Време е за ново възраждане, казва известният актьор, който получи втори "Аскеер" и признание в Кан
Преди няколко вечери Валери Йорданов игра в "Заешка дупка" в "199" - там той е Хауи, а заради тази роля на 24 май получи "Аскеер" в Армията. Та тогава, в понеделник, част от публиката, която известният актьор по принцип нарича "огромна, силна и разнородна смес", говори помежду си. "Някои зрители са свикнали, че това, което се случва на сцената, е като на запис или като по телевизията. Идваше ни да спрем и да предложим пуканки. Но тези, които знаят какво е театър и го уважават, възпитават другите. Учат ги." Валери може да го каже, защото има сериозна практика - след като получава диплома с подписа на професор Стефан Данаилов, започва да играе в "Сълза и смях" (в онези години там все още има трупа), в "Сфумато", в Младежкия, в "199", минава през свободната практика, за да акостира при академиците. Неотдавна пък се завърна от Кан, където негов текст беше високо оценен от баш майсторите в занаята, наречен "сценарно писане" - само по достойнство, без грам връзки. Историята, влязла в топ 10, е за момче, което иска да се измъкне от хватката на гетото, четейки Шекспир. Благодарение на нея Валери попада в работилницата за сценарий, в програмата Script East за Източна и Централна Европа.
- Валери, вие сте от отличниците по номинации за "Аскеер" - досега имате шест, като две от тях са последвани от войника на Чапа. Това ласкае ли ви?
- Първата ми статуетка беше за главна роля - за Бръчков от "Хъшове", а сега получих за поддържаща - за Хауи от "Заешка дупка". Ще се концентрирам в усилието догодина да се сдобия за женска централна или друга роля. Ще направя всичко възможно, ще дам всичко от себе си. Никога не очаквам награди. Приемам ги, приятно е, те са похвали и комплимент. Но не бива да потъваш в тях, защото задължително ще се увъртиш в егото си, в повдигнатото самочувствие. Тогава човек става по-мързелив, започва да не му пука и се занемарява. Но не съм опериран от суета, разбира се. Друго не разбирам: медиите преиначават и за хубаво, и за лошо. Или пък дават възможност на някакви хора да приказват, приказват - без да има какво да кажат. Затова много харесвам японците и индианците. Те говорят само ако е крайно наложително - само ако могат да променят нещата за добро. В една и съща вечер или сутрин да се изявяваш в предаване за готвене, шиене и култура, е напълно излишно. Не ми е ясно защо. Бих искал да отида в Япония.
- Почти от десет години сте Бръчков - наивен, инфантилен, поетичен, понякога изгубен...
- Ако се пуснем по лесната логика, той е от всичко това по малко или по много. Но Бръчков е един в началото, а е съвсем друг в края. Всеки един от хъшовете е бил Бръчков в конкретен момент от живота си. Както казва моят преподавател Иван Налбантов, всеки циник е бил голям романтик. Затова и всички загиват накрая. Те знаят, че само смъртта може да осмисли живота и мисията им.
- Влияе ли култовият спектакъл на живота ви?
- Няма начин - над 230 представления плюс телевизионния сериал. Преди да играем "Хъшове" в Шумен се запознах с бъдещата си съпруга -
поканих я да гледа и скоро след това бяхме заедно
И двете ми дъщери се родиха след финални аплодисменти на "Хъшове". Едвам изчаквах да се поклоня и хуквах към болницата.
- Публиката промени ли се за това време?
- Не мога да преценя с точност, но със сигурност мисленето и еуфорията вече са в различни посоки. При нас обаче вече е по-различно. Ицо (Мутафчиев) излезе от групата след злополуката, която той така юнашки преживя. Захари (Бахаров) снима много и на негово място като Попчето влезе Христо Петков. Студентите, които участваха, отдавна изкласиха. Някога, в началото, репетирахме с Ники Костадинов, а в края на сезона си казахме: "Чао, пичове, ще се видим през есента". И после прочетох във вестниците, че си е заминал. Играеше Мравката. Беше много смешно - Ники беше висок, снажен мъж. И понеже по пиеса всички ги е страх от него, го разпределят да играе бабичката в "Изгубена Станка", а тя умира първа. А миналата година си отиде и Чочо...
- Казвате, че той е единственият след дъщерите ви, когото искате да прегърнете, когато ви ядоса...
