Че Вихрони Попнеделев става на 60, може би си личи само от биографията му и от десетките изложби, които и той не може да преброи. Феновете му обаче ги следят отблизо. Художникът се чувства така, че все едно току-що е излязъл от Академията. Пълен с жар за работа, с изострен нюх за нови изживявания, с ненакърнена способност да изпитва чиста радост, която изпълва сърцето. Може би заради това творбите му винаги са на мода. Но преди всичко прави самия него уникален и безстрашен тип.
Откакто е хванал четката, Вихрони си изкарва прехраната с нея, а преди това и оценките. С една рисунка с молив си купил петици от учителя по немски в Пловдив. Картините до днес му са едни от най-търсените на пазара.
Попнеделев скоро ще празнува 6-ия рожден ден и на внука си Боби, който вече върви по пътя на дядо си и майка си, дъщерята на Вихрони - Мила. Дотогава обаче той се почерпи за юбилея с две изложби с нови платна. Голямата експозиция е в галерия "Средец" на Министерството на културата, където са наредени част от неговите прочути голи тела, портрети и цветни абстрактни композиции. В "Арт 36" пък са по-малките и по-интимните му творения.
- Г-н Попнеделев, какви са настроенията ви около юбилея?
- Не се усещам на 60. Чакат ме още толкова! Навремето онези в казармата ми се струваха стари. А сега се чудя защо някои ме мислят за възрастен, след като аз никак не се чувствам по този начин. Фрашкан съм с енергия. Не знам откъде я вземам, но когато се събудя сутрин, съм като див.
- Нещо днес не ви ли дразни?
- Всичко, което ме отделя от работата ми.
Най ме тормози бумащината
Имах глупостта да направя фирма, за да съм точен, и страшно съжалявам. Художникът няма почивен ден. Колкото повече работи, толкова повече се нахъсва. Няма значение, че има разширени вени, че едва стои прав и какви ли не още неща. Не ги и забелязвам. Най-голямото удоволствие е, когато успееш да направиш това, което си си наумил. Всяка заран скачам с нови идеи. Работя само на дневна светлина и толкова съжалявам, когато се стъмни, че чакам с нетърпение следващия ден. Без значение от това, което се случва навън - кой и за какво крещи.
- Как бихте оценили случващото се на улицата?
- Това е изливане на страсти, които още не са канализирани. Одобрявам смислените протести, а сега много хора протестират, без да знаят за какво. Хората нямат обект срещу когото да крещят и обикалят от едно място на друго. След това се появяват и лумпените. А иначе са си пак толкова бедни, колкото са си били. Токът им е пак толкова скъп, колкото е бил. Винаги съм бил граждански ангажиран, член съм на движението ДНЕС, което се противопоставя на монополите. Още преди две години наехме експерти, които разгледаха законите. Именно те трябва да се променят, а не да си изгориш сметките и да кажеш "няма да плащам". Събрахме и 700 хиляди подписа, които внесохме с камион в Народното събрание. За съжаление обаче нито една парламентарна група нищо не направи. Шефът на енергийната комисия само ни приемаше и обещаваше. Депутатите си гледат собствените интереси.
- Вашите студенти как са настроени?
- Почти не ги виждам. Те идват късно на обяд, добре наспали се. Естествено има и качествени между тях - двама-трима в курс от десет си е висок процент. Иска ми се всички да са запалени, но те просто не виждат реализация. От новите поколения обаче съм по-доволен. Напоследък забелязвам, че са по наясно, знаят защо са дошли в Академията и искат да се научат, така че да си вадят хляба с професията. Вече имам колежки от първи курс, които продават и се хранят това. Но има и други, на които мама и татко им плащат и гледат да си носят новите дрехи, друго нищо не ги интересува. Но всичко се напасва.
- На какво искате да ги научите?
- На живота. Да могат да се справят с него.
Не ги уча да лепят тапети
Нито единствено да правят картини, а да имат гражданско мнение, самочувствие, човечност.
- Как си спомняте вашето пребиваване в университета?
- Когато дойдох от Пловдив в София, бях много мълчалив и затворен, не можеше да ме накараш да кажа нещо. Никой не ми обръщаше внимание. Едно от нещата, които направих, когато станах преподавател в Академията, беше, че настоявах всички преподаватели да дават консултации. Навремето нямаше кой да ти отвори очите. Трябваше да си роднина с някой професор или дядото ти да е гонил с него диви прасета. Не е честно така.
- Има ли все още кандидати, които влизат в Академията по втория начин?
