Дълго време резултатите от националното външно оценяване на учениците след 7 и 12 клас бяха най-строго пазената тайна. Вероятно за да не се види, че на първите места все по-често излизат частни училища, а на държавното ни образование нещо определено му куца.
Статистиките, които от тази година вече могат да бъдат видени в различни портали, показват един проблем на училището ни, който обаче е повече от сериозен. В него вече има огромна ножица между така наречените елитни училища и последните в класацията по успех. Ножица, която в много от случаите се равнява на повече от три единици. И докато начело на списъка се подреждат предимно частни училища или гимназии, които по някакъв начин осъществяват "пресяване" на децата още на старта, на опашката са предимно училищата в гетата, където най-често основният контингент са деца от ромски произход. Такива, които не ги пресяват, а най-често ги молят да се запишат в училище - ако не за друго, заради безплатната баничка.
При гимназиите от осми до 12 клас ролята на гето най-често играят професионалните училища -техните резултати от матурите, групирани около 3,00 и по-надолу, та чак до кръгло 2, също са индикация, че в образованието ни има проблем. При това - отдавнашен. Естествено не е логично да изискваме от деца, които едва ли ще продължат да учат след средно образование и дори него са избутали едва-едва, високи резултати. Проблемът обаче е и в това, че на практика десетки ученици нямат равен достъп до образование.
Дори когато законът го прокламира. Докато децата от "елитните" училища най-често доучват с частни учители и така и не става ясно плод на чий труд са успехите им в края на годината, децата от ромската махала или от професионалната гимназия в Горно Нанадолнище нямат възможност да получат качествено обучение в клас и пари да си осигурят подобно чрез частни уроци, дори ако искат да го направят. Като правило учителите в подобни училища често са демотивирани да работят, особено ако половината от часа им преминава във въдворяване на тишина или в разрешаване на битови проблеми.
А са демотивирани и от това, че никой не отчита резултатите от техния труд - макар и минималния напредък, с който например са успели да изведат един випуск от оценка 2,00 до 3,00. А в някои училища това е по-трудно, отколкото в гимназиите с амбициозни отличници, в които за висшето образование на детето се говори, още когато то бъде прието в осми клас. Да направиш от двойкаджията тройкаджия, да не говорим за повече, понякога е по-голям подвиг, отколкото да доведеш до отличен на матурата дете, което по принцип има желанието да се развива и е склонно да си поставя по-високи цели. Държавата обаче няма механизъм, чрез който да поощрява труда на учителите в подобни училища.
Тя просто не го вижда. Защото по дефиниция е решила, че те са "на опашката" - дори когато от 190-то място са се придвижили до 180-то, това си остава опашка. Дори и когато са успели да отворят очите на поне едно дете, че то има шанса да успее извън гетото. Учителят там е повече социален работник, отколкото учител. Спецификата на неговия труд обаче не се отчита нито от проверяващи, нито от обществото. Така се оказва, че държавата до голяма степен е абдикирала и от училищата, които са напред в класирането, и от онези, които са последни /дано поне присъства при тези, които са по средата/.
Абдикирала е най-вече от разбирането, че и на едните, и на другите трябва да се осигури възможност за качествено образование, а вероятно и от самото разбиране какво е качество в образованието. Може би заради това цялото ни общество е разделено на културни гета, които живеят изолирани едно от друго и на практика нямат допирни точки. Нали това разделение започва още в училище? Някои цял живот ги подготвят за гетото.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
