Владимир "Валди" Тотев е зодия Лъв. Свирил е с група "Фактор", както и с Емил Димитров. Всички обаче го познават като клавирист на "Щурците". Валди е автор на много от хитовете на бандата - "Футуролог", "Огнен знак", "Помниш ли", "Среща с деня", "Навечерие", "Не умирай"... В началото на 90-те започва солова кариера и издава албумите "Далтонистът" (1992), "Кръстопът" (1995), "В часа на залеза" (1999),"Светлината" (2002) и "Ветровито" (2004). Носител е на много награди - първа от "Златният Орфей" през 1990-а за "Жена", гран при пак от "Орфея" през 94-а за песента "Петък полунощ", на пролетния конкурс на БНР 2000 г. Щурецът от години не понася София и живее с приятелката си Дими Димитрова в русенското село Писанец. Тя е цигуларка в русенската опера.
- Валди, твоята "Вдигни очи" се смята за българската "Imagine". Тя е хит на протестите и до ден днешен. Как беше създадена?
- "Вдигни очи" е от песните, които писах за СДС - тя е от така наречените поръчкови. Някои хора се хвалят, че никога не са работили по поръчка, а огромна част от класическата музика е написана именно по тази причина. Да създадеш нещо по зададена тема и за определен срок е значително по-голямо предизвикателство от това да чакаш да те навести музата. Няма срамна работа. Има само срамно свършена работа.
Александър Петров ми даде готовия текст и за 3-4 дни създадох музиката. После отидох в модното тогава заведение VOA (Гласът на Америка) срещу БНР да търся подходящи гласове, защото ми се искаше повече хора да участват. В крайна сметка изпях сам трите мъжки гласа, а всички женски поверих на младо момиче първа година в естрадния отдел на Консерваторията. Казва се Красимира Сурдолова. Представи се блестящо.
По-късно с нея направихме и английски вариант по текст на Теодор Шишманов. Има го в първия ми диск "Кръстопът" от 1995 г. Това че песента, макар и писана за СДС, в крайна сметка е за човешките мечти и надежди, за вечния стремеж към свобода, й даде този дълъг живот.
Не е тайна, че тя се пускаше през годините и по митингите на БСП. Трябва да си пълен идиот, за да разделиш публиката си по политически пристрастия. Нали смисълът на промяната беше хората да изразяват свободно възгледите си без страх от санкции? За съжаление обаче политическите върхушки са болезнено ревниви.
- Какво мислиш за днешните протести?
- В тях участват хора, чиято интелигентност беше високомерно пренебрегната от така наречените десни партии в България. Това, което с един удар извършиха БСП и ДПС след последните избори, беше изпитано върху нас, симпатизантите на западните демокрации - под формата на дългогодишно "китайско мъчение". Все не ни се искаше да повярваме, че тези, за които упорито и сляпо гласуваме, ще се самозабравят до такава степен и по някакъв ужасяващо садистичен начин ще разкъсат всичко на парченца.
Преди последните избори бях поканен на коктейл от ДСБ. Занесох им инструментален вариант на "Вдигни очи", тъй като преди години имаха проблеми с автора на текста. Бях любопитен да видя настроението им преди един предизвестен крах. Нямате представа каква увереност и щастие струеше от тях. Все едно 35% от гласовете им бяха вързани в кърпа. Тръгнах си изумен. Тези хора не знаеха ли, че голяма част от предишните им симпатизанти откровено не им вярват. Или смятат, че това чувство е запазено само към комунистите и никога няма да се обърне срещу тях?!
- Почти не се споменава, че ти си внук на полк. Владимир Серафимов, герой от Балканските войни, Освободител на Родопите. Това какво самочувствие ти носи днес и мислиш ли, че имаш генетично заложен бунтарски дух?
- Подвигът на дядо ми, полк. Владимир Серафимов, се състои в това, че през първата Балканска война 1912 година с риск за живота си отказва да изпълни заповед на главното командване и да отстъпи току-що освободените села в Средните Родопи. Има мигове, в които съдбата поставя човек на кръстопът.
Представете си разкъсващата дилема за един войник. Да изпълни дълга и заповедта или да послуша сърцето си. Човешкото е надделяло в полк. Серафимов. Така спасява живота на хиляди българи от турския ятаган. Трябва да знаете, че дядо ми е имал огромна вяра в неговите войници от 21-ви средногорски пехотен полк. Това се е случило, когато понятия като чест и достойнство са имали позабравения днес смисъл.