- Няма вече кандидати като едно време, когато за едно място се бореха по 100 човека. Цедката беше страшна.
- Чувствате ли се свободен артист?
- Винаги съм си правил моите картини. Навремето извъртях голяма гавра на изложба в Габрово на трудова тема. Нарисувах портрет на дядо от блока. По лицето му личеше, че цял живот е работил като разпран.
Да му се чудиш на тоя роб!
Абе, робът като че ли по-свястно е живял от него. Целият беше в бръчки и със светлосини очи като небе, зажаднели за радост и свобода. Ръцете му бяха удължени от работа. Тогава разни съкращения бяха много модерни, например з.х. - заслужил художник. И аз реших да се избъзикам, като кръстих картината П.В.И.Д.Н.П. - "Пенсионер временно изпълняващ длъжността нощен пазач". Когато пристигна в Габрово, всички много я харесаха, но не знаеха какво пише отдолу - можеше да е нещо против властта. И започнаха страхотни разправии, а не можеха да ме намерят, защото нямах телефон. Накрая ме сбара Кольо Николов, който отговаряше за изложбата, и ме запита: "Кажи ми само дали е нещо, за което ще ме подгонят?" Викам му, че не, да е спокоен. Тогава най-важното беше да запазиш различието си.
- И вие успяхте - с този успех на арт пазара.
- Откакто съм завършил, съм търсен и харесван художник. Продавам сам. Благодаря на хората, които ме ценят, заради тях съм жив. Правя изложби най-вече заради тях. Не съм художник за народа. Това са глупости! Не ме интересува дали онзи, който минава по улицата, ще се сети за изобразителното изкуство. Народът, ако ме иска, е добре дошъл, но няма да се навирам. Но и правя всичко възможно да възпитавам младите на въображение. В артцентъра при мен идват рейсове с деца. Никога не ми се е случвало да правя неща само защото са модерни. Радвам се на голяма свобода, дори бих казал прекалено голяма. Понякога чак ми става неудобно.
Не ми се налага да стягам колана, за да преживея
- Коя клюка за вас през годините ви подразни най-много?
- Няма. Не мога да се сетя за нищо. Има нещо подозрително в това. Единствено ме наклепаха, че съм бил милионер и ми изпратиха данъчна инспекция. За седмица трябваше да опиша всичко, което имам. Но разследването мина с апломб, бях изряден. Някой просто ме накисна, но не знам кой. Заради това ме е страх да отида да си видя досието, защото кой знае какво пише в него. Сигурен съм в себе си, но ако видя, че някои са ме тропали, ще ми стане мъчно, и ще трябва да намразя хората, които са го правили.
- Как ще коментирате разцеплението в съюза на художниците? В момента заради вътрешни борби, ще изпуснем Венецианското биенале.
- Боже, дори не знам за какво става дума. Мен ме няма. Аз съм си отделен, самостоятелен, самодостатъчен. В Съюза не съм стъпвал може би от 20 години. Не ме интересуват битките им, но у нас открай време художниците не се делят по посока цветност, антицветност, градски или селски тип. Тук се делят на художници "на еди кой си". За съжаление
в България всичко е на шуробаджанашка основа
Всяка партия и най-малкото село си имат своя най-добър художник, който е най-велик. Интересувам се от мнението най-много на десет души, които са на върха. Когато рисуваш, не мислиш дали този или онзи ще го хареса - иначе ще полудееш. Трябва да си свободен, а не да чакаш гуруто или партията да ти дават насоки.
- Хващали ли сте някой, че ви краде?
- Наистина имаше един по едно време, но му избягах. Просто спрях да рисувам това, което той копираше - голи тела върху дивани. След това той някъде се запиля и замина за чужбина. Дори името му не помня.
- Това може да ви поласкае?
- Ами. Лаская се, когато мина през нощта покрай Министерството на земеделието, където травестити ми обясняват колко съм красив, надарен, колко съм върха, въобще всичко, което искам да чувам постоянно. След това пък по бул. "Ботев" шармантните хубавици ми обясняват същото. И така си оправям самочувствието.
- То напомпва ли се от суперлативите из Европа?
- Когато бях в Германия, направих един портрет и вестниците написаха колко съм велик. След това, напук, направих две голи тела, а те написаха, че съм майстор на голите тела. Всичко това много те гъделичка, но ако човек започне да си вярва прекалено, ще му израснат крилца или златни люспи. Но аз не се самозабравям, не допускам да мисля, че съм най-големият и най-великият. Удовлетворението, което усещам, ми е достатъчно.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