- Много странен човек е Чочо. Не говоря за него в минало време. Нито със сълзи в гласа. Защото
Чочо винаги е някъде наоколо
Така беше приживе. Все едно го няма, а изведнъж става буря - дали ще е за нещо веселяшко или за нещо драматично, няма значение. Задължително се случваше някакъв цирк. Той си е дете. До последно - тук, а съм сигурен, че и там. Изключително талантлив. Убеден съм, че голяма част от дарбите му идва тъкмо от този детски импулс, който той никога не изгуби. С него бяхме на "сине" и "тате" - като в "Хайка за вълци". Разликата ни е точно десет години.
- Имахте ли приключения по време снимките на "Хъшове"?
- Беше кански студ. Дунав наистина беше замръзнал. На финала има далечен кадър, в който Македонски минава по ледовете на реката. Това е Сашо Морфов в дрехите на Чочо. Тогава ни каза: "Ако някой трябва да пропадне, поне да бъда аз. Ако нещо се случи с някой от вас, няма да го преживея".
- Нахъсано ли кандидатствахте във ВИТИЗ?
- Не. Случайно. Завърших училище, но не знах какво да правя с живота си, чудех се как да продължа. Моята класна веднъж ми беше подхвърлила: "Защо не опиташ да станеш актьор, непрекъснато разказваш?". А аз имах много проблеми с речта. Но Стефан Данаилов ме взе въпреки всичките ми недостатъци. И това промени съдбата ми. В трети курс разбрах, че като са ме приемали в Академията, Иван Налбантов е подписал декларация. В нея е обещал да се пребори за шест месеца с моите дефекти - говорех много бързо, не казвах ясно "р" и "л". И успя.
- Какво е Ламбо за вас?
- Баща, а понякога и повече. Не ме интересува, че звучи банално. Благодарение на него и на другите ми учители във ВИТИЗ още на 18 осъзнах с какво ще се занимавам през останалата част от живота си. Мастера ни научи на много неща извън професията - без да размахва пръст. Просто го наблюдавахме какво прави.
Ламбо е единственият,
който никога не ме е излъгал
Като ми е казал нещо лошо, то е било вярно. Като ми е казал нещо хубаво, то е било вярно. Видях го случайно, преди да започна "Кецове". Той ми рече: "Разбрах, че ще снимаш филм. Давай, с теб съм". Но никога не съм си позволявал да го занимавам със себе си, да му звъня за съвети, да го моля да чете сценария ми или нещо подобно. Всъщност никой от нас не го прави - той е толкова ангажиран.
- Питахте ли го дали е харесал "Кецове"?
- Ами не. Страх ме е. Предпочитам да си мисля, че е удовлетворен от работата ми.
- Нямате вид на толкова притеснителен в професията - навремето веднага ви хвърлиха в киното и на сцената, изиграл сте десетки роли...
- Имах луд късмет, защото това се случваше в най-тежките години за изкуството. Няма да забравя първата си роля - беше в "Трака-трак" на Илия Костов. Бях в края на първи курс. Тогава се правеше по един филм на пет-шест години. Илия ме извика на кастинг за някакво момче. И като ме видя - косата ми беше почти до лактите, каза: "Я пробвай да говориш като момиче". И аз пробвах. После ми се обадиха, че са ме избрали да бъда гей травестит.
- Трябваше да бъдете в трупата на Модерен театър, но проектът не се получи. Страдате ли още?
- Всеки го изживява по своему. Ивайло Христов се опита да осъществи тази толкова гениална и за съжаление неосъществима тук идея. У нас е много трудно да се развие пазар на каквото и да е - дори да имаш сграда за театър, дори да притежаваш правата за непоставяни досега пиеси в България, дори в акцията да участват прекрасни актьори от различни поколения, избрани с кастинг. Виж, руснаците успяват. Заради синята си кръв, имперския си дух и адекватно самочувствие. И най-вече заради това, че те знаят: културата е безценна, а не бързо забавление. В Русия хората пътуват с влак, за да гледат шестчасово представление и след него се прибират по домовете си. Това тук никога не може да се случи. Не обвинявам никого. Най-малко - българина. Само ще цитирам крал Лир: "Не давай нищо друго освен най-необходимото в живота му и той непренно ще заживее като скот". Не знам кой в държавата има интерес от тази ситуация, но явно има някой.
- Имаше ли завист?
- Не. Или поне не масова. Много хора действително помагаха. Народният ни даде зала без пари, за да репетираме. Конкуренцията е задължителна. Иначе ядеш едни и същи череши. Най-много ме беше яд за това, че изключителните идеи на Ивайло Христов и Людмил Тодоров не бяха реализирани. Разочарованието беше голямо. Но аз понасям ударите.
