След разбиването на самолета на Germanwings от Андреас Лубиц в публичното пространство се завъртя понятието "бърнаут" - синдром на професионално прегаряне, като обяснение за поведението на пилота. Какво представлява този термин и има ли застраховани от това да им гръмнат бушоните в името на професията? Както и къде се корени детският гняв и защо наказанията не вършат работа, "Стандарт" попита психолога Анета Жечева. Тя работи към Консултативен център "Плиска" и има повече от 12 години практика.
Наказания за агресия вършат работа при деца над 10 г.
И цинизмът е симптом на бърнаут, обяснява психологът Анета Жечева
- Г-жо Жечева, покрай историята с катастрофиралия самолет и неговия втори пилот Андреас Лубиц нашумя терминът "бърнаут", или синдром на професионалното прегаряне. По какво той се отличава от класическия стрес или депресия?
- "Бърнаут" е сравнително нов термин и представлява специфичен стрес, свързан с професията. Обикновено се провокира тогава, когато не можем да реализираме целите, които сме си поставили, заради различни обстоятелства. Имаме определени планове или представи, но след това нещата не се получават добре. За разлика от класическия стрес тук има много силно повлияване върху професионалната ни дейност. Ставаме апатични, започва да не ни се ходи на работа, да претупване задачите. Много повлиява дори на ниво внимание и памет. В някои професии, свързани с хора, може да се стигне примерно до цинизъм - това е много типична лекарска проява на бърнаута. Има и много силно повлияване върху професионалната самооценка - мислим, че не се справяме, или се главозамайваме.
- Твърди се, че неговият последен етап е свързан и с отчаяние и суицидни мисли?
- Всеки стрес минава през три етапа - в началото се мобилизираме, започваме да влагаме много от себе си, за да се справим с предизвикателствата, пред които сме се изправили. След това имаме фаза на застой и после се стига до пълна апатия, до отказ от професията, излизане въобще от професионалното поприще, в което човек е вложил много. Да, може да се стигне и до суицидни мисли и депресивни епизоди. Може да отключи и много сериозни заболявания. Има цели групи заболявания, които се водят психосоматика - когато реагираме с болест или нейни симптоми на емоционален дискомфорт. Такива са главоболия, "игра" на кръвното, някои кожни заболявания, стомашни проблеми. Страшно много са заболяванията, които могат да се отключат при продължителен стрес.
- Какви най-често биват стресовите фактори в този случай?
- Това е много индивидуално, не е нещо, при което можем да влезем в схема. Как се справяме със стрес зависи и от личните качества - дали имаме умения да вземаме решения, дали имаме начини, по които да се съхраняваме, имаме ли подкрепяща среда - приятели, близки, с които да вентилираме това напрежение. И особено при бърнаута - колеги, подкрепяща професионална общност, която ще разбере какво ни е. Зависи и от това дали имаме съпътстващи лични кризи - било възрастови, било семейни.
- Справят ли се хората сами в подобни случаи и кога трябва да се търси терапевт?
- В повечето случаи хората се справят сами или с подкрепа на близките. Обикновено при нас търсят помощ, когато се появи симптом, започват натрапливи мисли или сериозни проблеми със съня и апетита. Чак когато стане непоносимо и всички други пътища са изчерпани, обикновено тогава се търси помощ. За мен много опасна тенденция през последните години е, че да живеем под стрес стана норма. Дори когато попиташ някого "Как си" и той каже "Всичко е наред при мен", започваме да гледаме подозрително. ОК си, успял си и всичко ти е наред, когато си под стрес. Това е малко парадоксално и е много рисково, защото човек не търси помощ. Когато работим със стреса, това става в три направления. Първо, да се преформулират целите, които си поставя човекът. Понякога има нужда малко да ревизира кое е възможно, за да не се получи прегаряне. Друго направление са различни техники за медитация, за отпускане, да отделим време за самите себе си. Често пъти, когато работим със стрес, има нужда да помогнем на човека да си върне самооценката, защото тя е много наранена, започва да мисли негативно. Трябва да придобие емоционален комфорт, да си позволи да говори за нещата, които го ядосват. Често пъти има вътрешни забрани за подобно нещо заради малко криворазбрана грижа за околните.
- Корени ли се причината за бърнаута и в този непрестанно лансиран от медии и реклама модел, в който трябва да си успешен и конкурентен?
- Да, рефлектира върху това какви цели си поставяме и колко висок е залогът, за да се реализираме много, много успешно. Ако това става с цената на всичко, човек се изчерпва. А по някой път бъркаме средството с целта.
- Кои професии са по-податливи на прегаряне?
- Има професии, които са абонирани за бърнаут. Лекари със сигурност, някои хора от адвокатското съсловие, особено свързани с наказателното правораздаване, социални работници, учители. Когато работим с хора, които минават през трудности, няма как това да не рефлектира върху нас.
