няма да се оправи, но за децата ми всичко ще бъде наред. Днес обаче се съмнявам дали внуците ми ще водят нормален живот в България", смята пък Христина Кръстева, която сега е на 62.
Днес аз съм на 40. Далеч съм от идеята, че времето ми принадлежи. "Тяхно е времето, тяхно е", смята моят връстник Ангел. Според него, първото разочарование идва от българската политическа среда, а второто - от европейците, които трябваше да ни бъдат коректив. Не се чувства само излъгана другата ми връстничка Росица, но само защото не е имала очаквания. Според нея свободата е безценна, а
най-важното е да събориш стените в себе си
Не можеш да съдиш за неуспехите си държава и строй, ние сме отговорни за бъдещето си", убедена е тя. Катя Колева пък изразява надежда един светъл ден политиците да бъдат на висотата на нашите очаквания. Според Екатерина Янпоровска, годините, които се натрупаха след онзи 10 ноември, опровергаха и изтриха и последната надежда, че сме поели по правилния път. "И ако тогава повтаряхме "Времето е наше", сега ми се струва, че рефренът ще е "Къде сбъркахме?"... Заслепени от надеждата си, не видяхме, че начело излизат осквернени лидери, купени - продадени. Не забелязахме как леко ни плъзнаха встрани, а после все по-далече от увереността ни, че създаваме друго време", смята тя.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
