Всеки, който е ходил в Хисаря, поне веднъж е минал край островърхата къща в алпийски стил с надпис на вратата "Вила Петрович". Местните жители с гордост разказват, че великолепната сграда не е случайно място, а творчески дом на писателите и голяма част от съвременната българска литература е написана точно на това място. Отскоро тук се извършва основен ремонт и в това на пръв поглед няма нищо интересно, ако не се случваше след десетгодишен период, през който вратите бяха затворени за майсторите на перото. До средата на септември вилата трябва да бъде напълно обновена и след като се направи и вътрешно освежаване, да посреща отново творците, които търсят усамотение, докато работят. Съюзът на българските писатели е намерил средства за ремонта, а за града ни това е истински празник, коментира Георги Мишев, общественик и дългогодишен директор на читалище "Иван Вазов" в Хисаря. Много от редовните гости на вилата от времето преди да хлопне кепенците заради лошото състояние, са негови приятели. През годините повечето от тях вече са отишли на небето, но съименникът на писателя Георги Мишев е убеден, че тук ще започнат да идват по-младите творци, които са в началото на своя път в литературата. Хисаря очаква и големите имена, както и авторите, които изгряха с таланта си през последните десет години.
Майсторите на перото се завръщат "Вила Петрович" е построена от едноименното семейство през 1943 година. Причината да вдигнат голямата къща в курорта с минералните извори е заболяване на една от дъщерите им, която учи в чужбина. Там тръгнала по доктори, които обаче щом разбрали, че е от България, й препоръчали да се лекува с хисарската вода. Фамилията направила разкошната сграда, а след началото на национализацията през 1945-а я дарила на Съюза на писатели, за да я запази от разграбване и унищожение. Желанието на дарителите било къщата да се използва за творчески дом. Така в Хисаря най-известните ни автори създали голяма част от творчеството си. Още преди Петрович да вдигнат голямата къща, мястото е белязано от един от най-големите - Йордан Йовков.
Геният на късия разказ прекарва последните дни от живота си в дома, който се издигал на мястото на сегашната вила. След смъртта му на външната стена е поставена паметна плоча за това, че е живял известно време тук. След ремонта тя отново ще бъде монтирана на фасадата. Когато станала база на Съюза на писателите, тук започнали да идват Дора Габе, Анна Каменова, Елисавета Багряна, Радой Ралин, Любен Дилов-баща. Професор Светлозар Игов написва във вилата своята "История на българската литература". В Хисаря творят Георги Величков, Тодор Монов, Любен Петков, Димитър Пантелеев, Блага Димитрова, Дамян Дамянов, Добромир Тонев. По-лесно е да се изброят авторите, които не са идвали в Хисаря, отколкото тези, които са били в творческата база, казва Георги Мишев, който знае и разказва много истории. Само Дончо Цончев и Йордан Радичков избирали други маршрути. По думите на читалищния директор, не е имало ден без ред, написан от гостите. Разговорите край масите в ресторанта или в градината са се редували с безсънни нощи над пишещите машини. Всеки си е носел собствената и имало моменти, когато от стаите едновременно се е чувало ритмичното тракане върху белия лист. После пак сядали край масите, където вдъхновението идвало от разговорите за литература, споровете и пълните чаши.
Повечко се пиеше, малко се ядеше и много се пишеше, разказва Мишев, който неведнъж е бил в компанията на гостуващите писатели. Като си тръгвали, авторите дори задължително се отчитали в един тефтер какво са написали по време на престоя си в Хисаря. Оставяли в него по няколко изречения от сътвореното. Най-много тук е работил Любен Дилов-баща - почти всичките си книги е написал в Хисаря. Дори в София се опитал да си направи стая, копие на тази, в която отсядал в "Петрович", но така и не се получило, затова продължил да идва в курорта.
Почти всеки от писателите имал своя стая и държал да бъде настаняван в нея. Радой Ралин, например, бил в номер 17, Димитър Пантелеев си искал номер 26, а Асен Босев предпочитал номер 16. За него разказват, че толкова много държал на своята детска публика, че веднъж отказал среща с малчуганите, които били в курортното градче на лагер, защото нямал да им даде връвчици. Обяснил, че откакто написал стихчето за връвчиците, започнал да подарява по една на всеки свой читател и така го привързвал символично към книжките. Авторът на "Кирчо пред съда" обаче си забравил връвчиците в София, затова предпочел да се лиши от приятната среща, вместо да ги остави без послание. Радой Ралин пък бил като почти гражданин на Хисаря, защото идвал често и за дълго. Целият град го познавал, както и той знаел по име повечето хисарчани. Той не се притеснявал от нищо, чувствал се като у дома си. Веднъж прекъснал представление в курортното градче, като първо закъснял за началото, а след това от стола говорел на висок глас със съседите. Хората харесвали острия му и пиперлив език и обичали да слушат мнението му по различни въпроси. Бай Радой, както го наричали, бил известен и с това, че не държал на лукса в обзавеждането. Стигали му легло, стол и маса, на която да сложи пишещата си машина - от най-старите модели, с която не се разделял. Всеки от авторите, отсядали във "Вила Петрович", си имали различен маниер на писане. Дора Габе и Елисавета Багряна пишели на ръка с молив или химикалка.