- Носи ли някаква отговорност компанията, в която това се случва, и какво може да се направи, за да бъдат избегнати подобни ситуации?
- За мен това е и персонална отговорност на човек да се погрижи за себе си. Не е хубаво да прехвърляме отговорността изцяло върху другите. И разбира се, отговорност на ръководителя на екипа е да не се правят само такива модерни тренинги за екипно развитие като тиймбилдинг, а да има и вътрешни механизми в компанията, които да работят за превенция. Например много ясни правила как израстваш кариерно. Да ти е ясно какво да направиш, за да стигнеш на следващото ниво. Да има дух на зачитане, включително на достойнството на хората и уважение към труда им. Това е модел, който трябва да налагат ръководителите.
- Често разпространена ли е реакцията, при която човекът под стрес се обръща към алкохол или наркотици например?
- Има такива модели, за съжаление, в които човек търси алтернатива на реалността, и обикновено това е, когато навлезем в дълбочина в стреса. Тогава има сериозен риск от злоупотреби. Но тук все пак човек трябва да има склонност към зависимост. В личната му история трябва да има неща, които да предразполагат да се тръгне в тази посока.
- Вие работите с деца, а МОН в понеделник разпространи данни, че в 80% от училищата има прояви на насилие. Къде е коренът му?
- Огромна тема. За мен първото е да видим какво стои зад детската агресия. Защото "борба с агресията" звучи добре като лозунг и се прехвърля като отговорности. Това е нещо, за което е важно да поемат отговорност и родители, и учители. Зад агресията като поведение седи гняв. И когато имаме случаи на агресивни деца, ние работим за това да се научат да управляват гнева си. Той е важна емоция, въпросът е как я проявяваш.
- Често ли идват при вас деца с подобен проблем?
- Много често. Обикновено има три стъпчици - първо, да научим детето да разпознава кога е ядосано, да си хваща сигналите на гнева и точката на кипене. И да дадем алтернативи. Ние забраняваме много неща - "Не можеш да псуваш, да биеш, да обиждаш". А какво може да направи?
- Какви са вариантите?
- Може например да стиска силно в ръка някаква гума или топка и да си изкара гнева на топката, а не на човека. Или класиката с удрянето на възглавница или късането на нещо. Имаше едно интересно проучване в американски училища - в момента, когато са забранили да се дъвчат дъвки в час, се е качило нивото на вербална агресия. Това не е някакво сериозно проучване, но все пак е любопитно.
- Какъв е най-погрешният подход?
- Да тръгнат по пътя на все по-големи и по-големи санкции. В нашата професия се казва, че когато едно нещо три пъти не свърши работа, значи е време да го сменим. Ако три пъти "конско" не води до промяна на детето, трябва да потърсим друг подход. За мен това е част от трудностите, които изпитват родителите - да сменят подхода.
- Питат ли често за това?
- Обикновено при нас идват точно с тази заявка: "Опитахме всичко, което ни хрумва, не успяваме, дайте заедно да помислим". Всеки случай е много различен. Трябва да видим първо откъде тръгва гневът на детето. Хрумват ми два категорично много различни модела на родителстване - много твърд и ограничаващ подход и свръхлиберален. Вторият също води до агресивно поведение при децата.
- Как да реагират учителите, които все пак работят с по-големи групи деца? Има ли смисъл от наказания?
- Все пак има смисъл да има наказания - не може да се толерира едно поведение, което е неприемливо. За мен това все пак обаче е крайна мярка и е подходяща от определена възраст нататък - обикновено наказанията са по-ефективни от 9-10-годишна възраст нагоре. Иначе до тази възраст децата правят неща, за да ни се харесат. Трябва и да поощряваме тези моменти, в които детето все пак успее да овладее гнева си.
- Много се спори трябва ли например труд в полза на училището да бъде санкция...
- Виждам и плюсове, и минуси. Минус е, ако трудът бъде представен като наказание, защото това може да формира доста негативно отношение към трудовата дейност. Може да бъде и използвано като начин за унижаване на детето пред връстниците, което също за мен е доста негативно. По-скоро подходяща санкция според мен са някакви ограничения, махане на някаква привилегия. Невинаги питаме децата как могат да компенсират това, което са направили, а за мен това е добър начин да се поеме отговорност. В училище от много години правим обучения на учители по тази тема - за превенция на агресията. Ясно е, че приоритет на учителите е да обучават, но има какво да направят, когато има създадена добра връзка с детето. Те са значим фактор.
- Расте ли вербалната агресия, каквито данни изнесе МОН?
- Има доста по-свободен език при децата, меко казано. Но тук вече е важно да хванем кое е обида и кое е част от тийнейджърския език. Защото в него има специфика да се използват обидни думи, без в тях да има обиден смисъл към човека. Наскоро работихме с един клас, в който обръщението беше "Здрасти, изрод", като в това не се влагаше никаква обида.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