Тук е мястото да кажа, че изпитвам огромна симпатия към българските турци. Винаги когато съдбата ме е срещала с тях, съм затвърждавал тази си оценка. За съжаление те са представени в Народното събрание от една върхушка, 100% съставена от агенти на бившата Държавна сигурност. Хареса ми един плакат от сегашните протести: "ДПС не заслужава българските турци!"
- Днешните млади протестиращи не знаят много неща - например, че "Щурците" са може би най-наказваната, забранявана и малтретирана българска рок група. Веднага давам пример: каква е разликата между тези текстове: "Ще поискаш ли да останеш на прага. Ще ми кажеш ли, че така се налага" и "Колко щъркели тук са хвъркали, мамо. Твоите внучета тука учеха, мамо"? Кой и защо ви принуди да смените един толкова безобиден текст, а парчето е едно и също? Ами "Ален Делон - син балон" и особено "Сватбен ден", за която Пеци ми разказа, че не можело да се пее за хляб и сол и рокендрол едновременно?
- Чак малтретирани не сме били. Бяхме забранявани и санкционирани главно финансово. Но много по-неприятно беше да се примириш с това, че от прекрасния текст на песента ти е откъснато жилото. Така се случи и със стихотворението на Миряна Башева "Някои от вас". Текстът "Под трънливото чело на гения, както под каскета на глупака, има мигове на вдъхновение и години безизходен вакуум" стана: "Под трънливото чело на гения, както под бомбето на глупака"... Зер да не си помислим за някой с каскет лоши работи! За тях само "глупаците" като Чърчил носят бомбета. Колкото до песента "На прага" - там бяха нарочно направени три варианта. Един за "Балкантон", където комисията по текстовете беше най-либерална. Втори - за БНР, където беше доста по-затегнато, и трети - за БНТ, където цедката на цензурата беше най-ситна. Затова и се стигна до тези комични промени в настина безобидния текст.
- Защо реши да ставаш музикант, а не военен, доктор, шофьор или нещо друго? Освен това кое те насочи точно към пианото?
- Преди години попитах баща ми как им е хрумнало с майка ми да ни занимават с езици, спорт и музика. Тате каза: "Тогава само спортът и изкуствата бяха сравнително свободни професии". Благодарни сме им за гениалното прозрение. Брат ми, Юрдан Тотев, стана треньор на националния отбор девойки и жени по ски алпийски дисциплини, а аз музикант. Мама ни занимаваше с английски, френски и музика, а тате - с всякакви видове спорт.
А пианото, на което започнах и което имам и до днес, е реликва. Избирано е от маестро Георги Атанасов за една от по-големите сестри на майка ми, а те бяха четири. Маестрото е бил диригент на полковата музика, написал е марша на 21 Средногорски полк и е преживял цялата Балканска война с дядо ми. Мама получава пианото като най-добре свиреща от всички в семейството. Преди години най-сетне отделих средства и го стегнах. Сега старият SЕILER (1908 г.) е отново един прекрасен инструмент.
- Как и кога Пеци Гюзелев те убеди да се присъединиш към "Щурците"?
- Пеци Гюзелев и Кирчо Маричков ме бяха слушали на концерти с "Формация Фактор" в Софийския университет още през 1972 г. Присъединих се към тях, след като през август 1976-а бяха наказани за пореден път да не свирят до края на годината, а причината беше онзи разбиващ концерт в Летния театър в София. Тогава Боби Панов напусна групата, а Пеци ме издири в поделение на Строителни войски в Челопеч, защото тогава бях в казармата. И ми предложи овакантеното място. На "Щурците" не можех да откажа.
- Кои и къде са най-запомнящите се концерти, в които си участвал?
- Може да звучи невероятно, но като че ли най-приятното ни турне беше през 1981 г. в Куба. Помня и концерт, на който искаха да ме арестуват, както и други, които доведоха до поредните наказания. Но това е дълга история и ще можете да я прочетете в една глава от мемоарите ми, наречена "Срещи с Народната милиция от третия вид". Книгата ще излезе съвсем скоро.
