Владислав Христов: Носталгията пречиства

Владислав Христов: Носталгията пречиства | StandartNews.com

Добрата поезия идва от ежедневието, казва авторът на "Германии"

Владислав Христов е поет, фотограф и журналист. Негови текстове са излизали в "Granta", "Литературен вестник", "Съвременник", "Страница", "Факел", "ЛИК" и много други. Автор на книгите "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012, номинирана за наградата "Иван Николов"), "Фи" (поезия, 2013). Член e на международната организация "The Haiku Foundation". Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Текстовете му са превеждани на английски, немски, френски, холандски, испански, италиански, японски, руски, хърватски, арабски, иврит, турски, чешки, полски и унгарски език. А съвсем скоро Владислав публикува и последната си книга - "Германии" (изд. "Ерго").

- Разкажи историята зад историята - какъв беше този престой в Германия, който породи стихотворенията в новата ти книга?

- С времето бях натрупал неприязън към България, към тоталното безхаберие, в което тънат хората, към липсата им на желание за промяна. Виждах и неимоверните усилия, които полагат една шепа хора, на които им пука за тази страна и се мъчат да променят към добро нещата. Реших да напусна тази държава не само за да потърся едно ново начало за живота си, но и да почерпя опит, да видя как се случват нещата в по-развитите страни, какъв е механизмът на движението им, траекторията на техните успехи и провали. И така един ден заминах. Оставих всичко зад гърба си, знаех, че ще е трудно, че в началото ще бърша хотелски стаи. Въпреки това този опит и нещата, с които се сблъсках, и в мен самия, и в тази нова и непозната среда, ме направиха по-осмислящ света. Дадоха ми една странична гледна точка, която няма как да има човек, без да напусне родината си.

- Гастарбайтерството по правило е една от големите фикс идеи на източноевропейците. Хората се прибират с пари, ти си се прибрал с поезия. Как те изби на писане там?

- Светът отдавна е една върволица от хора, не само източноевропейците емигрират, дори бях свидетел на немалко германци, емигриращи в Испания и по-южни страни, и то не заради пари. Всяка нация си има своите липси и емигрирането е начин те да бъдат запълнени. След първоначалния стрес и може би дори като защитна реакция аз продължих да пиша и в Германия. Въпреки това по-голямата част от текстовете написах след прибирането си, когато можех да осмисля какво точно съм преживял. Поезията е динозавър, движи се бавно и има нужда от време да се намести в пространството. Аз си дадох нужното време и мисля, че книгата само спечели от това.

- Множественото число в заглавието "Германии" е хубава идея - как се мултиплицира една страна? Колко са германиите? И българиите?

- Тази множественост идва от различните ъгли на поглед. Ето, направете експеримент - клекнете до нисък човек и той ще ви се види като великан, после погледнете отгоре висок и ще видите колко е дребен. Тръгвайки на път, е добре да сме пластични, да имаме различни ракурси, една стационарност неминуемо ще ни направи едностранчиви. Затова исках да прогледна Германия от различни страни, не исках да й давам присъда, да я слагам в категория, исках да бъда честен с нея, а няма по-добро място за честност от поезията. Германиите са толкова, колкото ги занесе човек, тоест ние носим представата си за непознатото и каквото занесем там, това ще открием. Във всички случаи трябва да се прави крачката, защото със сигурност от пътуване на екскурзия човек може да си направи тотално погрешни изводи за една държава. Ако искаш да опознаеш нещо, направи го, а не го измисляй. В страната ни продължава да битува лесното лепене на етикети и категории, без някой да се е убедил лично за какво става въпрос. Докато е така, ще имаме изкривена представа за света.

- Едно кратко от книгата ти:

"кутия с мащерка
това ми е българията
намалява от ден на ден"

И във връзка с него - защо носталгията е толкова коварна? Трябва ли да си далеч от нещо - независимо дали от страна или човек - за да ти стане скъпо?

- Носталгията е напълно естествено състояние. Имал съм случаи да вляза в турския магазин само за да видя етикета на бурканчета с лютеница, на който пише на български. Тя не е коварна, тя е едно от най-силните чувства, които може да изпита човек изобщо. Пречистваща е и приземяваща. Тя засяга отричането, което е вечен проблем на човека и природата му. Отричането, намирането и завръщането. Това са трите фази на пътя. Аз се отрекох от родината си и после се завърнах с най-ясната представа, че не там, а тук ми е мястото, че тук имам функция за другите хора, че тук съм полезен. Отричането най-често идва от това, че човек иска да е на страната на силата, а нашата държава е слаба и ранима и това е една от причините много хора да продължават да се отричат от нея. Мога да бъда наречен романтик или наивник, но заставам на нейна страна.

- Докато я чета, поне при мен, книгата ми въздейства най-вече заради постоянните опити на човека в историите да опази някаква автентичност. Тези опити изглеждат много болезнени, героят вътре в стиховете постоянно я губи, както се губи кръв. Да поговорим за този страх, който е неистов - че си ставаш чужд.

- Германците са си чужди един на друг и това не е само в тяхната държава: обезличаването на човешкото, тази импотентност на чувствата и изразяването им, люшкането от крайна затвореност до фалшива искреност... Въпреки всичко германците заслужават възхищение заради многото преодолявания и упорития труд, заради постоянното им желание да се превъзмогват. Да не забравяме какъв национален комплекс имат заради войната, това е нещо трайно вкоренено в народопсихологията им. По-страшното за източноевропееца е това да остане сам с мечтата си за Запада, сам с идеала си за осъществяване. От там често идва големият страх и голямата загуба на идентичност.

- Ти си един от най-сюжетните съвременни поети - способен си да направиш история от три-четири реда. От хайкуто ли дойде това?

- Според мен добрата съвременна поезия, или поне тази, която аз възприемам за такава, извира от ежедневното - то може да бъде съборена чаша или какъвто и да е друг знак. Мисля, че времето на нищоказващата и чудесно звучаща поезия е отдавна отминало. Идват времена, в които нещата трябва да бъдат назовавани директно, защото иначе ще се окаже, че авторът вкарва в капана на фалшивия си свят и своите читатели. Нека бъдем искрени и като автори, и като читатели, това като начало е напълно достатъчно. Сюжетите са навсякъде, имаме ли очи за тях, няма къде да избягат.

 

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай