Да си наследник на Апостола е чест, но и отговорност
Какво пази семейната хроника за Васил Левски, съхранени ли са ценностите, които е оставил Апостола, и какво би посъветвал днешните политици, ако беше наш съвременник? В навечерието на 3 март потърсихме потомката на Дякона - Христина Богданова. Тя е праправнучка на сестрата на Левски - Яна, която единствена от децата на Гина и Иван Кунчеви създава свое семейство. Христина Богданова работи като психотерапевт. Завършила е и журналистика.
- Не е достатъчно да се извоюва свободата, тя трябва и да се отстоява всеки миг
- Когато бил заловен, майка му закичила себе си и внуците с цветя
- Ако водиш народа, трябва да си даваш сметка, че става дума за съдбите на 7 милиона
- Госпожо Богданова, вие сте една от 26-имата живи родственици на Васил Левски. Чест или задължение е във вените ти да тече кръвта на Апостола на свободата?
- Безспорно мога да кажа за себе си, но това е вярно и за всички други родственици, че сме благословени да носим в себе си частица от гените на този велик българин. Гордея се, че произлизам от род на достойни, честни и смели хора, истински родолюбци, свободни по дух и непреклонни пред ударите на живота. Такъв за мен е бил Васил Левски, но такива са били и майка му Гина и баща му Иван, братята му Христо и Петър, сестра му Яна и съпругът й Андрей. В тези ценности и принципи Яна и Андрей са възпитавали своите деца, а оживелите - своите, докато стигнем до днес. Така се опитваме и аз, и останалите родственици, да възпитаваме нашите деца. Но освен гордост изпитвам и огромна отговорност да живея достойно и честно, да съхранявам през поколенията спомена за един от най-великите българи, уроците и ценностите, на които той и неговият род ни учат.
- Какви от ценностите, присъщи на личността на Левски, са пренесени и съхранени през поколенията?
- Ще ми се да вярвам, че това е отношението му към живота. Мисля си, че само човек, който истински обича живота, е в състояние да жертва своя, за да направи живота на останалите свободен, по-добър и с повече възможности за развитие. Надявам се, също така, че днес носим вярата му в самите себе си, готовността и куража да се борим за правата и човешкото си достойнство. А така също - любознателността да знаем и да се развиваме, умението да се радваме и да обичаме силно. Може би и вярата. Тези неща ги виждам в очите на децата и хората от най-различни поколения, с които се срещаме, за да говорим за Левски, и това много ме радва.
- Разкажете истории от житието-битието на Апостола, свързани с реални случки от живота му, които са ви били разказани от вашия дядо.
- Дядо Андрей, един от внуците на Яна, е човекът, който постепенно ми разкри вълнуващия образ на един човечен, истинен, смел, свободен, родолюбив, харизматичен българин, посветил се на каузата да има България и тя да пребъде в поколенията. И чрез този образ се срещнах, опознах и заобичах българското.
Може би първият ми урок бе по семейственост, домашен уют и задружност. Левски израства в сплотеното семейство на Гина и Иван Кунчеви. Баща му, според своите съграждани, бил "...един от редките за времето си мъже: високо справедлив, пожертвователен, крайно състрадателен и отзивчив към човешките нещастия. Имал ръст среден, бил рус и физически здрав и сърцат... Знаейки неговата справедлива дума и чудна безпристрастност, съседи и по-далечни хора са прибягвали до услугите му при разрешение на възникнали спорове от най-различен характер. И неговото решение е имало силата на закон". Една от съхранените в рода ни истории е как една пролет Иван Кунчев наказва дъщеря си Яна - по-голямата сестра на Левски - да не лазарува, защото си позволила да се провре и да изпревари хората, които чакали на чешмата да си налеят вода. Малкият тогава Васил е силно впечатлен от случката и, по детски чисто и спонтанно, се заклева да бъде честен. Нечестността и измамата са абсолютно неприемливи в този български дом.
Достоен и равностоен партньор в живота на Иван Кунчев е неговата съпруга - Гина, която нейният племенник Васил Г. Караиванов описва така: "Леля Гина беше жена със среден ръст, черноока, лице умно и приятно, забрадено с черна забрадка, като в рамка, с горда походка, волева, разсъдлива, решителна, безстрашна, трудолюбива домакиня и с подчертано хладнокръвие и самообладание". Гина е изключително смела и невероятно горда жена. Веднъж удря шамар на турчин, осмелил се да я закачи пред кварталната фурна. Няколко години по-късно Васил, вече ученик в трикласното училище в Стара Загора, става свидетел как двама турци нападат майка и дъщеря, за да ги насилят и ограбят. Няколкото селяни наблизо бързо се отдалечават. Приятелите, с които Васил отивал да бере череши, също тръгват обратно към града. Но той грабва кобилицата, с която жените носели вода, и започва да налага турците. Те побягват, а младежът изпраща уплашените, но много благодарни жени чак до дома им.
Още от съвсем малък като че ли Васил има усещането за мисия в своя живот. Един ден, докато си играе сред прахоляка в бащиния си двор, неколкократно подмята на Яна: "Како, знаеш ли какъв ще стана като порасна?" Тя започва да изрежда: "Поп ли?" - "Не!" - отговаря той. "Даскал ли?" - "Не!" - "Търговец ли?" - "Не!" ."Ами тогава какъв ще станеш?" - пита накрая. "Един Бог знае - и АЗ!" - убедено отговоря малчуганът и продължава волно играта си. Тази история Яна обичала да разказва на своите деца и внуци.
Изключителна е връзката на Васил с неговата майка. Гина е особено настойчива в грижата да изучи на всяка цена Васил, който поглъща жадно всяко ново знание. По-късно той е сред основателите на Българското книжовно дружество, което днес е Българска академия на науките, защото вярва в силата на знанието - само знаещият и можещият човек може да бъде свободен, да отстоява себе си и убежденията си, да се бори за тях.
Една от най-трогателните истории, описани от друг от внуците на Яна и Андрей - Бочо Загорски, е тази за последната среща между майка и син. Преди да тръгне за Къкрина, Левски отседнал в Сопот. Майка му решила на всяка цена да го види... За да не буди съмнение сред турските власти, взела внучката си София, все едно че отиват на гости при роднини. Когато се разделяла със сина си, силата й изведнъж се прекършила и от очите й потекли сълзи. Смутен, Левски я попитал защо. Тя успяла да се овладее и да се усмихне. Тихо му казала: "От радост, синко!" Това се случило на 6 декември 1872 г. И, когато по-късно научила, че синът й е заловен, изключителната жена Гина събрала сили, втъкнала китка цвете в кърпата си, откъснала цветя от саксиите в къщата си и бавно, гордо вдигнала глава, тръгнала по чаршията към дома на дъщеря си Яна. Никой не разбрал голямата й мъка. Тя прегърнала внучетата си и кротко им казала: "Елате, деца, да ви накича. Днес е голям празник...". Наистина историите са много. Това са само щрихи от образа на преди всичко човека Левски, роден и отраснал в невероятно българско семейство, превърнал се в голям герой и българин.
- Какво не знаем за Левски?
- Не знам. По-важното обаче е това, което знаем, да го помним, да го разбираме и да се опитваме да го следваме, доколкото можем в животите си.
- Апостола се бореше за "чиста и свята република". Постигнат ли е идеалът му днес?
- Не мисля. Имам усещането за бездуховност, за страх, за неудовлетвореност. Много гняв има, много пошлост. Объркани взаимоотношения, неясни правила - за един може, а за други не, липса на сплотеност и разбирателство. Като че ли всеки трябва да се оправя сам, както може. Няма я общата посока - само говорене за нея.
Дали това ще се промени обаче зависи от всички нас. Малко преди гибелта си Левски казва, че с неговата кончина не свършва пътят, който трябва да извървим ние, българите, защото не е достатъчно да се извоюва свободата, тя трябва и да се отстоява - всеки час, всеки ден, всяка година, докато има България и българи.
Всяко деяние на Левски е за правото да бъдем българи - той го защити с живота си именно за да може ние днес да живеем свободно в "чиста и права република".
Питам се, нима животът на българите в онези години е бил по-малко труден? Само че всеки, който е искал да живее по-добре, е полагал усилия за това. Това важи и днес - какво прави всеки един от нас, за да подобри живота си. Аз лично и хората, с които общувам във всекидневието си, учим, работим, полагаме усилия да се развиваме, опитваме се да живеем по отговорен и невреден за другите начин.
- Ако Левски бе наш съвременник, какво би казал на нашите политици?
- Струва ми се, че го е казал вече и то е, че когато заставаш отпред, за да водиш народа, важно е да си даваш сметка, че става дума за животите и съдбите на 7 милиона българи. И трябва зряло да се постъпва. Той е проповядвал, че благоденствието ни зависи от човечността и достойнството, с които живеем, от уважението, зачитането и признанието на заслугите на всеки, от чистота и равното спазването на законите, от куража да отстояваме себе си и позициите си, от готовността да правим избори и да носим отговорност за тях. И това важи, според мен, с пълна сила както за политиците, така за и всеки един от нас. В крайна сметка България не е на политиците, а на всички нас. И от нас зависи в каква България ще живеем. За да бъде тази, за "чиста и права република", за която Васил Левски, а и стотици хиляди други достойни българи дадоха живота си, би било добре в делата си да бъдем честни, достойни и непреклонни. Както дълбоко е вярвал Левски, по-добре е да умреш прав, отколкото да живееш приведен - в дребномислие и духовна теснота, когато страхът поглъща недоволството, а умът затихва сломен. Затова е и толкова важно, според мен, да развиваме и отстояваме правото си да правим избори и да ги отстояваме независимо от цената. Това ни право върви ръка за ръка с огромна лична отговорност. Но пък дава може би най-ценното в живота - нашата собствена свобода и като хора, и като нация.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