- Защо реши да се махнеш от София и да заживееш в русенското село Писанец? Трябва да си много влюбен, за да направиш толкова решителна крачка, че и да създадете дуото Вал-Ди. Разкажи и за другата половинка.
- През годините градът София от любимо място, в което се завръщах с радост, се превърна във все по-изнервящ кошер на агресивна простащина. Сърцето ми изстина към този град. Дими го спечели за Русе. Не съм загубил връзка със София, но и в Русе си създадох прекрасни приятелства. Разбира се, Димитрина беше в основата на промяната. Тя все още се изчервява. А това не се среща често в днешни дни.
От 1988 година започнах да работя сам. След време разбрах, че самотата не е моята среда. Две години след пренасянето ми в Русе реших, че на всяка цена ще направя нещо, което да ме спаси от това състояние. Оказа се просто - дуо Вал-Ди! Написах ноти за цигулка на над 70 песни от моя репертоар. Повечето нямаха този инструмент в аранжиментите. Дори се осмелих да допиша сър Пол Макартни с цигулка за песента "Кос" (Black Bird). Оказа се приятна и забавна работа. За личния си живот не обичам и няма да говоря. За съжаление понякога пак ми се налага да бъда сам. Тези дни Дими замина с русенската опера за Швейцария, а аз свиря в "Амбелиц клуб" в село Лозенец. Но пък морето е втората ми голяма любов, тъй че ще ми е по-леко до 10 юли, когато я чакам да се върне.
- Ти имаш купища награди, а сега ти предстои издаването на нов албум. Какво ще представлява той?
- Вярно е, че имам, но много отдавна не съм издавал нещо ново. През пролетта на 2012 година направихме концерт в прекрасната сграда на русенския драматичен театър "Сава Огнянов". Моят приятел Иван Янчев дойде от София с 3 камери и с помощта на още двама оператори от местната "Делата" тв записа събитието. Тази година бях финансово подкрепен за идеята да издам концерта на DVD. Помогнаха ми Селскостопанският колеж в Русе, в. "Форум", бизнесмени и хотелиери. Дискът е със заглавие "Помниш ли?" и ще съдържа 18 авторски песни. Освен мен и Дими участват китаристът Панко Бумбалов и децата на Дими, Боби и Габи, като бек вокалисти. Ще излезе в началото на есента и ще бъде представен в "Студио 5" в София и в Русе.
- Има ли смисъл днес младите да създават рок групи, след като почти никой никъде не ги пуска въпреки уж условната ни свобода? Само една китара средно качество струва поне 1000 долара...
- Не зная как е за сегашните музиканти, но за нас, тези от 60-те години на ХХ век, рок музиката беше мечта. За много се превърна и в съдба. А съдбата невинаги е благосклонна. Важното е да обичаш това, което правиш. Не зная дали вратата на залата на "Славата на рокендрола" не се е затръшнала вече, но има още много музикални възможности.
- Гошо Минчев пееше за духа на рокендрола. Не мислиш ли, че този дух отлетя и отстъпва място на разни еднодневки дори в световен мащаб?
- Не искам и няма да коментирам другите. Когато започнахме да свирим, не мислехме за пари. Родителите ни хранеха и подкрепяха. Без тази подкрепа сигурно щеше да ни бъде много по-тежко. После се разбра, че и с тази музика може да се прехранва човек. Колкото до въпроса ти - както казва Кийт Ричардс от "Ролинг стоунс", музикант е този, който може да влезе с една китара в кръчмата и да си изкара за яденето и пиенето.
- Каква е разликата между баба мравка и щуреца, който къща не хранел?
- Музикантската съдба не е за всеки.
- Имало ли е авторитарност в "Щурците"?
- Има ли група от хора, все някой повежда хорото. Прочетете пак "Повелителят на мухите" на Уилям Голдинг.
- Няма ли въпреки всичко и въпреки липсата на Пеци да кажете едно - сбогом, а и благодаря на милионите си фенове в България?
- Всяко нещо за добро или лошо има начало и край... Ние с Кирчо надали ще спрем да свирим, но очевидно "Щурците" няма как да ги има. Много е вероятно, ако сме живи и здрави, да посвирим пак заедно по някакъв повод. Едно припомняне на песните на Пеци не е никак лоша идея. Остава някой да се нагърби с организацията. И както казваме накрая на концерта: "До нови срещи!", а залата вика: "Щурците-е", Щурците-е!"
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
