Изкуството не подобрява бита, но носи хармония, казва авторката на романа "Бежанци"
Името на Весела Ляхова в последните месеци неизменно се появява при номинации за поредната литературна награда. Причината е нейният роман "Бежанци", издаден с клеймото на "Жанет 45". Книгата стига до финалните номинации на приза "Роман на годината" за 2013-а на Дарителски фонд "13 века България", получи отличието "Христо Г. Данов" за художествена литература за 2013 г. и сега има номинация за годишните награди на портал "Култура". "Бежанци" представи неотдавна България на Международния панаир на книгата и на Европейския фестивал на първия роман в Будапеща. Професор Инна Пелева намира близко родството на романа и своеобразно продължение на "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам" на Димитър Талев. Ляхова публикува разкази в централния печат от 1980-а. Първата й белетристична книга, сборникът с новели "До слънцето", излиза през 1993-а. Влекат я теми табу. Като трагичната съдба на българските бежанци от Егейска Македония през 40-те години на ХХ век, по което до 10 ноември 1989-а цари пълно мълчание.
- Госпожо Ляхова, защо имате особен афинитет към премълчавани теми от нашата история?
- Защото те са най-интересни. "Бежанци" описва реални исторически събития: Драмското въстание от 1941 г., обезбългаряването на Егейска Македония след Втората световна война, трагичната участ на българското малцинство в Гърция до средата на ХХ век, понесло насилието на всички балкански правителства - турски, гръцки, сръбски, български. Както и несретната му съдба в отечеството, отношението на властта към бежанците след 9 септември 1944-а. Темата е голяма, до 10 ноември 89-а - табу. Отварянето на дума за нея неминуемо повдига
неудобни въпроси за вини и престъпления на родните управници
към собствения народ. Кой знае защо се смяташе, че ако се повдигне въпросът за българските бежанци от Гърция, ще се разрушат добросъседските отношения, с които толкова се хвалеше тогавашният режим. Питам се - що за взаимоотношения са това, щом от една истина ще се разрушат. След 10 ноември 89-а по инерция темата продължи да се премълчава. Ние сме се вторачили в съвсем други проблеми. Смятаме, че днешното ни битие е много по-важно и пропуснахме този епизод от нашата история. Въпросът за бежанците в момента у нас е отново обострен, макар за едни други бежанци, само защото е изострена цялата политическа ситуация. Българският народ не е ксенофоб. Големите проблеми идват от там, че в момента не можем да се справим със себе си, какво остава да можем с бежанците. Освен това имам и лична причина да се интересувам от тази позабравена тема.
Моите баба и дядо са участници в събитията. Те са част от последната преселническа вълна на българите от Егейска Македония, от околностите на Драма, и след известни митарства се установяват в Пазарджик. Прототипите на героите са мои родственици. Но личният мотив е само изходната точка. Романът "Бежанци" не е родова хроника. Знаейки за тази тежка драма още от детството си, осъзнах, че този сюжет е много важен за националното ни съзнание. Първата ми новела от сборника "До слънцето" беше свързана с темата. През 1987-ма с нея участвах в литературния конкурс "Цветан Зангов" и въпреки че бе наградена, не беше публикувана до 1992-ра. След публикацията й обаче си дадох сметка, че в такъв формат темата не може да бъде обхваната в детайлите, че тя изисква друг обем и друг жанр, за да се покаже драмата на тези хора в пълнота, да бъде разкрита истината от всички гледни точки: българската, гръцката, на жертвите, на насилниците, на патриотите, на комунистите... Загиналите гърци в Драмското въстание имат своите паметници, а българските жертви в същите събития са обречени на забвение. Като художествена литература бих казала, че това е първият роман, който третира този проблем. Има доста художествени произведения за борбите на българите в Македония за освобождение, обединение с Отечеството до 1918 година, но за времето след Ньойския договор като че ли интересът спада. Сякаш българското съзнание веднъж завинаги се примирява със загубите, с дадените жертви, с провала си на международната сцена. А се оказва, че му предстоят още провали.
- Какво се наложи да проучите и колко време ви отне?