Така ръкописът на стихосбирката "Почакай слънце" на Габе се ражда в малка ученическа тетрадка. Димитър Пантелеев също пишел с молив, като най-обичал, когато работи, да се усамотява в любимата си мансардна стая. Той имал навик да записва наблюденията си и поетическите си хрумвания в бележник, които после превръщал в нови творби. Любен Дилов-баща пък предупреждавал от два до четири следобед да не го търсят, защото тогава работел. Авторите се шегували, че прозаиците все тракат на пишещите машини и затова ги слагали в по-отдалечените стаи, а лириците обичали да се разхождат, затова стаите им били големи и с дебел мокет, за да обира шума от стъпките. "Никога не те проклех, а благославях те, живот", този свой прочут и велик стих оставя в тефтера на "Вила Петрович" Елисавета Багряна. Валери Петров написва изречението "Какавидата не смее по човешки да живее", а Константин Павлов събира живота си в няколко думи: Знам, че проспах живота си, но какви сънища, Господи
"Гларусите също пишат, но с краката си, затова никой не чете йероглифите им върху пясъка", оставя своето посвещение в тефтера на творческия дом и поетът Иван Матанов. На друга страница в бележника Надя Антонова споделя размислите, до които стига в Хисаря. "Хората купуват вещи. Аз купувам състояния. Те плащат за услуга, аз - за причини. Затова в къщата ми има само най-необходимото, а останалото е дух". Същите думи могат да се отнесат и към "Вила Петрович", където още живее духът на много големи български поети и писатели, които не са вече между живите. Добри Тонев често отскача от Пловдив до Хисаря, където създава едни от най-хубавите си стихотворения.
Тук до последния си дъх работи и Тодор Монов, който слага сам край на живота си в "Петрович". Дамян Дамянов идвал всяка пролет със съпругата си, поетесата Надежда Захариева, и трите им деца. Лично оставя посвещение в тефтера на вилата, макар че изписването на всяка буква струва огромно усилие за поразените от детски паралич ръце на поета. Хайтов е идвал само когато е бил председател на Съюза на писателите, но направил силно впечатление. Хората в града разказват като легенда за неговата препоръка - човек трябва да чете всичко каквото му попадне, защото подобно на виното, когато му дойде времето, главата му ще се избистри и на повърхността ще излезе най-хубавото. Сред дамите, които посещават творческата база на писателите в Хисаря, е Блага Димитрова.
Наистина много благ човек, който си е роден с името, казват за нея местните жители. В малкото курортно градче тя написва романа си "Лице". Част от писателите посвещават творби и на Хисаря, вдъхновени от спокойствието и природата наоколо. Станка Пенчева възпява ябълковата градина в курорта и после това стихотворение дава заглавие на нейна стихосбирка. Христо Черняев пише "Дъжд в Хисаря", а Матей Шопкин посвещава стихотворението "Подземни реки" на тукашните минерални извори. Много от писателите идват тук именно заради лековитата вода.
На едни минералните извори действали добре, на други - не. Радой Ралин всеки ден ходел до един от изворите, за чиято вода казвал, че е като балсам за язвата му. Дилов баща пък веднъж пил от водата на Хисаря и получил страшна бъбречна криза. Оттогава вода не пия, обичал да се шегува след случката основоположникът на българската фантастика. Повечето от колегите му обаче всекидневно наливали вода до чешмата в центъра. Неписано правило в града било творците да не се заговарят, освен ако сами не станат хисарчани, какъвто е случаят с Радой Ралин. Всеки ден обаче местните жители виждали как писателите идвали от всички краища на страната в техния град и били горди, че Хисаря се пълни с известни хора.
Помнят, че един път тук е бил и Любомир Левчев, а Петър Незнакомов пък се разхождал с лавров венец, който си правел от едно от дръвчетата в двора на "Вила Петрович". Част от писателите били дисиденти и не криели убежденията си. Светлозар Игов, известен с критиките си към тогавашната власт, понадрасквал нещо и срещу Тодор Живков
Давал стихчетата на Георги Величков, също убеден демократ, с когото били близки приятели, да ги чете. Величков прочитал написаното и после накъсвал листа на малки парченца с думите "Дай нещо по-хубаво". Така се забавлявали. Малко преди да падне Тодор Живков в края на 1989 година, във вилата бил писателят Йордан Вълчев, който си тръгнал на 7 ноември. Поради това, че е знаел нещо или само е предчувствал, оставил няколко реда размисли в тефтера на "Петрович" за социалната буря, която идва и ще помете всичко старо със себе си. На 10 ноември новината заляла страната. Със сигурност обаче поетесата Рада Александрова е знаела какво предстои, защото същата сутрин била в Хисаря и събрала около себе си близък кръг от колеги и писатели. Казала им, че трябва да седнат и да се напият, защото ги чакала голяма новина, която по-добре да посрещнат с чаши в ръка. Така дошла демокрацията.