Ако не ме удрят, много ще се запусна
Като паднеш, ставаш и продължаваш.
- Появи се ваша снимка от Кан, на която сте много официален - изненадващо за имиджа ви на чаровно, артистично и лошо момче по тертип на героите от френските филми на Новата вълна. Как се озовахте в тази компания?
- Преди Кан взех смокинг от театъра. На фестивала дрес кодът е задължителен - иначе не те пускат. Нямам костюм и никога не съм имал. В нашата програма преподаваха хора, които имат по два-три филма с оскари - сценаристи от голямото кино. Шефът на моята група е Том Айбрънс, професор в една от най-скъпите школи в Ню Йорк, която никога не мога да си позволя. Бях и за седмица в Полша, където работих с някои от най-добрите в сценарното писане. Пътувах и за четири дни в Берлин - там ни научиха как за минута да представиш историята си. Съжалявам, че тук това не може да стане. И в Академията преподават драматургия, но няма място за сравнение. Въпрос на пазар е. Но трябва да се канят експерти от Европа и Америка. Предполагам, че биха дошли за по-ниски хонорари.
- Ще има ли скоро филм?
- Кандидатстваме с братя Чучкови, те са продуценти. Към проекта има голям интерес от вън. Но никой няма да се включи, ако не получим подкрепа от вкъщи, от собствената си страна. Така е по регламент.
- Е, признаха ви на Лазурния бряг...
- ... Но не е гаранция, че ще се случи и в София. Когато кандидатствахме с "Кецове", ми казаха: "От това нищо няма да стане". След две седмици спечелихме навън. На следващата сесия в НФЦ пуснаха проекта.
- Откъде се пръкна у вас този талант на писач - признават го дори корифеи от Западна Европа и Америка?
- Не знам дали е талант. Просто имам желание да разказвам неща, които са се случвали - на мен или на близки хора. В началото пишех разкази - за планината, за неградските неща. И стихове. Именно тогава започнах да гледам сума ти филми по лични истории, които не ми бяха чужди като емоции. Всъщност така се роди любопитството ми към режисурата. Някога тези мои пориви не ми правеха впечатление. Но гледайки какво и как снимат най-големите, осъзнах, че вълнението трябва да се споделя. Харесвам Трюфо, Жак Одиар, новото английско кино. Написах сам сценария на "Кецове", но на финалната права имаше занаятчийски подробности, които нямаше откъде да знам. Тогава ми помогнаха Иглика Трифонова и Иван Владимиров.
Новият ми сценарий е с работно заглание "Шекспир като улично име". Това е част от живота ми, когато бях на 16-17 - от епохата преди ВИТИЗ. Историята на моменти е брутална и агресивна, в други мигове е доста романтична. Самият факт, че беше селектирана от 364 сценария от Източна и Централна Европа, е достатъчен. Тя е за момчето, което се опитва да се измъкне от улицата и от гетото, четейки Шекспир. Най-много я харесаха заради това, че може да се случи навсякъде. Всеки може да се припознае в нея. Шекспир в случая е нещо като прякор. Героят се боксира и състезава с неговото име. По европейските стандарти филмът ни ще бъде нискобюджетен.
- Явно много сте изчели, преди да започнете да съчинявате свои сюжети.
- Моят дядо е маниак на тема книги. В дома, където съм израснал, сега там живеят родителите ми, има библиотека с всичко възможно. Когато излизаше нова книга, дядо ми купуваше по три - за мен, за братовчедка ми и за него.
Можеше да няма пари за хляб, но за книги - винаги
Затова притежаваме кажи-речи всичко, включително и "забранените" някога автори.
- Улицата изкушаваше ли ви?
- Тогава бяха бурни години, но в София нямаше насилие и агресия, подобна на сегашната. Местата, по които съм израснал, бяха пълни с гости и приятели от Куба, Виетнам и всякакви други братски страни. Животът, най-често вечер, понякога ставаше доста интересен. Особено в някои квартали.
- Оттогава ли имате вкус към драмите?
- И в най-големите драми има смешни моменти. Отдавна няма жанрове. Особено при най-големите. А те определено не са от Холивуд. "Кецове", примерно, е философски екшън. Моите истории са за хора, които са в безизходица. За техния начин да се справят или да не справят с това. Понякога има много комични и неадекватни ситуации покрай техния устрем. А това прави случката още по-хубава. Чаплин играе крайно нещастни образи - бедни, гладни. И е толкова гениален.