- 10 години, та и повече - събирателска дейност, писане. Построих романа си по правилата на класическия епос. Започнах с предисторията на събитията преди Драмското въстание от есента на 1941-ва, след това присъединяването на Беломорието към България, политическите промени в областта, националните и социалните сблъсъци до изгонването на българите от селата им и след това
манипулациите с тях в България
Гръцката историография изучава Драмското въстание като първото антифашистко и антиокупационно въстание по време на Втората световна война. Българската гледна точка до 1989 година липсваше. А нещата не са еднозначни. След 1989 година и у нас се появиха няколко исторически и лингвистични изследвания по темата, с изключителен респект към истината. Произведенията на Георги Даскалов, Димитър Йончев и Благой Шклифов ми бяха от неоценима помощ. Разбира се, самата аз също проведох анкети, срещнах се с все още живи тогава свидетели на събитията. Романът ми не идеализира едната страна за сметка на другата. Опитах се да представя и двете гледни точки, но най-вече човешката страна.
Много неправди са извършени. По национални или идеологически причини се е провеждал произвол над хората с цената на живота им - и в Гърция, и в България. Въстанието започва с много насилие. Потушаването - също. Прогонването на българите от Егейска Македония - пак насилие: или се записваш грък, или напускаш. А когато идват тук - друг експеримент: обявяват ги за македонци. Народната власт след 9 септември 1944-а организира кампания за помощ на левите сили в гражданския конфликт в Гърция, като праща доброволци от бежанците в гръцкото партизанско движение. А също услужливо провежда коминтерновската политика на Сталин по националния въпрос, като обезпечава измежду бежанците население, разбира се- насила, за новосъздадената федеративна югорепублика Македония.
- Как все пак са оцелели?
- Били са хора с много здрави морални устои. Първо са били наясно със себе си - какво искат. И второ - имали са изключително трезв поглед върху живота и стойностите му. Били са вярващи християни и това ги е запазило духом здрави и ги е спасило да оцелеят.
- Но като са видели, че тези ценности не значат нищо, още от първите години след Девети?
- За другите не значат, но не и за тях. Така са възпитавали и децата си. Те не познават нравствения релативизъм и конформизъм на съвременното общество. В този свят, на границата между едно патриархално общество и новите модерни времена, те са съхранили здравината на християнския патриархален морал. Той ги крепи да издържат на всички издевателства и експерименти. Те дори достигат някакъв материален просперитет през следващите години, въпреки че идват с една риза на гърба си.
- Какво най-често ви питат, когато представяте книгата из страната?
- Питат главно как и защо е станало всичкото това насилие, удивляват се на мълчанието, което си е чист абсурд. Младите, а и предишните поколения нищо не знаят. Вече има изследвания, историците са запознати, но в учебниците не пише нищо. Очевиден е гладът за знания за близката ни история. Все още се робува на щампи и установености, истината я няма, дори мисля, че при преоценката на миналото си сме склонни пак да изпадаме в крайности, този път противоположни на предишните. В този смисъл романът запълва една празнота в историческото ни познание и е апел към възстановяване на правдата.
- Но той дава и примери за морал, който днес е така дефицитен.
- Да, като роман ролята на "Бежанци" е първо естетическа. Читателят да срещне и да се развълнува от човешките съдби, да ги приеме като свои, да измери собственото си битие. И да си зададе въпроси. Например как може принадлежността към даден етнос да бъде причина за насилие. Защото и днес става така, вижте колко гонения по национални причини дори в Европа имаме. Друга тема, имаща общо с морала - темата за властта. Героите ми се сблъскват с властта, някои се конфронтират с нея открито, други разсъждават за нейните граници и за отношението й към съдбата на обикновения човек, трети се опитват да я използват или да се впишат в нея в името на личното си добруване. Но така или иначе моралната оценка е неизбежна. Бих казала - друга версия на това, което и днес виждаме в България, на пропастта между гражданите и властта, сега доовкусена с пари, медии и международни проекти.
- Често писателите казват, че понякога героите им тръгват по свой път. Как е при вас?
- Като в анекдота за Пушкин. Веднъж поетът отишъл на бал, но бил много тъжен и го попитали защо. Представете си, Татяна се омъжи, отговорил, сякаш не той е написал това. Случвало ми се е и на мен в "Бежанци", героят да ме хване за ръката и да ме отведе на съвсем различно място от това, което първоначално съм мислила за образа.
- Как стана срещата ви със съдбата на проф. Цеко Торбов - също премълчавана личност, за да напишете монографията си за него "Живот мисия"?
