Когато пътя ти пресича кафявата мечка

В един ноемврийски ден се разходихме до връх Купена и се насладихме на залеза
Замръкнахме в Балкана в търсене на пътека към хижа "Васил Левски"

2009 година*.Карлово ни посрещна с прохладата на ноемврийско утро. Тръгнахме по пътеката, водеща до хижа "Васил Левски". Стара река оформя един красив кът от Балкана, който може да скрие туриста, дори в канска жега.
Достигнахме хижа "Хубавец". Оттам се насочихме по десния приток и се опитахме да хванем пътека за хижа "Добрила". Лутахме се по десния бряг на реката. Пътеката свърши. Пресякохме криво-ляво на другия бряг. Наложи се да преодоляваме и паднали дървета. По едно време от ляво се видя скала. Имаше голяма дупка в средата. Страхопочитание изпълни душите ни. Все пак, бяхме в царството на кафявата мечка. По-нагоре хванахме вярната пътека. Серпентините ни водеха нависоко и постепенно започна да се провиделява. Излязохме над горския пояс.
Купена се показа. Нагоре карахме без пътека. С моя приятел Весо се покачихме на билото на Балкана.
Каква бе изненадата ни, когато видяхме, че от север бе фирновано. Това ни отказа да продължим по билния път. Подсякохме от юг и след малкото езеро се "докопахме" по тревата до върха.
Часът бе 16:30. Денят 14-ти ноември.
Изгледахме залеза и се спуснахме внимателно надолу. Бе доста рисковано, поне до езерото. Оттам започна едно подсичане на Купена. Стъмни се, когато стигнахме до хвойната над гората.
Спомних си, че предната година пътеката се губеше дори посред бял ден в този пасаж, а какво остава по тъмно! Имах челник. Весо се бе оборудвал с едно фенерче, което се зарежда с постоянно стискане. Е, загубихме пътеката сред многото овчарски пътеки. Припомних си, че като се влезе в гората, пътеката се движи почти по хоризонтала до хижа "Васил Левски", която бе крайната ни цел. Не видяхме кола на зимната маркировка, който помнех, че бе на края на гората.
Е!
Гмурнахме се в балканския лес. Хубаво, че знаехме за наличието на мечки, но чак на следващата година научихме, че били над 30. Мечка страх, нас не страх!
Ходим си ние с Весо по нещо като хоризонтал. Странно! По буките забелязвам надписи, изрязани в корите им. Шумата е паднала. Дори и да има пътека, тя се губи. Надписите продължават. Дават надежда. След време научих, че някакъв карловец оставил своята следа в природата с тези надписи.
То човек може да стиска фенерчето, но накрая писва. Кое да мисли: за пътеката, за мечките, за шумата, за камъните .... Останахме само на един челник!
Продължихме.
Мрак.
Тишина.
Стъпки.
Само нашите стъпки нарушаваха медитацията на Природата. Появява се светлина от лампа - хижата. Далече е. Изчезва, скрита от поредния рид. Пресичаме няколко рекички.
По едно време светлината на челника срещна чифт очи. Малки бяха. Изчезнаха в безмълвието на тъмнината. Мислех си, че движейки се по хоризонтал, ще стигнем Стара река. Оттам е лесно вече.
Весо предложи леко да слезем надолу. Нали е зодия Риби и има малко интуиция. Току бяхме се пуснали 20 метра и видяхме лятната маркировка на бленуваната пътека. След 10 минути бяхме в хижата.
Часът бе 20:00.
Когато влязохме вътре, очилата ни се замъглиха.
Имаше веселие, глъчка, топлина, светлина. Всичко, което ни липсваше в гората, бе тук.
И най-важното - тук имаше приятели!
П.С. В понеделник Весо си купи челник.
*Текстът е писан през април 2020 г.