Уличници

Или голямото прелъстяване на доверието

Историята е уличница, прелюбезни! Ако не минем по "Ботев", "Левски" или "Раковски", ще трябва да се осланяме на "Граф Игнатиев" или "Дондуков". И все пак добре е, че ние ремонтираме "Граф Игнатиев", а не той нас, както е било преди 143 години. Говорили сме си вече как на подписването на Сан Стефанския мирен договор са присъствали с трима по-малко българи от летелите в космоса. Ако броим и Дельо Хайдутин. Горе-долу и интересите ни са били толкова представени, колкото са представени в момента в Космоса. Няма да повтарям сега всички доводи за това, че 3 март не е особено подходящ за национален празник. Всяка година по това време си ги повтаряме. Хубаво би било националният ни празник да е на 24 май или на 6 септември, или на 22 септември, че дори и на 20 април... Но това не го решава историята, а го решава политиката. А и тя е уличница, както с основание подозират много сънародници. Политиката представлява едно постоянно прелъстяване на ограничените публични ресурси - пари и доверие. И по това твърде малко се различава от Виолета Валери от Вердиевата "La Traviata". Самата дума всъщност означава "безпътница", "отклонила се" и е най-близко до нашето "уличница". А пък знаменитата опера - какво съвпадение - се е изиграла за пръв път точно на 6 март преди 168 години..Та какво е характерно за това прелъстяване: първо умението на спечелиш доверието. А после - още по-голямото умение да го задържиш. Ето едно просто онагледяване: вие сте компания от десет души. Можете да отделите по десет лева за общополезни на компанията дейности (вашите данъци). Давате доверието и парите си да ги управлява един от вас (избирате го). И как мислите, че ще ги управлява той? По най-целесъобразния от инвеститорска гледна точка начин ли или така, че неговото управление на общите пари да се хареса на поне петима от вас? За да можете утре пак да изберете него да ги управлява. Както виждате,

още тук е заложен родилният грях на демокрацията

Тази игра на прелъстяване създава "леката" слава на политиката. Демокрацията ви убеждава, че вие взимате решенията, но никога няма да ви каже добри или лоши решения сте взели. Демокрацията никога не е била и отговор на въпроса на къде вървим, а как вървим. Как заедно взимаме решение за посоката, темпа, усилията, които ще хвърлим в общите ни дела. И по тази причина тя изглежда мудна, несъвършенна и най-вече - проституираща както с общественото мнение, така и с онези, които съвсем доскоро е обявявала за врагове на демокрацията. Ако трябваше да се вземе демократично решение за изрисуването на Сикстинската капела, тя едва ли щеше да бъде поверена на Микеланджело, Сандро Ботичели и другите ренесансови художници, а щяхме да минем с две ръце вар, положени от фирмата, дала най-ниска цена...Политиката, прелюбезни, е компромис, а едно особено сполучливо английско определение твърди, че честният политик е онзи, който веднъж подкупен си остава подкупен. За да бъдат що-годе приемливо (доста далеч от идеално) управлявани онези сто лева от горния пример, необходимо е управляващите ги да се разбират помежду си, колкото и жестоко да са се карали в кампанията по избор на управляващи. Но ето тук още един парадокс на политиката:

избиращите искат истинска изборна битка!

Те искат да се сблъскат непримирими противници и онзи, комуто симпатизират, да размаже онези, които не харесват. Самата политика се осъществява чрез компромис, но се зарежда от безкомпромисните сблъсъци. Колкото по-просто и по-голямо е разделението, толкова по-силна политическа енергия генерира. "За или против абортите", "Левски или ЦСКА", "За или против ядрената енергетика", "Русофили-русофоби", "Стават ли жените за шофьори" - няма значение налудността на въпроса - важното е да дели обществото и да генерира избирателна енергия. Съвсем пресен пример - разменените реплики между премиер и президент около качването на Шипка на 3 март. (Какво правим на Шпика на 3 март е друга тема при положение, че Шипченската епопеята се чества на 11 август!). Ето едно доста безсмислено противостояние, заявено от президента, което отключва политическа енергия директно в полза на предстоящите избори: "Премиерът е лош, защото пречи на добрия президент да иде на Шипка на 3 март. Но добрият президент отиде, даже имаше и войскова част, въпреки че правителството съобщи, че заради пандемията се отменят военните ритуали по случай 3 март. Президентът рече, че качилите се на Шипка въпреки забраната отсрамват България.Скупчиха се и добрите леви политици около импозантната фигура на отец Дионисий - и те да отсрамват България. Ееее...2403 новозаразени с Covid-19 ги нямаше на Шипка да я отсрамят, ама нищо ... Догодина!"Рипна ли ви сърцето от тези редове?! Няма значение в коя посока е рипнало, важното е екстрасистоли да има! Виждате ли колко лесно се прави разлом, от който да черпим политическа енергия. В това отношение

политиката и операта много си приличат

Проста драматургия, силни страсти. Или както казвахме в началото на 90-те - няма значение демонстрация ли е, менструация ли е, важното е кръв да се лее! Американците също имат пособен журналистически принцип: "Има ли кръв, пускаме го пръв!" Даже последният сборник с новели на Стивън Кинг се казва така. Парадокс е, че изкуството на компромиса - политиката се храни най-вече от безкомпромисното противостояние, се изостря особено по време на изборите.Една созополска баба се хвалеше това лято с внучката си, която завършила в Софийския университет "улична администрация". Чудесна грешка - бъркайки с "публична", бабата съвсем точно назова същността на политиката и демокрацията - пар екселанс улична администрация... Но както казва Чърчил, "по-добра не е измислена"...Този текст, освен да отбележи дати като Сан Стефанския мирен договор и премиерата на "Травиата", основана върху още прекрасната "Дама с камелиите", не претендира да съдържа поука. Той е по-примитивен жанр, отнесен към т.нар. "четене с разбиране", което се практикува във втори клас. Този факт не трябва да обижда никого. По отношение на демокрацията всинца сме още във втори клас.