- Както казах, обичам да разкривам премълчаваните истини, те като че ли ме намират. Срещата ми с неговото дело стана случайно, благодарение на запознанството ми със съпругата му Валентина Торбова във връзка с първата ми книга. Проф. Торбов е университетски преподавател, първият значим философ на правото у нас и водещ учен в тази област до 1944-а. Доктор на Гьотингенския университет по право и по философия. Но след 9 септември
отказва да се съобрази с новата идеология
и това му струва катедрата по философия на правото в Софийския университет. Лишен от възможността да преподава и да работи в областта на тази припозната за идеологическа дисциплина, той се посвещава на превода на Кантовите произведения. За две десетилетия той, при помощта на Валентина Торбова, превежда пълния корпус на Критиките на Кант - нещо, което в други страни се прави от цели изследователски институти. Именно заради това, както и заради качествата на преводите, високо признати в Германия, получава Хердеровата награда през 1970-а. Той умира малко преди промените в България, към края на живота си получава някое и друго отличие, но голямото му теоретично дело и днес е непопулярно. Изглежда е българска черта да не оценяваме достиженията си. А той е магнетична личност, както се казва, такива днес вече не се раждат - съчетание от личност, характер и учен. Беше удоволствие за мен преди толкова години - книгата излезе 2001 г., да имам достъп до архива му и да реконструирам живота му, да разсъждавам върху произведенията му. Слава богу, те вече са издадени.
- Кое най ви отвращава днес?
- Винаги - бездушието и безочието на властта, демагогията, липсата на съвест, убедеността й, че е над законите, които създава за другите. Животът сам по себе си е съставен повече от страдания отколкото от радости. И към това да се добави и мерзостта на управляващите, е много жестоко.
- Не е ли непроменимо това?
- Не смятам. Ние първо трябва да променим себе си. Властниците, срещу които сипем огън и жупел, са наша креатура. На същия наш народ. Жалко, че такъв страдалец се оказва неспособен да създаде хора, които да му служат, вместо да го използват.
Нашето ниво на търпение е много голямо
Не съм човек, който дава рецепти за революции и политически промени. Само знам, че друг няма да направи за нас това, което ние искаме, че трябва да узреем за всички промени, да ги възпитаваме у себе си и децата си.
- Може ли културата да катализира процеса?
- Да. Една от причините за бездушието по високите етажи се дължи на скъсването с културата и чувствителността, която тя възпитава. Тя е заметена в задния двор на държавата. И тук не става въпрос само за пари, а за отношение. Защото има неща, които стават и без пари. Като общество нагласата на хората е към материалното. В предишни времена, дори полуграмотни, хората са имали повече досег с естетическите стойности чрез фолклора, приложните изкуства, селската архитектура и носии, песните и танците - това е чиста проба най-високо изкуство. Бедничко откъм бит, но пълноценно откъм духовност. Заедно с религията - това е запълвало всичко. Днес разполагаме с какви ли не канали за достъп до изкуството, медии, кино, но по тях тече грозота, насилие, лъжа. Колко хора четат редовно художествена литература. Изкуството няма да реши проблемите, но ще ни даде усещане за хармония и пълноценност в душата - изповядвам тази старомодна и наивна вяра. Нуждата от изкуство трябва да се възпитава от най-крехка ученическа възраст. Какви са мечтите на децата ни - да станат миски и мутри. Това не може да е идеал. Изкуството формулира идеала, към който човек трябва да се стреми. Без идеал нито човекът, нито обществото може да се развива. Само идеалът осмисля общите усилия на социалните слоеве - от най-ниския, до най-високия. И когато човек стане политик, няма да мисли първо как да устрои родата си.
- Пишете ли нещо ново?
- Обмислям следващите неща, подготвям ги. Интересуват ме основно социалните противоречия. Трябва да разказваме за тях по интересен начин, занимателно и увлекателно. Аз се възхищавам на сладкодумните разказвачи в нашата литература, които водят читателя, както се хваща детенцето за ръчичка. Изкуството не трябва да се занимава само със себе си, а с това, което вълнува читателите.
- Имате ли нещо общо с художничките Надежда Олег Ляхова и сестра й Даниела, която неотдавна почина?
- Не сме роднини. Думата лях в славянските езици е етноним на полски племена. У нас думата се настанява по време на Османската империя през ХVII в., когато дребна полска шляхта е наета да разработи рудниците на империята. Има няколко села в българското землище с това име, основно рударски, а като фамилия у Стефан Илчев е посочена само в Кричим, откъдето е баща ми.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