- Смятате ли да публикувате някое от вашите творения?
- Не. Навремето дори не съм ги печатал на машина. Бяха стихчета и разкази. Имам и пиеса - бих я дал на колега за моноспектакъл.
- Общували сте с Николай Хайтов покрай "Дивите" в Младежкия, какво си спомняте оттогава?
- Първо Иван Налбантов направи "Дърво за огрев" по "Диви разкази" в "Сълза и смях". Тъкмо бяхме завършили ВИТИЗ. Хайтов дойде да гледа и след това ми каза: "Мойто момче, ползвай каквото искаш свободно от моите текстове - не се притеснявай". След това се виждахме няколко пъти, когато започнах да работим с Георги Къркеланов "Дивите" - по "Дервишово семе" на Хайтов, "Етнографски интервюта" на Филип Марински и парчета от мои неща. Имах разрешение лично от Хайтов. В началото той беше против да се вкарват други текстове, но след като видя, че те "работят" за неговата история, се съгласи. За жалост почина две седмици преди премиерата. В представлението имаше дори малко от Корана - но в оригинал, дословен превод. Това на моменти беше опасно. Предупредиха ме: "Внимавай къде го играеш, защото може да имаш неприятности". Особено пред хора, които изповядват исляма. Те по принцип не обичат да се цитира светата им книга. Особено на сцена.
- Какво, според вас, е дереджето на театъра ни тук и сега?
- В големите градове - къде с напъни, къде с последни усилия - трупите се справят. Най ми е трудно да възприема това, което се случва из страната - то просто е страшно. С риск да прозвуча смешно, ще кажа, че е време за възрожденски действия. Не може да има само молове. Румънците успяват. Имат кина, в които можеш да гледаш източноевропейско и алтернативно кино. Видях го с очите си в Букурещ. Тук не се мисли в мащаб за всичко това. Когато някой яхне някаква някаква службица, започва да
мисли за себе си като за единствен
От него започва и свършва всичко.
- Какво е душевното състояние на гилдията - деликатно равновесие или поглед от моста?
- Не мога да го определя категорично. Факт е, че някои колеги наблюдават как расте камъкът, както казват японците. Но не знам дали то е полезно тук и сега. Има хора от двете крайности - отчаяни и големи оптимисти.
- А вие?
- По-скоро съм към вторите. Нямаме избор да не сме оптимисти.
- На всичкото отгоре сте и изявен работохолик...
- Бях спрял за две-три години. Дори бях помолил да не ме разпределят в нови представления. Случиха се различни неща в живота ми.
- В някои моменти изглеждате прекалено дистанциран и сдържан...
- Отдъхвам най-добре, когато нямам връзка с хора, а с всичко живо. Но понякога съм доста импулсивен и емоционален, в зависимост от обкръжението ми. И от ситуацията. Ако дълго време съм сам, не се натъжавам. Чувствам се много добре. Пиша си нещо. Преди време
прекарвах без компания по три месеца из диви плажове
По някой приятел наминаваше за ден-два, на третия го стягаше шапката и казваше: "Абе, ти луд ли си, как издържаш тук без хора", а след това си тръгваше.
- Какво работи жена ви?
- Тя е дизайнер на дрехи. Женя прави много хубави модели, опитва се да ги продава по разни форуми в интернет и да пробие, но е много трудно. От време на време се отчайва, а аз се опитвам да се шегувам. Подкрепям я във всичко. Тя е талантлива - като много млади българи. Просто чака шанса си. И гледа двете ни дъщери.
- Йована, по-голямата, излезе да вземе аскеера вместо вас...
- Като я изпратих да благодари на аскеерите, малко се притесних. Помислих си: къде набутвам детето - да вземе да се стресира. Но после си казах: нека от рано да свиква - да преодолява напрежението и смущението, да получи тренинг.
- Защо имате толкова много татуировки?
- Свързани са с определени периоди от живота ми, с мои приятели. Харесвам татусите, когато имат смисъл.
- Какво ви предстои?
- Надявам се "Шекспир" да не ми отнеме повече от четири години. Направихме "Кецове" за осем. Търсенето на парите - навън смешни, тук невъзможни - е дълго и сложно.
- Спечелихте ли нещо?
- Добър опит и верни приятели. И още нещо - фотографията ми стана хоби. Но нямам време. Аз съм човек концентриран. Мога да се занимавам най-много с две неща - децата ми и спорт, кино и театър... Останалото ми звучи несериозно.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