Игов събира кръг от дисиденти
Много от писателите, които идвали във "Вила Петрович" преди 10 ноември, били дисиденти. Измъчвани от липсата на свобода на словото, те неведнъж си служили с таланта, за да кажат каквото мислят за действителността. Така година преди началото на демократичните промени, през 1988-а, Светлозар Игов създал Кръга на свободомислието. Естествено мястото е домът на писателя, където той се събирал с близките си приятели и колеги. Нарекъл новото литературно течение "Гургурианство", а участниците в него били гургури, което означава мъжкият на гургулицата. В кръга около проф. Игов били Георги Величков, Любен Петков и техният приятел Павел. Заедно с новото течение на свободомислещите в годините на тотална забрана на словото Светлозар Игов създал и законите на гургурианството. Написал ги в тефтера на "Вила Петрович": "Бъди винаги гургур! Никой гургур зло не мисли. Гургурът пие направо от извора. Сам той е извор. Дори седнал, гургурът е прав. Сговорни гургури планина повдигат. Гургурица бди над всеки гургур. Гургурът вижда и гредата, и сламката. Гургурът не пасе трева. И сам гургурът е воин. Но не и войнствен. Там, където другите виждат повърхността, гургурът вижда същността. Гургурът не е суеверен. Той вярва.
Гургурът не е прав, ако греши, но гургурът не греши. Гургурът умее да обича. Умее и да мрази. Гургурът е силен, но не е насилник. Гургурът не бърза, но успява навреме. Гургурът знае всичко, но не се докосва до тайната. За това, за което не трябва да се говори, гургурът умее да мълчи. Дори и когато мълчи, гургурът казва. Гургурът не си създава кумири. Гургурът може да умре, но гургурите са безсмъртни. Гургурите може да мислят различно, но мислят. Гургурът не е тайнствен, но гургурианството е тайнство. Никой не се ражда гургур, но трябва да си роден за гургур. Всички деца са гургури. Птиците и дърветата са също гургури. Гургурът е едновременно и остров, и море. Дори когато е черна овца, гургурът е бяла врана. И когато мълчи, гургурът е поет. И когато е сам, гургурът не е самотен. Не всеки може да бъде гургур, но всеки може да се стреми. От гургура може да се очаква всичко, но само добро.
Гургурът се чувства виновен и заради другите. Ако има бог, гургурът ще го отрече, ако няма - ще го създаде. Гургурът не работи много, но си върши работата. Гургурът не спи с жената на ближния - той винаги е буден. Гургурът не е съвсем човек, но нищо човешко не му е чуждо. И когато е немит, гургурът е с чиста съвест. Всеки гургур си има звезда. Гургурът не е отмъстителен, но не прощава. И верблюдът е гургур. Има гургурианство, но няма гургуриани. Има само гургури. Малко писатели биват осенявани от гургур. Езикът на гургурите не се превежда. Понякога гургурът изчезва, но не завинаги. Ако вярваш в него, гургура го има, ако не вярваш - няма го. Това, което за хората е мечта, за гургура е спомен. Когато гургурът е тъжен, поникват цветя. Гургурът не пита, той е отговор. Гургурът не знае, той може. За да стане ясно, гургурът използва думи, които замъгляват, а не които изясняват. Гургурът може да ходи и да лети, но гургурът не пълзи. Гургурът е навсякъде и никъде. Малкият принц е гургур. Ако двама се обичат - те са един гургур. За гургура може да се говори много, но по-добре е да се мълчи".
Радой Ралин искал да бъде погребан тук
Авторът на "Люти чушки" е известен с любовта си към курорта с минералните извори. Раликор, както понякога се подписва Радой Ралин, не пропускал удобен момент да отскочи от столицата в Хисаря. Тук бил вторият му дом. С месеци прекарвал във "Вила Петрович", която сменил с Военния санаториум единствено в периода, когато Николай Хайтов е шеф на СБП заради конфликт между двамата. В Хисаря Ралин имал безброй приятели. Сред тях е читалищният директор Георги Мишев, с който се неразделни през последните години на писателя. В една компания са с художника Илин Паунов, който пък се завръща през 90-те в родния Хисаря след дълги години на емиграция във Франция. Тримата често отскачат и до Пловдив, за да се видят с друг приятелски кръг - пловдивската бохема около художниците Димитър Киров и Жоро Слона. Радой Ралин си отишъл, докато Мишев и Паунов били в Париж. После починал и художникът, който е погребан в Хисаря. Георги Мишев съжалява, че и Радой не е тук, защото неведнъж пред приятелите си той споделял, че иска гробът му да е в Хисаря. Близките му обаче го погребали в София. Мишев продължава да разказва спомените си с писателя, за когото дори написал песен - текста и музиката, които Радой Ралин много харесал.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
